Карън Робърдс
Когато дойде часът (12)

12.

Живият плет представляваше надеждна защита, закривайки гледката към улицата от всички посоки, освен от горния етаж на къщата й, както Грейс разбра на следващата вечер, малко след като излезе на пътя през отворената желязна врата. Тя почти веднага спря сивото си волво. Една друга кола, черна хонда акорд, вече беше паркирала на средата на пътеката към къщата. Зад нея някаква странна двойка играеше баскетбол пред гаража, който беше свързан с къщата посредством закрит коридор — Джесика и Тони Марино, полицаят.

Вечерта беше слънчева, ветровита и топла, а до залеза оставаха още два часа. Позлатените листа на дъбовете, брястовете и брезите бавно покриваха всичко наоколо. Три храста отляво на гаража искряха в огненочервени багри. Жълъди и диви кестени бяха нападали по земята. През отворения прозорец в колата на Грейс нахлу миризма на печено на скара месо и дървени въглища. Сигурно някой от съседите празнуваше закъснялото циганско лято.

Играеха един срещу друг. Докато Грейс ги наблюдаваше, Джесика, с разпиляна дълга коса и твърде дълги дънки, усукващи се опасно около гуменките й, дриблира около Марино, завъртя се и скочи, за да вкара кош. Късият до кръста жълт пуловер се вдигна заедно с ръцете й нагоре и оголи корема й. Грейс отново остана поразена от слабостта на Джесика.

— Да! Две точки! — Джес заби юмрук във въздуха с типичен жест на победител и това малко смекчи изражението по лицето на Грейс. Дъщеря й най-много от всичко обичаше да се състезава. Баскетболът беше нейната страст.

Грейс паркира зад акорда, угаси колата и слезе.

— Здрасти, мамо! — извика Джесика почти без да я погледне. Тя с всички сили пазеше противника си, докато той нападаше под коша. Последва скок и удар като по учебник, но топката се блъсна в ръба и отскочи встрани. Джесика възтържествува.

— Добра е — обръщайки се към Грейс, Марино прекъсна играта, като улови и задържа топката. Тя забеляза, че носеше тъмносиня тениска с къси ръкави и дънки, както и същите черни баскетболни обувки от предишната нощ. Съвсем небрежното му облекло разкриваше широки рамене, загорели мускулести ръце, тесни бедра и дълги крака. Черната му коса се беше разрошила, а широката му усмивка разкри равни бели зъби. Грейс отново, без да иска, констатира, че той бе един привлекателен мъж — за онези, които харесваха този тип мъже, които тя не харесваше.

— Беше в баскетболния отбор в средното училище. И се надява тази година да я вземат в отбора на Хеброн. — В гласа й се прокрадна една леко горчива нотка, която Грейс не можа да овладее. Какво искаше той? — това беше въпросът. А очевидният отговор гласеше: нищо добро.

С куфарче и дамска чанта в ръка, облечена в стандартния делови костюм от сако и пола до коленете — днес в наситено сиво — бяла блуза и високи обувки, Грейс се приближи към тях двамата, без да се усмихва. Беше пет и половина, а след дългия ден се чувстваше изморена. Нямаше никакво желание да се занимава с Тони Марино.

— Какво правите тук? — неучтиво го попита тя, когато се изравни с него.

— Дойдох да си прибера якето. Предполагам, че е у вас. Забравих го в болницата снощи. — Усмивката му беше мила. Кафявите му очи я гледаха топло и весело.

— О, да, разбира се. — Всъщност тя наистина бе взела якето му, коженото му спортно яке, с което той бе завил Джесика по пътя за болницата. Висеше в коридора. Закачила го беше там, като се прибраха от болницата, и съвсем го беше забравила. Но не искаше да се довери на тази усмивка и на веселите пламъчета в очите му. В замяна той искаше нещо. Готова бе да се хване на бас и да заложи вноската за изплащането на къщата. — Нека само да се преоблека и веднага ще ви го донеса.

— Благодаря. — Точно тогава Джесика се пресегна и успя да избие топката от ръцете му. Играта започна отново. Грейс се прибра, а звуците от ударите на топката върху паважа, тичащите крака и съпътстващите ги крясъци я последваха и вътре.

Обикновено влизаше през кухнята, до която се стигаше по закрития пасаж от гаража до къщата. Днес, тъй като не беше могла да вкара колата си в гаража заради разиграващия се баскетболен мач, тя влезе през главния вход, като прибра и пощата по пътя. Пат, която беше помолила да се отбие само за следобедните часове, оставащи след училище, се изненада, като я видя в кухнята.

— Не ви чух да влизате.

— Заради този шум. — Имаше предвид сега леко приглушените звуци от продължаващата игра.

— Джесика добре ли се чувства? — Гласът на Пат издаваше слабо притеснение. Както винаги, видът й беше разтревожен. — Минаха някои от приятелите й, но им казах, че е заета, и те си тръгнаха. После си написа набързо домашните на верандата. Мислех, че може, защото денят е толкова хубав — но после разбрах, че този мъж е дошъл и са започнали да играят баскетбол. Не знаех дали да я извикам вътре, или да я оставя. Постоях малко на верандата да ги гледам, но ми се стори, че всичко е наред. Ако той беше някое хлапе, щях да я прибера вътре или да го отпратя, но…

— Всичко е наред, Пат. Той е… приятел. — Бързайки да напише чека на Пат, Грейс излъга без много да се замисля. Какво можеше да каже, че е ченге, което за щастие беше решило да не подвежда Джесика под отговорност за притежание на наркотици? В никакъв случай. Пат работеше и у още няколко семейства наоколо и историята щеше да плъзне из Бексли, опустошителна и бърза като горски пожар.

— Имате няколко съобщения — додаде Пат, приемайки чека, който Грейс й подаде. Тя издърпа едно листче, закрепено с магнит на хладилника, и се вгледа в него. — Чакайте да си спомня, три бяха. Госпожа Гилеспи се обади да ви осведоми, че баскетболните срещи се отлагат за другата събота в девет. Обади се и Рут Ан да пита дали искате да възобновите пешеходните си разходки вечер. Бившият ви съпруг също се обади. Не каза какво иска, но говори с Джесика. Тук съм записала всички телефонни номера. Освен това няколко пъти ми затваряха телефона.

— Благодаря, Пат. — Грейс взе вестника, разгърна го и го остави на масата. Значи Крейг се беше обаждал да говори с Джесика? За какво ли? Не беше предвидено Джесика да го посети преди ваканцията за Деня на благодарността.

Тъй като не искаше вече да оставя Джесика сама вкъщи след училище, Грейс беше попитала Пат дали познава някой, който иска да работи от три до шест, шест и половина през седмицата.

Пат поклати глава, но обеща, че ще продължи да мисли.

— Благодаря — усмихна се Грейс. — Задължена съм ти, че остана. Отивам догоре да се преоблека.

— Приятна вечер — махна с ръка Пат и се отправи към задната врата, а Грейс се качи по стълбите към горния етаж. Забелязвайки накъде тръгна жената, тя й извика през рамо: — Ако бях на твое място, щях да изляза през парадния вход. Иначе има опасност да те удари някоя заблудена баскетболна топка.

— Добър съвет. — Пат се отправи в другата посока, смеейки се. Грейс продължи по стълбите. Стаята й беше точно срещу тази на Джесика, с изглед към просторния заден двор. Беше обзаведена в отморяващи зелени тонове, с розово-зелена покривка върху огромното легло и завеси на тъмнозелени райета, а под тях имаше и пердета от прозрачна нежна материя. Облицована в бяло баня и работен кабинет, в който се влизаше направо от спалнята, завършваха помещението. Първото нещо, което Грейс направи, след като купи къщата, беше чрез малка трансформация да намали броя на спалните от четири на три, като едната от тях приспособи за свой кабинет. Така осигури на себе си и на Джесика отделни самостоятелни бани и просторно място за работа.

Това беше по времето, когато тя все още печелеше купища пари като преуспяваща млада адвокатка към Мадисън, Грейъм и Лоу, най-добрата адвокатска кантора в града. Светът беше в краката й тогава, или поне тя се чувстваше така, припомни си тя с крива усмивка, докато събличаше работните си дрехи и ги закачаше в гардероба. Тогава Джесика беше очарователно деветгодишно момиченце, което обожаваше майка си. Тя самата тъкмо беше преодоляла травмата около развода, а и Джесика като че ли понасяше всичко много спокойно. Толкова се гордееше със себе си, че успя да завърши юридическия факултет, че я взеха на работа в такава известна кантора, че така добре се справяше с избраната от нея професия и че можеше да осигури на Джесика добър живот.

По това време, сигурна беше, ако беше готова да работи достатъчно упорито, щеше да има всичко.

Сега обаче знаеше. Знаеше, че животът е серия от сделки. В адвокатската кантора от нея изискваха да работи почти непрекъснато. След училище Джесика трябваше да стои в занималнята чак докато Грейс се освободеше, за да я прибере. Вечер в тях идваха бавачките. Грейс беше пропуснала много игри, на много разходки и пътешествия не беше присъствала, много домашни бяха проверени от някой друг, а не от нея. Обичаше дъщеря си, никога не беше преставала да я обича, и беше сигурна, че Джес знае това, но много пъти, когато Джес беше имала нужда от майка си, тя не беше успявала да е до нея. Малко по малко те се бяха не точно отдалечили, а по-скоро бяха станали отделни хора. Джесика спря да доверява всичко на майка си, спря да очаква тя винаги да е до нея, престана дори да иска да е там. И това беше най-лошо от всичко. Докато Грейс прозре огромното значение на тази промяна, Джес вече беше станала дванадесетгодишна. Усети промяната един следобед, когато Джес и приятелите й бяха заловени да крадат в един голям универсален магазин по време, когато трябваше да са на училище.

Грейс не знаеше, че този ден Джесика не е била на училище. Не знаеше, че Джесика беше започнала да прекарва всяка свободна минута в този магазин. Тя дори не знаеше имената на приятелите й, с които я бяха заловили.

И осъзна, че е трябвало да знае. За всичко това.

След онова ранно сутрешно обаждане тя започна да си търси работа с по-нормално работно време. Работа, която щеше да й позволява да се прибира вкъщи всяка вечер по едно и също време, да приготвя вечеря, да преглежда домашните и общо взето да бъде на разположение на дъщеря си. Работа, от която щеше да й остава достатъчно време и за семейството й.

След това Томас Пиърс почина внезапно и мястото му като съдия се освободи. С помощта на началника и собственика на адвокатската кантора Джордж Лоу тя бе определена да продължи оставащите пет години от мандата на Пиърс. Оттогава бяха изминали три. Според Грейс тогава мястото й се струваше идеално. Дори нямаше да й се налага да участва в новата изборна кампания след изтичане на петте години, защото Джесика щеше тогава да е на седемнадесет. Грейс би могла, ако реши, да се върне при Мадисън, Грейъм и Лоу, за да продължи бляскавата си кариера, след като до голяма степен щеше да е изпълнила дълга към дъщеря си.

Само че нищо не беше станало така, както го беше предвидила.

Намъквайки чифт тесни кафяви панталони, Грейс въздъхна. Кога ли в живота нещата ставаха така, както човек си ги представяше? Надяна през глава една бяла тениска, запаса я, а върху нея облече синя памучна жилетка, която остави разкопчана. Пъхвайки босите си крака в чифт пантофи, тя се отправи към кухнята.

Благодарение на по-разтоварената си работна програма тя и Джесика бяха успели да възстановят онова чудесно усещане за близост, което ги свързваше, когато Джес беше още малка. После всичко стана изведнъж: Джесика влезе в пубертета, разбраха, че има диабет, а баща й и новата му съпруга се сдобиха с близнаци в Ню Мексико. Дори само едно от тези събития би било достатъчно да изпрати всяко чувствително дете на улицата. Взети трите заедно, със сигурност гарантираха такова развитие на нещата. Грейс се беше опитала да обсъди нещата с Джесика, да говори с нея, да я моли, да я подкупи. Сега, изправена пред фактите от последната случка, тя реши да действа с много любов и твърдост. Ако и това не помогнеше, вече не знаеше какво да прави.

Понякога на Грейс й се струваше, че живее с едно по-младо, развихрило се копие на доктор Джекил и господин Хайд. Джесика ту беше познатата й мила дъщеря, ту се превръщаше в чудовище. През последните няколко седмици, откакто Джесика бе влязла в гимназията, Грейс усети, че противоречията се засилиха повече от всякога. Всъщност Джес вече нищо не споделяше с нея и я обвиняваше за всичко.

Грейс въздъхна отново. Да си майка бе най-трудната професия на света.

Джес и Тони Марино бяха в кухнята. Когато тя влезе, те я погледнаха едновременно. Той поне от проява на малко възпитание се нравеше, че не му е много приятно да им се натрапва.

— Дъщеря ви беше достатъчно любезна да ми предложи чаша вода. — Застанал до чешмата и с едната си страна облегнат на масата, той вдигна чашата, от която пиеше, като доказателство. Беше изпотен, косата му леко се беше накъдрила, а кожата му блестеше от лекия слой влага по нея.

— Качвам се горе да си взема един душ — заяви Джесика, като изпразни до дъно собствената си чаша и я сложи обратно на масата. Тя погледна майка си. — Между другото, да знаеш къде е Господин Мечо? Няма го на нощното ми шкафче.

— Занесох го на химическо чистене. По козината му имаше нещо полепнало — излъга Грейс. Не искаше да си признае истината — че беше скрила Господин Мечо в стаята си, защото й се струваше, че той по някакъв начин щеше да й донесе нещастие. Просто звучеше глупаво. Освен това нямаше никакъв смисъл да плаши Джесика.

— О! — Джесика прие това съвсем нормално и се усмихна широко на Марино.

— Много си добър за твоята възраст.

— И ти — добави той — за малко момиче. Може би следващия път ще ме победиш.

— Никакво може би. Със сигурност.

Ето го моето уверено момиче, помисли си Грейс с гордост. После Джесика отново погледна към майка си.

— Трябва да вечеряме скоро. Обещала съм на Мади да отида там в седем.

— Скъпа, ти не можеш да излизаш, забрави ли?

Джесика вече беше тръгнала към вратата. Тя се спря, обърна се, а очите й се разшириха, докато гледаше майка си в лицето.

— Но аз трябва да отида! Прослушванията за талантливи деца са в петък след училище, трябва да репетираме нашия номер! Ще играем един танц!

— Опасявам се, че не може, сладкишче.

— Трябва да отида! — Гласът на Джесика се извиси до писък. Очите й станаха огромни, а лицето й пребледня. Ръцете от двете страни на тялото й се свиха в юмруци. — Обещах на Алисън, на Беки, на Мади и Джена, че ще бъда там. Ще сме Спайс гърлс. Ако не отида, ще проваля всичко! Трябва да сме пет.

— Съжалявам, но не можеш да отидеш.

— Трябва да отида. Обещах им. Ако не отида, ще си намерят някоя друга! Моля те, мамо!

— Не.

— Мамо!… — Беше като ридание.

— Ще говорим за това по-късно, Джесика — каза Грейс с тих и равен глас, осезаемо чувствайки присъствието на Марино, който се беше облегнал на стената и наблюдаваше всяко тяхно движение и чуваше всяка дума.

— Не! Няма за какво да говорим! Отивам у Мади в седем! Пет пари не давам дали може, или не! Тъпо е да не мога да излизам. Какъв смисъл има? Да не мислиш, че ще ме спре да не правя каквото си искам? Ако искам, ще пия бира и ще пуша трева, ако искам, и ще излизам с приятелите си посред нощ, ако искам! Ти не можеш да ме спреш!

— Джесика Лий Харт, достатъчно!

— Не можеш, не можеш.

— Чакай да видиш — процеди Грейс през зъби, изгубила търпение, а очите й гледаха ядно развълнуваната Джесика. — За начало, млада госпожице, се прибери в стаята си. Веднага.

— Мразя те! — Подсмърчайки, Джесика се завъртя и избяга. Затворила очи, Грейс слушаше отекващите нагоре по стъпалата и по коридора забързани стъпки. След няколко мига блъсването на вратата отекна шумно във въздуха.

На Грейс й беше необходимо известно време, преди да се съвземе и да може да погледне Марино. Застанал в профил към нея, той упорито се беше загледал през прозореца над печката, а изражението на лицето му беше съвсем невинно, сякаш нищо толкова ужасно лично, като скарването между майка и дъщеря, не се беше случило. Той изглежда почувства погледа й, защото се обърна и също я погледна.

— Забранено й е да излиза, така ли? — попита той.

— И смятате, че това ще реши проблема?

— Това си е моя работа — отвърна заядливо тя, отправяйки се към антрето. За няколко минути се изгуби от погледа му, след това се появи отново с якето му в ръце.

— Ето — каза тя, като се върна в кухнята и му го подаде. Знаеше, че се държи нелюбезно, че последната неприятна случка не е по негова вина, че нищо от случилото се не беше по негова вина, и въпреки това му беше ужасно ядосана. Заради начина, по който я гледаше — сякаш преценяваше колко малко струва като майка. Отново.

Може би тя наистина не струваше като майка.

— Благодаря! — кимна той, взимайки якето си.

— И все пак, защо всъщност дойдохте? — попита тя, опитвайки се да се овладее, доколкото може. Очите й го гледаха предизвикателно.

— Вече ви казах. За това. — Той посочи с очи към якето, което сега беше преметнато на лявата ръка.

— Глупости.

Той се усмихна леко, като че ли развеселен от нейното упорство и сви рамене.

— Добре. За да видя какво прави дъщеря ви, дали е добре. И да разбера дали сте променила решението си. Относно възможността тя да ни съдейства.

— Истината излиза наяве. — Грейс беше знаела през цялото време. — Не, детектив Марино, не съм. И няма да го променя. Твърде е опасно. И, ако обичате, бихте ли я оставили на мира, моля?

— Знаете, че няма да можете дълго да я държите настрани от приятелите й.

— Както вече споменах, това си е мой проблем.

— Да, така предполагам. — Посягайки към задния джоб на дънките си, той извади портфейла си и го отвори. После извади една визитна картичка и й я подаде.

— За какво ми е? — попита тя, взимайки я с подозрение.

— В случай че промените решението си, номерът на пейджъра ми е там. Всичко, което вие — или тя — трябва да направите, е да ми се обадите.

— Няма да променя решението си.

Те останаха вгледани един в друг за момент.

— Ваша работа — сви рамене той и се упъти към вратата. Тъкмо преди да излезе от кухнята, се обърна назад към нея и додаде: — Успех в начинанието. За доброто на дъщеря ви се надявам да има ефект.

Тонът му подсказваше, че изпитва силно съмнение в ефекта от наложеното наказание. Грейс остана сама, стиснала зъби и загледана след него. Миг по-късно отварянето и затварянето на вратата й подсказа, че си е заминал.

Грейс остана за малко в същото положение, поемайки си дълбоко дъх, като се опитваше да овладее чувствата си. После реши да се качи горе при Джесика, за да се разберат. Но здравият разум надделя. Сериозният разговор трябваше да бъде отложен за по-късно, когато щеше да се чувства по-спокойна. Когато и двете щяха да са се успокоили.

Тя отиде да заключи входната врата. После се върна в кухнята, пъхна картичката на Марино в чантата си и се отправи към кафемашината.

Първото нещо, от което имаше нужда, преди да се захване, с каквото и да е друго, беше чаша силно кафе. Тялото й изнемогваше без дозата кофеин.