Карън Робърдс
Когато дойде часът (13)

13.

Облечена само в бледосиня нощница и седнала на люлката на верандата върху единия си бос крак, Джесика дръпна силно от цигарата и веднага се почувства по-добре. Господи, та тя имаше нужда от това! Изпитваше истински никотинов глад. Беше започнала да пуши в началото на лятото и вече се беше пристрастила към никотина, не можеше без него и живееше заради него. След като майка й толкова много се бе вживяла в този случай, беше толкова трудно да започне да пуши обикновени цигари, колкото и когато свикваше с дрогата. След училище (пушенето в сградата на училището беше лесно, в тоалетните или навън зад физкултурния салон, където ходеха всички; никой от учителите не обръщаше внимание) тя трябваше да се измъква от къщи като престъпник за едно бързо дръпване всеки път, когато имаше възможност. Майка й душеше като ловджийска хрътка. Ако посмееше да запали вкъщи, веднага щеше да я хване. А тя винаги успяваше. По-добре да стои вън на верандата, както беше направила в този случай. Беше малко след полунощ, горе майка й спеше и в целия този необятен свят не съществуваше нищо друго, освен тя, цигарата й, люлката, на която беше седнала, порива на вятъра като нежна музика и тъмнината, която я обгръщаше.

Вдъхвайки, димът се плъзна по езика й, влезе навътре в гърлото и остана в дробовете й. Тя го задържа там за малко, червеното връхче на цигарата й просветваше ярко в мрака, и след това го издиша, като се опита да го изкара през носа на две тънки струйки като дихание на дракон.

Алисън я беше научила как става. Алисън можеше да прави кръгчета от цигарен дим, големи кръгли пръстени, които се понасяха във въздуха като призрачни поздрави. И Джесика се беше опитвала, но не му беше хванала цаката все още.

По дяволите, тя беше достатъчно голяма, за да пуши. Пушеше на верандата, когато онова ченге се появи. Беше я забелязал, сигурна бе, но не му направи особено впечатление. Нищо не й каза, не каза и на майка й, иначе щеше да разбере по време на малкия им разговор преди майка й да си легне. Вместо това той беше разговарял с нея като с възрастна, беше я поздравил и я беше попитал как се чувства. После беше взел баскетболната топка и беше започнал да цели коша, като я подканваше и тя да се включи в играта — която тя загуби с две точки. Докато играеха, си бяха говорили като най-обикновени хора, не бяха споменали наркотиците или че нещо не е наред, говориха за съвсем нормални неща, като времето и баскетбола и приятелите й.

Не както майка й разговаряше с нея: Имаш наказание да не излизаш. Под полицейско наблюдение си. Трябва да внимаваш. Моля те, моля те, не взимай наркотици.

Истински ад. Майка й се отнасяше с нея като с бебе. Тя просто не можеше да се примири с това. А и диабетът още повече усложняваше положението. Откакто бяха открили причината за неразположенията й, тя и до банята не можеше да отиде, без да се натъкне на майка си.

Взе ли си инсулина? Направи ли си кръвна проба? Знаеш, че не трябва да ядеш това. Трябва да правиш повече упражнения. Ако не се грижиш за себе си, ще умреш.

Е, добре де, майка й всъщност никога не беше казвала това, последното. Но си го мислеше, през цялото време. Джесика беше сигурна, че е така.

Мисълта, че може да умре, я плашеше. Още не трябваше да мисли за смъртта. Тя беше млада, просто едно хлапе. Старите хора се притесняваха от смъртта. Не хлапета като нея.

Веднъж приятелите й откриха, че е болна от диабет, и започнаха да се отнасят с нея по-различно. Трябва ли да ядеш това, Джесика? Джесика не може да направи това, тя е болна? Джесика, дали ще умреш?

Навсякъде около нея говореха все за смърт. Всеки път, след като разберяха, че е болна, започваха да се отнасят с нея сякаш смятаха, че ще умира.

Тя просто искаше да се държат с нея като с всички останали. Тя смяташе, че Ръсти не знае за диабета. Той не се държеше сякаш знае. Отнасяше се с нея като с напълно нормално момиче, дори сякаш я харесваше. Ръсти беше толкова страхотен… Само като си помислеше за него и се разтапяше. Беше висок, със здраво тяло и широки рамене, тъмнокафява коса с лек червеникав оттенък, откъдето идваше и прякорът му, и истински светлосини очи. Той беше първа година в гимназията, имаше шофьорска книжка и собствена кола и беше в баскетболния отбор. Беки също го харесваше, като че ли и Алисън. Мади познаваше една бивша негова приятелка, с която бил скъсал миналата година, и тя била казала, че ако искаш да му станеш гадже, трябва да спиш с него.

Тя веднага би легнала с Ръсти.

Макар й да знаеше, че майка й ще умре, ако научи. Майка й смяташе, че тя е още девствена. Но вече не беше. Беше спала с Дрю Кенеди в къщичката на дървото в задния двор на Кристи О’Конъл два пъти миналото лято. И двата пъти се беше измъкнала от къщи, след като майка й си беше легнала. Тя и приятелите й често правеха това, защото родителите им бяха безнадеждни в опитите си завинаги да ги запазят бебета и да не им позволят никога да пораснат.

Сексът не беше всичко онова, което Кристи и Морис, двете й стари и най-добри приятелки, й бяха описали, че е. Поне сексът с Дрю не беше. Истината беше, че я беше боляло, че беше странно и притеснително и съвсем тъпо. Като си спомняше, и й се отщяваше да вижда Дрю. Може би защото той беше само на петнадесет и не знаеше какво точно прави. Макар че тя всъщност никога не го беше искала истински така, както искаше Ръсти.

Ръсти беше на седемнадесет. Той не беше хлапе като Дрю. Сексът с него щеше да е различен. Алисън, Беки, Мади и Джена така казваха.

Тя обаче не беше глупава. Беше се подготвила. Кристи беше откраднала една опаковка от хапчетата против забременяване на майка си и преди случката с Дрю й беше дала шест. Ако искаше да спи с него повече от шест пъти, по-нататък да се оправя сама, така й беше казала Кристи. Досега Джесика беше използвала само две, за Дрю. Тя се беше замислила откъде ще вземе още, след като тези свършат, защото тя и Кристи вече не бяха приятелки. Това, което повече я притесняваше, беше, че хапчетата против забременяване можеха да имат някакво отражение върху диабета, да си взаимодействат с инсулина или нещо такова. Трябваше да се консултира с лекаря за всяко лекарство, което й се налага да взима с рецепта, а противозачатъчните се изписваха с рецепта. Но ако му кажеше, той вероятно щеше да каже на майка й и с нея наистина беше свършено.

Тя вече беше решила да си продължава да взима хапчетата, когато имаше нужда, и да се надява, че нищо няма да й се случи.

Досега нищо не се беше случило, освен слабото кървене.

Сексът не беше забранен за хората, болни от диабет. Нали и те трябваше да взимат противозачатъчни? Никой не беше умрял, значи нямаше смисъл да се тревожи.

Бони, шотландският териер, който живееше през две къщи, изведнъж започна да лае и прекъсна мислите й. Джафканията на кучето бяха толкова силни и толкова яростни, че почти напълно заглушиха нежната музика на нощния вятър. Господи, толкова ли не можеше това семейство Уелч да запомни, че трябва вечер да си прибира кучето. Скоро някой сигурно щеше да се обади в полицията.

Вероятно някаква лисица се мотаеше наоколо или някоя сърна — от време на време се появяваха в Бексли. Джесика намокри с плюнка върха на цигарата си, за да я изгаси, и я метна през парапета в големия картопов храст до стълбите. Майка й никога нямаше да намери там фаса, дори след хиляда години. Картоповият храст си растеше пред верандата, откакто го помнеше, дори отпреди тяхното идване и никой не се занимаваше с него. Нямаше никаква причина точно майка й да го направи някога.

Майка й не си падаше по градинарството. Нямаше никакъв усет към него. Не можеше дори стайно растение да отгледа. Всяко цвете и растение вътре в къщата беше изкуствено.

Тя погледна по посока на къщата на Уелч, за да види дали може да разбере какво беше разлаяло Бони. Нощта беше тъмна, толкова тъмна, че едва виждаше къде свършва собственият им двор. Там, откъдето наблюдаваше, сводът, образуван от клоните на дърветата, закриваше повечето от звездите и луната и хвърляше огромни безформени, играещи сенки, които неочаквано превръщаха любимия й преден двор в непознато и чуждо място.

Джесика замръзна на люлката. Там имаше нещо — някой — стоеше в тъмнината до желязната пейка под големия дъб в средата на двора. Движещите се сенки й позволиха само веднъж да го зърне, преди отново да го погълнат, каквото и да беше то.

Приличаше на човек. Или на куче, на изправен на задните си крака елен. Или на нещо много, много странно — и съвсем на неподходящо място.

Тя изпитваше ужасяващото чувство, че нечии невидими очи я наблюдават. Космите по врата й настръхнаха.

Тя светкавично скочи от люлката, хукна към вратата, влезе вътре и заключи след себе си. Дълго стоя там с ръка върху дръжката на вратата, докато овладее разтуптяното си сърце и учестеното си дишане.

Беше глупаво от нейна страна. Кой — или какво — можеше да стои в двора им по това време на нощта? Сигурно беше някой елен, ако изобщо беше имало нещо. Някой мъжкар с големи рога. Определено не можеше да бъде нещото, на което най-много приличаше — човек.

Дали?

Трепереща, Джесика отново провери дали добре е заключена вратата, после забърза нагоре по стълбите към спалнята на майка си. Внимателно затвори и заключи вратата на стаята след себе си. Майка й спеше от лявата страна на леглото по-близо до будилника, обърната на дясната си страна в полуембрионално положение, както почти винаги спеше. Джесика почти можеше да различи положението на тялото й на неоновата светлина от часовника. Достатъчно й беше да чуе равномерното й дишане, за да се почувства в безопасност. Опитвайки се да не вдига никакъв шум, Джесика се промъкна в леглото до нея, както правеше, когато още беше болно или изплашено малко момиченце. Неспособна сама да си помогне, тя изпитваше нужда от успокоителната прегръдка на майка си и се притисна с лице към гърба й, като лъжиците в чекмеджето.

— Джес? — Гласът на майка й звучеше сънено.

— Мммммм.

— Някакъв кошмар?

— Ъхъмммм. — Ако й кажеше истината, трябваше да й обяснява и какво е правила вън на верандата посред нощ. Идеята не беше добра.

— Добре ли си сега?

— Да.

— Добре. Заспивай.

— Добре. Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, мила. Обичам те.

— И аз те обичам — избъбри Джесика и се сгуши по-близо. Равномерното дишане на майка й, й подсказа, че тя отново е заспала. Но мина доста време, докато Джесика се почувства достатъчно спокойна дори за да затвори очи.