Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Плажът (25)

23.

Една сервитьорка приближи и попита дали бихме искали да поръчаме нещо. Зарадвах се на прекъсването. Гърлото вече ме болеше от дългото говорене и имах нужда от почивка. И преди бях споделял това, но така и не успях да преодолея срама и позора.

Особено когато с нищо не ги бях заслужил.

— Разбирам, че ти е трудно, Бен — рече Ливън. — Но ние оценяваме готовността, с която разказваш за себе си. Важно е да чуем историята ти.

— Оттук започва трудната част — казах му.

Той кимна и въпреки че Ливън беше навярно само десетина години по-голям от мен, усещах бащината му загриженост.

Втората ми чаша сода пристигна и аз я разбърках със сламката. След това подех оттам, откъдето бях прекъснал:

— Минаха няколко дни. Жертвата на катастрофата се оказа дребен пласьор на наркотици, известен като Роби Снега, а в кръвта му бе открит хероин. Тогава се обади приятелката му. Казваше се Кари Уилс. Тя бе съсипана от смъртта на Роби, но нещо друго я притесняваше. Попита ме: „Какво е станало с раницата на Роби? Беше червена със сребрист отражател на гърба. Вътре имаше много пари“.

Е, ние не бяхме открили никаква червена раница и с колегите се шегувахме доста за смелостта на Кари да съобщи в полицията за откраднати пари от наркотици.

Но момичето беше доста убедително. Тя не знаела, че Роби е пласьор на наркотици. Казваше обаче, че той щял да купи няколко акра земя край езерото, за да построи там къща за двамата. Документите за банката и пълната сума за имота — сто хиляди долара — били в раницата, защото той отивал да приключи сделката. Тя сама ги била сложила там. Думите й бяха проверени.

— И така, ти си попитал партньора си за раницата? — досети се Барбара.

— Да, попитах го. А той ми отвърна: „Със сигурност не съм виждал никаква раница — нито зелена, нито червена, нито синя или розова“. По мое настояване отидохме в гаража за конфискувани коли, разглобихме пикапа на части, но не открихме нищо. После се върнахме при мястото на злополуката и на дневна светлина претърсихме цялата околност. Поне аз го направих. Според мен Дени само тръскаше клоните на дърветата и подритваше падналите листа. Тогава си спомних лукавия му и скришен поглед в нощта на инцидента. Когато се прибрах у дома след огледа, мислих дълго и анализирах. На следващия ден отидох при лейтенанта, за да поговорим неофициално. Казах му какво подозирам — че може би на мястото на катастрофата е имало сто хиляди долара в брой, за които никой не е докладвал.

— Е, нямал си друг избор — обади се Ливън.

— Дени Карбоне беше старо куче с опит в полицията. Знаех, че ако разбере за разговора ми с лейтенанта, ще ме подгони. Затова реших да рискувам и да кажа всичко на шефа си. На следващия ден от отдел „Вътрешни разследвания“ претърсиха всички шкафчета в съблекалните. Познайте какво намериха в моето?

— Червена раница — каза Ливън.

Вдигнах палец в знак, че е отгатнал.

— Червена раница със сребрист отражател, документи от банката, хероин и десет хиляди долара в брой.

— О, боже! — възкликна Барбара.

— Предоставиха ми избор. Да си подам оставката или да има процес. Щяха да съдят мен. Знаех, че няма начин да спечеля в съда. Щеше да бъде: „той каза“ и доказателството, остатъкът, от което бе намерен в шкафчето ми. А най-лошото беше, че щях да бъда изкупителната жертва, защото лейтенантът беше комбина с Дени Карбоне.

Това бе един от най-лошите дни в живота ми, по-голяма част от илюзиите ми бяха разбити. Разделих се със значката, оръжието и част от самоуважението си. Бих могъл да се боря, но не исках да рискувам и да отида в затвора заради нещо, което не бях извършил.

— Много тъжна история, Бен — заключи Ливън.

— Да. След това знаете как продължи. Преместих се в Ел Ей. Постъпих на работа в „Лос Анджелис Таймс“. Написах няколко книги.

— Доста си скромен — отбеляза Барбара и ме потупа по ръката.

— Занимавам се с писане, но всъщност не съм писател.

— А какъв си? — попита тя.

— В момента се опитвам да бъда добър репортер. Дойдох в Мауи, за да разкажа историята на дъщеря ви и в същото време искам тя да завърши с щастлив край. Искам да съм свидетел на всичко, да го отразя, да бъда тук, за да споделя хубавите чувства, когато Ким се завърне жива и здрава. Ето това съм аз.

— Вярвам ти, Бен — рече Барбара и Ливън кимна в знак на съгласие.

Както вече казах, и двамата бяха много мили хора.