Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (112)

110.

Излязох от метростанцията и едва тогава си спомних, че бях обещал на Манди да се върна до един час, а ето че вече бяха изтекли цели три.

Поех забързано по обратния маршрут към „Сенж Вер“ с празни ръце, без шоколад, без цветя, без бижута. Нищо не бях постигнал с лудешкото си препускане от „Риц“ до метрото, освен оскъдната информация, която обаче можеше да се окаже от критично значение:

Анри си бе запазил стая в хотел „Риц“.

Фоайето на малкия хотел беше безлюдно въпреки кълбата от цигарен дим и шумния разговор, долитащ откъм бара към мизерно обзаведеното фоайе.

На рецепцията нямаше служител.

Заобиколих гишето, но ключа за моята стая го нямаше на таблото. Дали го бях върнал? Не можех да си спомня.

Или пък Манди бе решила да излезе навън, въпреки че изрично й бях забранил да напуска стаята? Поех забързано нагоре по стъпалата, ядосан на себе си и на нея. Исках само да се просна на леглото и да заспя.

Почуках на вратата, извиках на Манди, че съм аз, но когато тя не отговори, завъртях дръжката, готов да й се скарам, че няма право да се държи така детински и лекомислено. Сега трябваше да се грижи за две човешки същества.

Отворих вратата и тутакси усетих, че нещо не е наред. Манди не беше в леглото. Дали беше в банята? Наред ли бе всичко с нея?

Пристъпих по-навътре в стаята, извиках името й, но в този миг вратата се затръшна зад мен. Извърнах се рязко и се опитах да проумея това, което се оказа невъзможно за проумяване.

Някакъв чернокож мъж държеше Манди като заложница. С лявата си ръка я притискаше през гърдите, а с дясната опираше пистолет в главата й. На ръцете си имаше латексови ръкавици. Сини. Веднъж вече бях виждал точно същите.

Отклоних очи към лицето на Манди. Устата й беше запушена. Очите й бяха разширени от ужас, а от устните й излезе само приглушено грухтене.

Чернокожият се прицели с пистолета си, като първо рязко стегна хватката си около нея и сетне измести оръжието така, че да сочи право към мен.

— Аманда — изрече мъжът, — виждаш ли кой се е прибрал? Ние го чакаме толкова отдавна, нали, скъпа? Но пък беше доста забавно, нали?

Сега вече всичко беше ясно: сините ръкавици, познатата интонация, физиономията зад черните очила и сценичният грим. Този път не се припознах. Стотици часове бях слушал този глас, звучащ точно над ухото ми. Беше Анри. Но как ни бе открил?

Мислите ми препускаха в стотина посоки едновременно, обхождайки трескаво всички възможни комбинации.

Дойдох в Париж, обзет от страх. Но сега, след като Анри се бе появил на моя праг, изобщо не бях уплашен. Бях бесен, а във вените ми кипеше стопроцентов адреналин. Все едно вдигаш кола, затиснала бебешка количка. Или се втурваш в горяща сграда, за да спасиш хората вътре.

Измъкнах от колана револвера си, тридесет и осми калибър, и му изревах:

— Пусни я.

Предполагам, че той не повярва, че ще стрелям. Анри ми се ухили самодоволно и рече:

— Пусни оръжието, Бен. Искам само да си поговорим.

Пристъпих към маниака и притиснах дулото в челото му. Той се захили, а златният зъб отпред — част от последната му маскировка — сякаш ми смигна подигравателно. Стрелях точно в мига, в който той ме удари с коляното си в бедрото. Отхвърчах назад към бюрото и дървените му крака се разклатиха, когато се строполих на пода.

Първата ми мисъл бе: Дали не уцелих Манди? Но видях кръвта да се стича по ръката на Анри и чух как неговият пистолет издрънча, като се плъзна по дървения под.

Той отблъсна грубо Манди от себе си и тя падна върху мен. Избутах я от гърдите си и се опитах да се надигна, но Анри пак ме прикова към пода — настъпи китката ми с обувката си и сведе към мен поглед, преливащ от презрение.

— Защо просто не си гледаш работата, Бен? Ако вършеше само това, нямаше да имаме този дребен проблем, но сега повече не мога да ти имам доверие. Жалко само, че не си донесох видеокамерата.

Наведе се, изви пръстите ми назад и изтръгна револвера от ръката ми. После се прицели — първо към мен, а после и към Манди.

— А сега, кой иска да умре пръв? — запита Анри. — Ти или ти?