Карън Робърдс
Когато дойде часът (16)

16.

Изправяйки се, Грейс моментално осъзна, че има бримка на чорапогащника. И то не просто една бримка, а цяла мрежа, която започваше от огромна дупка на дясното коляно и се спускаше надолу към многото малки свързани дупки чак до глезена. През раздрания й тъмносин копринен чорап голата кожа прозираше почти по цялата дължина на прасеца. И за да бъде унижението съвсем пълно, лицето й се беше зачервило, косата се беше разрошила и се беше изпотила.

Да не се сеща и за кървящия показалец, който пулсираше и туптеше болезнено.

Съвсем далеч от онзи изпълнен с достойнство образ, който искаше да демонстрира пред Марино.

— Миличкото ми… — Утешавайки Годзила, Джесика мина покрай майка си и двамата, застанали на вратата, и тръгна по стълбите, като внимателно носеше клетката с хамстера в ръце.

— Не разбирам защо не му вземеш на това дете едно истинско домашно животно — каза Джаки с полутих глас, за да не я чуе Джесика. — Това нещо е отвратително. Прилича на плъх без опашка.

— Годзила е истинско домашно животно — стрелна я Грейс, поемайки си вътрешно дълбоко дъх и успявайки да отговори достатъчно спокойно. Като се огледа наоколо за Къртни, тя подбра и двете деца пред себе си. — Хайде да отидем в кухнята, деца. Джакс, ако смяташ да ги нахраниш, по-добре не се помайвай. Храната, която си донесла, изстива. Детектив Марино, съжалявам, че ви накарах да чакате толкова дълго. Искам да поговоря с вас за минута.

— Няма проблем — отвърна той. Усмивката беше изчезнала от лицето му, но в очите му още се четеше смях. — Винаги съм се чудил кой е най-ефикасният начин да уловиш хамстер, който се опитва да избяга. Сега вече знам: мяташ една тенджера върху него. Ако не улучиш и стане като размазана пица на пътя, значи си го хванал. Ще запомня това.

Въпреки че Грейс не му каза о, я млъквай, както й се искаше, погледът й говореше същото.

— Добре, деца, хайде да ядем. — Джаки отиде обратно в кухнята, следвана от Марино, а най-отзад идваха Грейс и децата.

Докато Джаки приготвяше яденето за децата, Грейс взе една хартиена кърпа от рулото до мивката, намокри я, изстиска я и я уви около ранения си пръст. После двамата с Марино излязоха на верандата. Това беше единственото място, където тя се чувстваше достатъчно спокойна, че никой няма да я притеснява.

— Сестра ви наблизо ли живее? — попита Марино, когато мрежестата врата се затвори след него.

— В Уайтхол.

Град Кълъмбъс всъщност представляваше конгломерат от по-малки градчета, всяко със свой собствен облик. Бексли, Уортингтън и Апър Арлингтън бяха богаташките квартали. Близкият Уайтхол беше от работническите, с малки, почти само едноетажни къщи, наблъскани една в друга. Даже имаше такъв виц: Уайтхол беше там, където живее прислугата на Бексли.

— О? — Марино повдигна вежди, когато се сети къде беше този район.

Грейс предпочиташе да не разисква живота на сестра си. Че Джаки беше решила да не завърши колежа, че не беше случила в брака и като прибавим и двете деца, които беше родила още на двадесет, и които обичаше, но нямаше възможност да издържа — всичко това изобщо не му влизаше в работата на този мъж.

— Исках да поговорим за Джесика.

Грейс застана на парапета и за миг погледът й отскочи встрани от него. Скоро щеше да се здрачи. Лавандуловосини сенки пробягваха по двора, поглъщайки ясните цветове и форми на следобеда. Дъхът на идващата есен се усещаше навсякъде. Хладният порив на вятъра прошумя в останалите по клоните на дъбовете, брястовете и брезите златисточервени листа, като завъртя и разпръсна още няколко по земята. На запад тъмни виолетови облаци се трупаха на хоризонта и вещаеха дъжд преди зазоряване. Дъждът се усещаше и в тежкия и влажен въздух. В отдалечения край на верандата люлката бавно се поклащаше напред-назад на веригата, сякаш люлееше нечие невидимо присъствие. Висулката, окачена зад люлката, оксидирана медна дрънкулка с дългоопашат петел и пет тънки метални тръбички, висящи от ноктите му, подрънкваше мелодично. Все още зелените листа на стария картопов храст до стълбището шумоляха в унисон. Един зелен форд експлорър мина по улицата със запалени фарове, зави вляво към къщата на Тейлърови при разклона на пътя и изчезна зад редицата високи хвойнови храсти, които разделяха двора им от този на семейство Уелч.

— Тя мисли, че днес някой я е проследил от училище до вкъщи. — Грейс скръсти ръце на гърдите си и го погледна право в очите. — Казва, че никой от съучениците й не говори с нея. Знаят, че е била хваната с марихуана и че не е имало обвинение. Тя смята, че те мислят, че причината, поради която не е била арестувана, е, че е съдействала на полицията в разследването на канала за наркотици.

— Значи те мислят, че тя ни съдейства, така ли? — Той стоеше с леко разкрачени крака, пъхнал ръце в предните джобове на дънките си. Изобщо изглеждаше твърде небрежен, звучеше твърде небрежно, което никак не успокояваше Грейс.

— Да, така мислят — рече тя натъртено. — И тъй като не съм толкова глупава, осъзнавам, че предния път, когато бяхте тук, сте успели да измъкнете имената на приятелите й от нея самата. Искам да знаете, че знам това. Искам също така да знаете, че считам, че излагате дъщеря ми на опасност, като я използвате по този начин, и че няма да позволя това.

— Да ми каже имената на приятелите си е съвсем безобидно, не мислите ли? Тя просто спомена някои от тях в разговора между другото, както би го направила и ако говореше с някой друг. Между другото, проверих хлапетата, чиито имена ми спомена. Компанията й се състои от доста сериозни наркомани, но тя не прилича на тях — засега.

— О, боже… — Грейс повдигна ръка към гърлото си. — Слушайте, не искам тя да е част от всичко това. Тя е добро дете. Наистина. Тя просто… точно сега иска да е страхотна. Такъв е изразът. Говорих с нея. Вече не се среща с тях. Мисля, че разбира колко опасна е цялата тази работа. Искам да я не я забърквате. Искам да я оставите на мира.

— Ваша Чест, вие ми се обадихте днес. Изобщо бях престанал да се занимавам с дъщеря ви.

— Тя казва, че днес някой я е проследил от училище до вкъщи. — Грейс отпусна гърлото си и отново скръсти ръце на гърдите си. — Това ме плаши. Нима в Хеброн нещата са отишли толкова далеч и нима това е възможно? Възможно ли е тя да е изкупителната жертва, защото някой смята, че ги е издала?

Той повдигна рамене.

— Всичко е възможно, но не виждам защо някой ще мисли това. По-скоро бих предположил, че Джесика е набедена за доносница, просто защото не беше арестувана, след като е била заловена с наркотика. Много често пускаме такива като нея само с предупреждение към тях и родителите им, ако им се случва за първи път и количеството не е голямо. Вярвате ли, че казва истината? Обича ли да си измисля?

— Да не искате да кажете, че може да лъже за такова нещо? Не ме е излъгала. Мога да разбера кога наистина е разтревожена от нещо, а този път е така. Дали може да си е въобразила? Вероятно. Но това, което ме притеснява, е, че сигурно е истина.

Той я слушаше, мълчаливо загледан в нея.

— Не мисля, че имате основания да се тревожите. Почти съм готов да се обзаложа, че си въобразява. Сигурно прекалено много се впечатлява от факта, че съучениците й в училище се отнасят така подло към нея.

Това, разбира се, също беше възможно. Твърде възможно. Но Грейс не можеше да се отърси от безпокойството, което я беше обзело, откакто Джесика й беше казала, че някой я бил следил до дома им. Интуиция ли, шесто чувство ли, както и да го наречем, но тя просто чувстваше, че нещо не е наред.

Обаче какво можеше да каже? Какво всъщност очакваше тя от него да направи? Да напише бележка, която дъщеря й да покаже на приятелите си, и те да прочетат, че Джесика не работи за полицията, за да я оставят намира?

Трябваше да гледа реално на нещата.

— Ако чуете или откриете нещо, което я заплашва…

— Повярвайте ми, ще я защитим, а вас веднага ще уведомим.

Грейс предположи, че това би трябвало да я успокои.

— Благодаря — изрече тя почти неохотно.

— Няма защо. — После той се размърда, отправяйки се към стъпалата на верандата. — По-добре да тръгвам. Става късно. Ако имате някакви други притеснения, обадете ми се.

— Добре — кимна Грейс толкова мрачно, че той чак се разсмя.

Когато си тръгна, подкарвайки колата си на заден по пътеката и отправяйки се на изток към булевард Йистлънд, тя се обърна и влезе обратно в къщата.

Джаки седеше сама в кухнята. От звука на телевизора, който не беше пуснат, когато тя излезе на верандата, Грейс се досети, че Къртни и Пол са в хола. Джесика не се виждаше никъде наоколо. При такова нашествие от страна на братовчедите й никак не беше чудно, че беше решила да остане в стаята си.

— Къде го намери това толкова хубаво ченге? — попита я Джаки с настойчив поглед, като видя, че Грейс вече е сама.

Усещайки болезнена нужда да сподели трупащите се притеснения с някого, Грейс беше готова да й разкаже какъв точно беше Марино, как се бяха запознали и защо беше дошъл у тях тази вечер. След това, поглеждайки сестра си, тя реши да не го прави. Джаки си имаше достатъчно свои проблеми. Нямаше нужда да я товари още повече и да я кара да се притеснява. Тя обичаше Джесика, точно както Грейс обичаше Пол и Къртни, колкото и шумни и палави да бяха. Освен това Грейс не искаше да казва нищо толкова лошо за Джесика на нейната любяща леля. Като това, че се беше измъкнала посред нощ от къщи, че я бяха намерили пияна и я бяха хванали да си купува марихуана.

Заради Джесика. Защото Грейс не можеше да понесе някой, дори собствената й сестра, да има лошо мнение за Джесика.

И освен това, ако трябваше да бъде честна, защото Джаки смяташе, че тя, Грейс, беше безупречна майка. Грейс не искаше да разруши представата на сестра си за себе си, колкото и нереална да беше тя.

— Не ми е приятел. Той е полицейски служител, когото исках да попитам за един случай, но не успях да хвана през работно време. Трябваше да отговори на някои въпроси. Тръгна си — обясни Грейс и се отправи към стълбите. Все пак обяснението й не беше съвсем далеч от истината. Тя просто пропусна да спомене, че в случая беше въвлечена и Джесика. — Има печено с картофи и моркови във фурната, както и кифлички от хлебарницата в кутията за хляб. Ако сложиш масата, аз отивам да се преоблека и да повикам Джесика и можем да вечеряме.