Карън Робърдс
Когато дойде часът (47)

47.

Дъждовни капки от небето. Това беше първата съзнателна мисъл, която мина през главата на Тони, когато почувства лицето си опръскано с леденостудените капки. Клепачите му трепнаха и той отвори очи. Внезапната остра болка направо го ослепи и го накара отново да ги затвори. Цялата дясна част на главата му сякаш гореше в огън. Дори това, че отвори очи, му причини такава болка, че едва не загуби съзнание.

По кожата му се появяваха все нови и нови ледени капки. Тони стисна зъби и отново отвори очи. Беше нощ, ясна и лунна нощ, без нито едно облаче по небето над него. Освен това беше топла. Единствено лекият нощен бриз разбъркваше падналите по земята листа. Как тогава този студен дъжд падаше върху главата му?

Той погледна нагоре, право нагоре в тъмнината към потъналия в сенки покрив на гаража и към преплетените клони на останалия почти гол и без листа дъб над главата му. Капките явно идваха от дървото.

Но през последните няколко дни не беше валяло, как тогава беше възможно това? И защо падаха само по него и около него, сякаш си имаше някакъв личен дъждовен облак, въпреки че такова нещо изобщо не се виждаше наоколо.

Всяка мисъл му причиняваше болка. Очите му отново се затвориха и той потъна в забрава с чувството на облекчение.

Един приглушен звук, като от задавен двигател или от фойерверки, които се пукнаха някъде не много далеч от него, проникна в съзнанието му и го извади от забравата. Той светкавично го позна и се опита да се досети за значението му, въпреки изпълващата главата му болка.

Изстрел. Споменът изплува някъде от дълбините на съзнанието му и той го разпозна.

Ужасът веднага го завладя.

И той откри, че този ужас беше съвсем осезаем, студен като стомана и остър като нож, който пронизва тялото. Усети как се заби в сърцето му.

Моите момичета. Фразата се появи в съзнанието му. Неясни образи, една жена и някакво момиче. Първата двойка беше млада, красива брюнетка и чернокосо мъниче с огромни, тъжни очи. Тъмнината ги погълна и той изпита острото чувство, че ги е изгубил завинаги. Втората двойка, друга жена с къса коса на светли кичури и тревожни сини очи и слабо като пръчица момиче, което много приличаше на жената, останаха и се задържаха в съзнанието му. Усети, че тъмнината заплашва да погълне и тях.

Моите момичета. Някакъв изстрел.

Изведнъж Тони си припомни всичко. Синът на Грейс. Мъртвият хамстер. Тортата. Огледалото. Плюшеното мече. Беше се провалил, като беше преценил, че хлапето не е опасно. То беше там сега, точно в този момент, вътре в къщата при Грейс и Джесика и искаше да убива.

Тони се раздвижи и болката експлодира в главата му. Той продължи да се надига, като се преобърна на една страна, защото знаеше, че веднага трябва да отиде при тях и да предотврати това, което щеше да се случи, преди да е станало твърде късно, преди Грейс и Джесика да бъдат погълнати от същата тъмнина, която му беше отнела Рейчъл.

Рейчъл. Той почти я видя. За миг образът й стана толкова реален, сякаш отново от плът и кръв, застана пред него в мрака и погледна надолу към него. Можеше да я разгледа в изключителни подробности — деликатното, изпито от болестта бледо лице с фини черти, затворените й устни, извити в едва забележима усмивка, краищата на дългата й черна коса, развяваща се от вятъра. Тя носеше бялата официална рокля, с която я бяха погребали. Погледите им се срещнаха и тя сякаш протегна ръка, за да му помогне да се изправи.

— Рейчъл? — задавено промълви той. Но, разбира се, тя не му отговори, защото в действителност я нямаше там. Не можеше да я има.

След това Тони никога не можа да проумее как стана на крака, подтикван от образа пред него, но фактът си беше факт. Веднъж стъпил на краката си, той пристъпи нестабилно, докато рамото му се опря на стената на гаража и остана така, прехласнато загледан в дъщеря си, а хиляда и една сеещи агония гранати сякаш избухнаха в мозъка му. Болката беше нечовешка, почти непоносима, но той почти не я забелязваше, защото пред него стоеше Рейчъл. Погледът му се размъти, не знаеше дали от болката, или от сълзи, и когато отново можеше да вижда, тя си беше отишла, беше изчезнала, сякаш никога не я беше имало там. Което, разбира се, не можеше да бъде другояче. Знаеше го, но все пак, просто за миг, той можеше да се закълне…

Но нямаше време да размишлява върху това, нямаше време да потърси Рейчъл, нито да скърби сега за загубата й. Трябваше да стигне до къщата. Това беше единствената мисъл, която го спаси от това да не изгуби отново съзнание. Животът на Грейс беше в опасност, на Грейс и този на Джесика. Знаеше го със сигурност, сякаш някой му го изкрещя в ухото като предупреждение.

Той не мислеше, че ще може да понесе още веднъж да изгуби човек, когото обича.

Като се отблъсна от стената на гаража като плувец при старт, той се насочи към къщата с нестабилна походка и мина покрай Крамър, чието отпуснато тяло лежеше близо до пътеката. Очите му погледнаха тялото на кучето, което като кафяво-бял губер лежеше проснато на едната си страна в тревата, но не се спря да провери дали е още живо, или не. Когато наближи вратата, той посегна към пистолета, който винаги стоеше затъкнат отзад на кръста му, и остана едновременно изненадан и не съвсем, че не го откри там. Хлапето го беше взело.

Синът на Грейс.

Тя нямаше да иска той да убие сина й.

Но можеше да се наложи.

Господи, та той дори не можеше да върви стабилно! С каквото и да го беше ударило хлапето, раната беше много лоша. Чувстваше, че по лицето му струи кръв, топла и лепкава, със сладникаво противния мирис, който добре познаваше.

Три дръжки, вместо една. Като се опита да се концентрира, Тони посегна да хване тази в средата. Бинго!

Усилието, което му костваше да отвори вратата, беше неимоверно и той целия плувна в студена пот.

Но успя да натисне дръжката и вратата се отвори, той влезе в кухнята и почти разсеяно забеляза как едрите червени капки от собствената му кръв се разплискаха на дървения под, сякаш кръвта изобщо не течеше от него. От горния етаж се чу ритмично и остро думкане, почти като биенето на гигантски барабан. Бум — пауза, едно, две, и три — бум — пауза, едно, две, три — бум…

Хлапето се опитваше да разбие вратата. Грейс и Джесика сигурно се бяха заключили в спалнята. Това беше добре за тях. Осигуряваше му малко допълнително време.

Той се чувстваше твърде зле, твърде слаб, за да изкачи стълбите и да свали оттам това скапано малко лайно, както всъщност искаше да направи. Едва можеше да върви, почти нищо не виждаше и кръвта му се лееше навсякъде около него като дъжд.

Дневната. В шкафа беше устройството на алармената инсталация и паникбутона, който веднага щеше да доведе полицията, както и пистолетът на Грейс. Патроните бяха най-отгоре на шкафа с порцелановите сервизи. Той лично ги беше сложил там.

Само да можеше да остане в съзнание достатъчно дълго, за да стигне до дневната…

Всичко се въртеше пред очите му. Подът и стените странно се кривяха на най-различни страни и му се стори, че едва ли не участва в онзи стар танц на Фред Астер, в сцената, където Фред щастливо припка по стените, по тавана и по пода.

Той стисна зъби — Господи, колко болезнено беше! — и опитвайки се яростно да се концентрира, мина през вратата на кухнята и се озова в дневната. Като стисна ръба на масата за опора, тъй като коленете му заплашваха всеки момент да го стоварят на пода, той си пое дълбоко въздух. Болката го прониза като нож в дробовете, което го накара да предположи, че вероятно има няколко счупени ребра. Хлапето явно доста се беше постарало…

Глупак, горчиво се упрекна той, за това, че не се беше оказал достатъчно внимателен. Залитна към шкафа в ъгъла.

Ритмичното думкане продължаваше да се носи от горния етаж.

Той с изненада откри, че когато се опита да хване дръжката на шкафа, ръката му се оказа хлъзгава от кръвта. Изтривайки ръка в дънките си, посегна отново. Този път успя да завърти дръжката, вратата на шкафа се отвори и той почти се стовари върху стената с устройството. Върху паникбутона имаше тънко предпазно пластмасово капаче. Облягайки се с всичка сила на стената, той успя да го достигне и да го отвори.

Тряс! Звук на разтрошено дърво. Викове, високи и пронизителни. Грейс. Джесика. Хлапето беше влязло в стаята…

Пръстът му намери и натисна бутона. Веднъж, два пъти, три пъти за по-голяма сигурност. Тогава, събирайки всичките си останали сили, той се протегна към горния рафт на шкафа, където беше скрил пистолета.