Карън Робърдс
Когато дойде часът (1)

1.

— Къде смяташ, че отиваш?

Гласът на майка му, му подейства като издраскването на нокти по черната дъска. Кожата му настръхна, а той леко потрепери. Обръщайки се да я погледне, почувства огромен прилив на гняв, който нахлу във вените му. Мразеше я…

— Навън. — Беше поставил ръката си върху дръжката на вратата. Тя стоеше там, взирайки се в него, с ръце, кръстосани отпред на гърдите върху розовия й памучен халат на цветя. Черно боядисаната й коса беше къса и стърчаща от прекъснатия сън. Маслиновата й кожа бе набръчкана от петдесет и пет годишното благоговеене и почит към слънцето, а сега изглеждаше още по-зле. Без грим, който да ги скрие, торбичките под очите й бяха големи и морави като гроздове. Вратът й беше тънък и увиснал като на пуяк. Обута бе с къси бели чорапки, а над тях краката й бяха голи и мършави, с големи разширени вени, виещи се като лози точно под коленете й.

Беше грозна…

— Минава полунощ. Никъде няма да ходиш!

Бяха застанали в остарялата кухня — дълга и тясна, покрита с балатум на изкуствени тухлички и прагове от изкуствен мрамор. Шкафчетата бяха от шперплат, боядисани така, че да изглеждат дъбови. Надрасканата кръгла маса и четири паянтови стола гордо заемаха централното място в стаята. На масата имаше купа с изкуствени зелени ябълки, все същите, които стояха там откакто се помнеше. Отгоре светлината идваше от една-единствена флуоресцентна лампа.

— Да не си си забравила хапчето за сън, мамче? — насмешливо и провлачено я попита той. Обърна й гръб и завъртя дръжката на вратата. Беше възнамерявал да излезе, без да я буди. Обикновено тя спеше като мъртва и хъркаше като пияница в спалнята точно до кухнята. Може би беше слушала Джей Лено. Умираше си за него, предпочиташе го дори пред Летърман. Но обикновено заспиваше, преди да е започнал.

— Казах — никъде няма да ходиш! На седемнайсет години си и живееш под моя покрив, така че ще правиш каквото аз кажа! Ще кажа на баща ти… — Викаше повече от всякога, крещеше и пискаше, докато той, без да й обръща повече внимание, отвори вратата и се спусна надолу по задното стълбище в очакващата го нощ. Вратата се затръшна след него, прекъсвайки тирадата й по средата.

Ще кажа на баща ти… Голяма заплаха. Почти го накара да се разсмее. Баща му, големият адвокат, който си изкарваше прехраната като съдеше хората и му плащаха процент от паричното обезщетение, го нямаше пет дни в седмицата — една бавна седмица. Когато се прибереше, всичко, което искаше да чуе, беше колко баскетболни точки беше отбелязал Дони-младши или дали Дони-младши щеше да има отново само най-високите резултати в училище, както обикновено ставаше.

Големият Дон едва поглеждаше, камо ли да каже дума на по-малкия си син.

Отдавна беше разбрал, както и повечето хора — в това число и родителите му, че той беше сянката, която Слънцето Дони хвърляше. Никой не го забелязваше, когато златното момче Дони беше наоколо.

Но дългите часове след полунощ бяха само негови. Топлата, ветровита тъмнина го обгръщаше, докато избутваше своята Хонда 250 от гаража, яхваше я и потегляше с мощен рев на мотора надолу по пътя.

Леко усмихнат, той насочи колелото към крайната си цел.

Сега слънцето беше залязло и малкото братче на Дони беше излязло да си поиграе.