Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (117)

115.

Събудих се от ярката слънчева светлина, проникваща през малкия прозорец. Аманда спеше, обърната на една страна, с гръб към мен, а дългата й черна коса се бе разпиляла по възглавницата. Изведнъж се изпълних с гняв, припомняйки си почерненото лице на Анри, пистолета му, насочен към главата на Аманда, очите й, подивели от ужас.

В момента никак не ме интересуваше защо Анри убиваше хора, какво се готвеше да направи, защо тази книга бе толкова важна за него или защо, изглежда, губеше контрол.

Сега само едно бе важно за мен. Трябваше да бдя за безопасността на Аманда. И на бебето ни.

Грабнах часовника си и видях, че вече е почти седем и половина. Разтърсих внимателно рамото на Манди и тя отвори очи. Нададе сепнат вик и се надигна, сетне видя лицето ми и се отпусна назад.

— За миг си помислих…

— Било е само сън.

— Да.

Притиснах нежно глава към корема й, а тя ме погали по косата.

— Това бебето ли беше? — попитах.

— Глупчо, просто съм гладна.

Престорих се, че говоря на бебето. Свих длани като фуния и се провикнах: „Ало, ти там, малкия, говори татко“, сякаш тази миниатюрна частица, плод на комбинираните ни гени, можеше да ме чуе.

Манди се засмя леко, а аз се зарадвах, че й бе останало малко чувство за хумор. Но когато се скрих под душа, където тя не можеше да ме види, заплаках неудържимо. Само ако бях убил Анри, когато го държах на прицел! Ако го бях извършил! Тогава сега всичко щеше да е приключило.

Стараех се Манди да бъде колкото може по-близо до мен, докато плащах сметката на рецепцията на хотела, както и после, когато спрях едно такси и казах на шофьора да ни закара до летище Шарл де Гол.

— Но как ще се върнем в Лос Анджелис? — попита Манди.

— Не можем.

Тя извърна глава и ме погледна втренчено.

— Тогава къде отиваме?

Казах й какво бях решил, дадох й кратък списък с имена и телефонни номера върху гърба на моята визитна картичка, след което й съобщих, че ще я посрещнат на летището. Тя ме изслуша и не възрази, когато й казах, че не бива да ме търси по телефона, нито да ми изпраща имейли, нито въобще да прави някакви опити за контакт с мен. Трябваше само да си почива и да се храни добре.

— Ако ти стане прекалено скучно, помисли си за роклята, която искаш да облечеш.

— Знаеш, че не нося рокли.

— Е, може би за случая ще направиш изключение.

Взех химикалка и начертах пръстен около безименния пръст на лявата ръка на Манди. От него излизаха лъчи, все едно струящи от голям искрящ диамант по средата.

— Аманда Диас, обичам всичко в теб. Ще се омъжиш ли за мен?

— Бен.

— Питам и теб, и малкия.

По лицата и на двама ни се търкулнаха сълзи от щастие. Тя ме обгърна и ми отвърна:

— Да, да, да.

След което се закле да не измива пръстена, който бях нарисувал на ръката й, докато не получи истинския.

На летището Поръчах закуска за двама ни — кроасани с шоколад и кафе с мляко. Когато обявиха полета на Манди, я придружих до изхода на терминала. Прегърнах я, а тя захлипа на гърдите ми, докато накрая се разплаках и аз. Можеше ли да има нещо по-страшно от това? Не мисля. Няма нищо по-ужасно от мисълта да изгубиш някого, когото толкова силно обичаш.

Целунах Манди по насинената уста, после още веднъж и още веднъж. Ако любовта можеше да побеждава всичко, тя щеше да бъде в пълна безопасност. И нашето бебе щеше да бъде в безопасност. А аз скоро щях да бъда с тях.

Но в следващия миг ме прониза ужасяваща мисъл. Може би никога повече няма да видя Аманда. И това е последният ни миг заедно.

Изтрих очите си с длани, сетне проследих с поглед как Манди премина през граничната контрола. Тя се озърна назад, махна ми с ръка, изпрати ми въздушна целувка, след което се обърна.

Когато се изгуби окончателно от погледа ми, напуснах летището и взех такси до Северната гара, за да се кача на експреса за Амстердам.