Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (44)

42.

Женски писък разцепи въздуха и заглуши рева на хеликоптера. Извърнах се и видях тъмнокожа жена, висока около метър и шестдесет, не повече от четиридесет и шест килограма, да тича разплакана към жълтата лента.

— Роса! Роса! Света Дево! НЕ!

Мъжът, който тичаше зад нея, извика:

— Исабел, не отивай там! Не, Исабел! — Улови я и я притисна в прегръдките си. Малките й юмруци заудряха гърдите му в опит да се освободи, жилите на врата й се издуха, а тялото й се разтърсваше от ридания: Не, не, не, моето момиченце, моето момиченце!

Полицаите заобиколиха двойката, а истеричният плач на жената заглъхна, докато я отвеждаха от мястото. Глутницата журналисти се спусна към родителите на мъртвото дете. Почти можеше да се види блясъкът в очите им. Жалка работа.

При тези обстоятелства аз също можех да бъда част от настървената глутница, но в момента следвах Кеола. Двамата се изкачвахме по стръмния склон към горната площадка, където се бяха разположили телевизионните камери. Кореспондентите от местната телевизия предаваха новините, докато пренасяха малкото обезобразено тяло от носилката в микробуса на съдебния лекар. Вратите се затръшнаха и те потеглиха.

— Казва се Роса Кастро — осведоми ме Кеола, докато се качвахме в джипа. — Била е на дванадесет години. Забеляза ли въжетата? Ръцете и краката й са извити и вързани зад гърба.

— Да, видях.

През половината си живот бях гледал и писал за какви ли не жестокости, но грозната картина от убийството на това малко момиче заседна в мозъка ми. Почувствах, че ми прилошава. Преглътнах надигналата се в гърлото горчилка и хлопнах вратата на колата.

Кеола завъртя стартера и потегли на север.

— Ето защо не исках да се обаждаш на Макданиълс — рече. — Ако беше Ким…

Звънът на мобилния му телефон прекъсна изречението. Той опипа джоба на сакото си, приближи телефона и каза:

— Кеола. — После продължи: — Ливън, Ливън. Не е Ким. Да. Видях трупа. Сигурен съм. Не е твоята дъщеря.

Той каза на Макданиълс, че ще се отбием в хотела им, и няколко минути по-късно джипът спря пред главния вход на „Уайли Принсес“.

Барбара и Ливън стояха отпред, а лекият вятър рошеше косите и диплеше новите им хавайски одежди.

Държаха се за ръце, кокалчетата бяха побелели от стискането, а лицата им изглеждаха пребледнели от умора.

Влязохме заедно с тях във фоайето на хотела, а пътьом Кеола им обясни, без да навлиза в мъчителни подробности, че мъртвото дете е било удушено.

Барбара попита дали би могло да има връзка между смъртта на Роса и изчезването на Ким. Всъщност с въпроса си молеше за успокоение, което никой не можеше да й даде. Но аз все пак се опитах, доколкото можах. Обясних й, че серийните убийци си имат предпочитания и да има едновременно дете и жена сред жертвите им е много рядко. Рядко, но не невъзможно.

Не само казвах на Барбара това, което искаше да чуе, а се опитвах да успокоя себе си. По онова време не знаех, че убиецът на Роса Кастро има разностранен и безкраен апетит за мъчения и смърт.

Нещо повече — нито за секунда не ми хрумна, че вече го бях срещнал и бях говорил с него.