Карън Робърдс
Когато дойде часът (5)

5.

Освен двете жени в бели униформи в отделението на сестрите и един мъж с престилка, който забързано се отдалечаваше от нея, в залата не се виждаше никой друг. Накъдето й да погледнеше, Грейс виждаше море от бели завеси.

— Мога ли да ви помогна? — Една от жените — предположи, че са сестри, но бяха твърде далеч, за да може да прочете табелките с имената им, за да бъде съвсем сигурна — погледна въпросително Грейс.

— Търся дъщеря си. Джесика Харт. Току-що я докараха. Един мъж я носеше.

— Диабетичката?

Грейс кимна утвърдително.

— Стая номер 6 — Тя посочи надолу по коридора с бели завеси. — Тъкмо приключиха с изследванията.

Както и другите стаи, номер 6 бе отделена от коридора с дълга почти до земята завеса, която висеше на метална релса. Всичко, което Грейс можеше да види от коридора, беше около три инча от някакви мъжки крака, обути в черни кожени баскетболни обувки и леко разръфаните шевове на чифт дънки над тях, както и колелцата и металните крака на болничното легло.

Грейс дръпна завесата настрани, точно толкова, колкото да може да влезе. С един бърз поглед се увери, че Джесика лежи на застлано с бели чаршафи легло със затворени очи. Един памучен тампон бе залепен с лепенка от вътрешната страна на сгъвката на лакътя й; ръкавът на синия й пуловер бе вдигнат над лепенката. Главата и горната част на тялото й бяха поставени в полуизправено положение върху вдигнатата горна част на леглото. Една малка плоска възглавница бе сложена под главата й. Беше завита със сиво одеяло до подмишниците; ръцете й бяха като две бели пръчки върху одеялото. Някой беше махнал полицейското яке, с което я бяха увили, докато я носеха, и беше събул обувките й. Тези неща стояха накуп върху един стол наблизо.

На силната светлина Джесика изглеждаше още по-зле, отколкото в колата. Червенината по бузите й бе ярка и трескава. Устните й бяха толкова сухи, че изглеждаха болезнени.

— Сестрата тъкмо излезе. Премери кръвното налягане, температурата, направи и кръвна проба. Каза, че резултатите ще са готови всеки момент. — Полицаят стоеше от дясната страна на леглото, с ръце, пъхнати в предните джобове на износените му дънки, с леко разтворени крака, обути в черни баскетболни обувки. Носеше карирана зелена трикотажна риза, запасана в панталоните. Тя предположи, че на възраст е около четиридесетгодишен; на ярката светлина ясно се виждаха бръчките около очите и устата му, а косата му беше прошарена.

Докато не заговори, Грейс почти не го беше забелязала. Вниманието й изцяло беше насочено към Джесика. Тя срещна погледа му и видя, че той все още бе неодобрителен.

— Благодаря ви. — Грейс го погледна бегло, докато се приближаваше към леглото, и постави ръка на челото на дъщеря си. Плодовият аромат от дъха на Джесика се долавяше въпреки болничната миризма на антисептици и алкохол, който не можеше да бъде сбъркан. Телесната температура на Джесика, съдейки по ръката й, нищо не й говореше, въпреки че й се струваше съвсем нормална. Тя не беше експерт по медицина и провери челото на дъщеря си по-скоро от нямане какво да прави, отколкото за да научи нещо повече за състоянието й. Ръката й се премести от челото на Джесика, за да хване студените, безчувствени пръсти, лежащи върху мъхестото одеяло. Знаеше, че сега нищо не можеше да направи за дъщеря си, освен да чака лекарското заключение. Както винаги, тя бе безсилна пред болестта на Джесика.

— Каза ли… дали може сестрата да определи, дали това има нещо общо с диабета, или не?… — Мразеше да му задава въпроси, но в стаята нямаше никой друг.

— Не каза. — Отговорът му съвсем ясно изразяваше откритата неприязън, която изпитваше.

— О, благодаря. — Грейс изведнъж почувства, че краката й отказаха да я държат. Поддаваше се на стреса, реши тя. Огледа се наоколо и видя сив пластмасов стол наблизо, придърпа го с единия си крак по-близо до леглото и се отпусна в него, без да изпуска ръката на Джесика нито за миг.

— Обадихте ли се на баща й?

— Не. — Отговорът й бе също точно толкова директен и рязък. Критичното отношение на този човек, открито или намекнато, започваше да я дразни.

— А не трябваше ли?

Грейс го погледна право в очите.

— Вижте, баща й е в Ню Мексико. Разведени сме. Аз съм настойникът. Той е женен повторно и има ново семейство и, повярвайте ми, да му се обаждам посред нощ за такова нещо е напълно безсмислено. Разбрахте ли?

— На мен ми е все едно. — Изражението му, позата му, думите му, тонът му, всичко беше ужасно осъдително. — Обаче не изглежда да е от голяма полза за дъщеря ви.

Грейс примигна срещу него. Чувстваше, че вече едва се владее — все пак беше много тежък ден — но не допусна ядът да я обземе. Ако този мъж беше една противна мижитурка, то това си беше негов проблем, не неин.

Тогава Джесика помръдна, раздвижи краката и пръстите на ръката, която Грейс стискаше. Това привлече вниманието й отново там, където му беше мястото: към дъщеря й.

Само като я гледаше, и се плашеше до смърт. Джес бе толкова слаба — твърде слаба. Джесика рядко оставаше на едно място и Грейс предположи, че постоянното движение й беше попречило да забележи всъщност колко крехка е станала.

Не беше толкова слаба и нежна преди петнадесет месеца…

— Мамо? — Джесика отвори очи. Сините й очи, обикновено ведри и ясни, сега бяха мътни и замъглени. Зениците й съвсем се бяха свили от силната светлина.

— Тук съм, Джес. — Грейс стисна ръката на Джесика и се наведе към нея. Погледът й бавно се избистри, когато се погледнаха очи в очи. Зениците й станаха нормални.

— Мамо, толкова ми е зле… — промълви тя измъчено.

— Тихо, малката ми. Всичко ще бъде наред. В болницата сме. Всичко е наред. Джес, взе ли си инсулина?

— Мисля, че да. Аз… всъщност не си спомням. — Устата й се изкриви и носът й се сгърчи по начин, отдавна познат на Грейс, който предвещаваше проблем. Грейс светкавично се обърна и успя да намери едно малко пластмасово кошче за отпадъци изпод краката си тъкмо когато Джесика се наведе през леглото, за да повърне.

— Мога ли ви помогна? — Полицаят се приближи малко, наблюдавайки сцената с явно отвращение.

— Не.

Няколко минути по-късно, изпразнила съдържанието на стомаха си, Джесика отново се облегна назад върху възглавницата. От ужасната миризма, която се носеше от кошчето, на Грейс й стана почти толкова лошо, колкото на Джесика, и стомахът й се разбунтува. Пренебрегвайки надигащото се гадене, тя стегна почти пълната найлонова торба в кошчето, за да я затвори. Стана и я понесе към коридора, където я връчи на един минаващ санитар. Изми си ръцете на мивката, намокри една хартиена кърпа и се върна на мястото си до Джесика, за да избърше нежно и грижовно лицето и устата на дъщеря си.

— От диабета ли е? — Във въпроса на Джесика имаше страх и отвращение. Грейс избърса с кърпата челото й. Джесика мразеше болестта си.

— Бих предположила, че е така. Това, както и количеството алкохол, което си изпила. — Говорейки успокоително, Грейс отдръпна хартиената кърпа и поради липсата на кошчето за отпадъци се пресегна, за да я остави на близкия рафт.

— Мамо… — Джесика я гледаше умолително. Разпознавайки лъжата, когато беше на път да й я сервират, Грейс поклати глава към дъщеря си.

— Пила си. А не трябва да пиеш алкохол, Джес, знаеш го. — Грейс се наведе по-близо, ръката й отново намери и стисна тази на дъщеря й. Гласът й беше тих, искаше да бъде чута само от Джесика, но настоятелен. Очите й гледаха напрегнато. — Като начало, да кажем, че си само на петнадесет. Пиенето на твоята възраст не е разрешено от закона. Дори и да си на повече години, а ти със сигурност още не си на толкова, не можеш да пиеш. Никога няма да можеш да пиеш колкото ти се иска алкохол, както и няма да можеш да ядеш дузина шоколадови понички или три кутии бойскаутски курабийки наведнъж. Знаеш това. Трябва да спазваш определена диета, да внимаваш какво ядеш и да си взимаш инсулина. Не можеш просто да се отпускаш, Джесика, и да консумираш всичко това колкото ти се иска, защото ще ти стане зле. Ти…

— О, мамо, моля те, не се притеснявай… Винаги се притесняваш. — Джесика затвори отново очи, а гласът й звучеше отегчено. Тя се опита да измъкне ръката си от майчината.

Грейс се спря на средата на изречението и прехапа устни. Болката се надигна в нея. Очите й се затвориха, а пръстите й се вкопчиха упорито в ръката на Джесика. Какво трябваше да каже, за да я разбере Джесика? Защо не искаше да я чуе? Тя трябваше да бъде накарана да разбере…

Но сега не му беше времето, нито мястото за разговора, който те двете трябваше да проведат.

Когато се почувстваше по-добре, щяха да поговорят. Даже нещо повече. Щяха да определят правилата. Щяха да изтъкнат последствията.

Да бъдеш майка се оказа хиляди пъти по-трудно, отколкото Грейс си го беше представяла. Отговорността беше огромна, а удовлетворението — малко. Дори безкрайната, безпределна любов, която изпитваше към дъщеря си, беше сама по себе си болезнена.

— Тук ли сте? — Другият полицай, Доминик, подаде глава през завесите. Гласът му беше висок и неподходящо сърдечен, което накара Грейс моментално да отвори очи.

Погледът й се прехвърли от него към партньора му, който отново се беше облегнал спокойно на стената. За няколко мига тя бе забравила за неговото присъствие. Под загара си той изглеждаше почти блед, много по-блед, отколкото тя си спомни, че беше при влизането им в болницата. Зачуди се дали внезапният сив оттенък на кожата му не се дължеше на яркото осветление в стаята или на вида — или миризмата — на болната Джесика.

Злорадо се надяваше да е второто.

Погледите им се срещнаха за миг. Грейс отново изпита чувството, че той я преценява и осъжда.

Забелязвайки, че наистина е попаднал на търсеното място, Доминик влезе при тях. Тялото му изпълни импровизираната стая и тя изведнъж стана претъпкана.

— Как е малкото момиче? — попита той със същия неподходящо сърдечен глас.

Партньорът му сви рамене.

— Чакат резултатите от кръвния тест — каза Грейс.

Двамата полицаи се спогледаха, след което едновременно погледнаха към Грейс. Достатъчно с тези тежки погледи, реши тя.

— Нека не ви задържаме повече — рече им учтиво.

— Знам, че имате много неща, които трябва да вършите.

Полицаите отново се спогледаха.

— Да, трябва да тръгваме — кимна Доминик, а Грейс остана с впечатлението, че той говореше повече на партньора си, отколкото на нея.

— Сигурна ли сте, че нямате повече нужда от нас? — попита Господин Противен. Погледите им се срещнаха.

— Да, сигурна съм. — Грейс погледна първо единия, после другия. Застанали един до друг, те определено си приличаха. И двамата бяха високи, тъмни и гледаха неодобрително. Дали имаха роднинска връзка? Нито искаше да знае, нито я интересуваше. От учтивост и с голяма доза честност тя реши да добави: — Благодаря ви за всичко, което направихте. Благодаря и на двама ви.

Те бяха намерили Джесика все пак и тя им беше благодарна. Не й пукаше много от държането им.

— Моля, няма защо. — Явно им беше благодарила не достатъчно учтиво, защото отговорът на Господин Противен бе доста рязък. Доминик кимна и погледна партньора си многозначително. Господин Противен отлепи раменете си от стената и се отправи към завесите, където беше изходът, а Доминик го последва. Явно последното, което му мина през ума, докато излизаше от стаята, беше добавено през рамо: — Ако искате да ви откараме у дома…

— Не, благодаря. Не искаме. — С него и партньора му? Сигурно се шегуваше. По-скоро щеше да се вози с няколко испански инквизитори. — Имам на кого да се обадя. Но все пак благодаря.

— Сигурна ли сте? — Той все още се колебаеше.

— Да, разбира се.

— Тогава ще се видим пак.

Те си тръгнаха, разлюлявайки завесите по пътя си. Грейс с радост ги изпрати. Откакто първият бе застанал на прага на къщата й, тя не можеше да се отърве от явно лошото им мнение за нея като майка.

Нямаше нужда от това. И сама се чувстваше достатъчно зле по отношение на грижите, които полагаше като майка.

Грейс въздъхна. Поглеждайки отново дъщеря си, която, по всичко личеше, този път наистина е заспала, тя отново се запита: къде сбърка?

Джесика приличаше на нея. Лицето й с високи скули, широка уста и — проклятието на живота й — дълъг, леко извит нос, дотолкова приличаше на нейното, че дори случайни хора веднага разбираха, че те са майка и дъщеря. Бадемовидните й сини очи с гъсти мигли бяха същите като на Грейс. Но острата брадичка и разпръснатите по носа й лунички си бяха само нейни.

С болезнена привързаност Грейс проследи с очи шарените петънца по лицето й. Ангелски целувки, така ги беше нарекла Грейс не толкова отдавна, когато едно малко разплакано момиченце бе дошло при майка си да й разкаже как едно друго малко момиченце подигравателно ги беше нарекло гадни кафяви петна по цялото й лице.

Джесика беше останала очарована от мисълта за ангелските целувки. Беше отишла при другото момиченце и самодоволно й беше казала, че кафявите петна означават, че е по-различна от другите, защото ангелите я обичат най-много от всички.

Грейс тайно се беше съгласила с това.

Но лицето, което Грейс познаваше по-добре от собственото си, сега вече принадлежеше на една млада жена. Грейс не можеше вече да нацелува всичките й рани и така да ги лекува. Не можеше вече да разказва приказки, за да я държи далеч от лошите неща в живота.

Не можеше да направи така, че диабетът да изчезне, нито да го прехвърли в себе си. В това отношение цялата майчина любов на света не можеше да промени нищо.

Това, което можеше да направи, бе да си напомня, че пораженията върху бъбреците, слепотата и ампутациите на крайници вследствие на болестта, които толкова я ужасяваха, бяха просто възможни последствия. Това бяха мрачни призрачни картини за едно ужасно бъдеще, но които не трябваше да се случват.

Джесика имаше силата да не допусне да се осъществят. Грейс не можеше да направи това вместо нея. Налагаше се дъщеря й да се справи сама.

Така че въпросът всъщност беше дали Джесика ще се погрижи за Джесика? Понякога й се струваше, че тя умишлено се отклонява от правилата и правеше точно обратното. Досега Грейс беше смятала, че инцидентите, започнали след поставянето на диагнозата и предизвикали кризите на Джес, са резултат от младежка небрежност.

Изведнъж тя вече не беше толкова сигурна.

За първи път Грейс се замисли дали въставането срещу забраните и ограниченията, наложени й от болестта, не представляваше в най-висша степен бунт срещу нея самата като майка?

О, боже, надяваше се да не е така…

Джесика се размърда, а пръстите й доверчиво стиснаха ръката на майка й. Гърлото на Грейс се сви от болката на неизплаканите сълзи, докато я наблюдаваше.

Завесите се разтвориха. Това привлече вниманието й и я откъсна от мислите й, и от дъщеря й. В стаята влезе слаб мъж с очила, облечен в бял халат. На врата му висеше стетоскоп и в ръце държеше кафява папка, която със сигурност съдържаше медицинското досие на Джесика.

— Госпожа Харт?

Грейс кимна.

— Аз съм доктор Кори. Струва ми се, че имаме доста сериозен проблем…