Карън Робърдс
Когато дойде часът (26)

26.

Вместо да отиде в кухнята, Грейс смени посоката и се упъти към горния етаж. Влезе в спалнята си и заключи вратата след себе си, въпреки че тя обикновено не правеше това дори и когато беше сама в цялата къща, и светна лампата в стаята, както и трите нощни лампи на шкафчетата, за да си облече синия спортен екип. Светна и в дрешника, придърпа един стол, качи се на него и започна да търси на най-горната полица пистолета, който беше купила преди много години, когато тя и Крейг се разделиха. По онова време тя почти не можеше да спи от страх, останала сама нощем, а Джесика беше почти бебе. Крадци, изнасилвачи и убийци, които нахлуваха в къщата в малките часове на нощта, най-редовно живееха в кошмарните й сънища, когато все пак успяваше да заспи.

Странно, беше преодоляла този страх преди доста години. Докато не се случи това.

Пистолетът беше чак в дъното на гардероба и тя се изправи на пръсти, за да може да го достигне. Пръстите й напипаха студения метал и обвиха прецизно изработения барабан. Издърпа го. Беше стар пистолет, двадесет и два калибров, автоматичен, с дълъг черен барабан, който се изваждаше настрани и се пълнеше с патрони, преди да се постави обратно към дръжката.

Поне от шест години не го беше държала в ръцете си. Едва можа да си спомни къде са патроните — завързани с възел в един спортен чорап в най-долното чекмедже на скрина й. Извади патроните и зареди пистолета, след това провери дали със сигурност няма патрон в цевта и дали е спуснат предпазителят.

Странно как си спомняше всички тези технически подробности.

Отключи вратата и заслиза по стълбите, като се чувстваше значително по-добре сега с пистолета в ръка. Поне вече не представляваше просто една патица в очакване да й се случи нещо, успокои се тя. Би могла да защити себе си и дъщеря си, ако се наложеше.

Набързо обиколи стаята на Джесика и провери дали Годзила не беше изгладняла толкова, че да изпълзи от вероятното си скривалище, за да се нахрани и да се прибере в клетката, която Джесика беше оставила пълна с храна и вода, както и с любимата й нарязана прясна ябълка.

Де такъв късмет! Клетката си стоеше празна. Грейс започваше да мисли, че Годзила никога няма вече да се появи. Но къде в тази относително добре поддържана къща би могъл да се скрие един хамстер дни наред? Със сигурност трябваше да има някаква следа от него рано или късно. Остатъци от храна, трохи от влизането му в килера или нещо друго.

Дори да беше мъртъв, досега трябваше да са го усетили по ужасната миризма. Което, поради това, че къщата си миришеше както обикновено, беше известна утеха.

Грейс сви рамене, решена да не се притеснява за това, и слезе на долния етаж. Стълбището, както и по-голямата част от къщата — с изключение на кухнята и нейната спалня — бяха мрачни и тъмни, тъй като навън валеше дъжд, а беше едва около четири часа. Джесика трябваше да се прибере до около час — час и половина, щеше да е време за вечеря и…

Ръкавът й се закачи в нещо и не и позволи да се придвижи напред. Изненадана, Грейс се огледа, за да разбере какво я беше закачило. По стената на стълбището висяха окачени десетки семейни снимки в подходящи смарагдовозелени дървени рамки, включително и тези, правени всяка година на рождените дни на Джесика от съвсем ранна възраст, както и на тях двете заедно. Ръкавът й се беше закачил на един гвоздей, където трябваше да виси една от тези снимки.

Трябваше. Освобождавайки дрехата си, Грейс бавно продължи надолу по стълбите и щракна ключа за осветлението в долния край на стълбите, за да освети ярко мястото, и се върна обратно нагоре.

Липсваше една снимка. Една от поредица от три снимки на нея и Джесика заедно. Снимка дванадесет на петнадесет сантиметра, неголяма, но, сега си спомни, лично окачена от нея там.

Най-долната — и най-скоро направената — преди по-малко от година, я нямаше. Единствено голият гвоздей стърчеше от стената и подсказваше къде е била.

Откога липсваше снимката? Дали някой — някой от приятелите на Джесика вероятно или Къртни и Пол — случайно не са я счупили и скрили някъде, вместо да й кажат? Дали някой — Джесика или Пат — не я беше преместил поради някаква причина?

Тя не можа да си спомни кога за последен път всъщност я е видяла. Сигурно щеше да забележи, ако е липсвала от дълго време. А може би нямаше.

Който беше оставил тортата, трябва да е взел и снимката. Кръвта й замръзна във вените.

Първата й реакция беше да позвъни на Марино.

Грейс пое дълбоко въздух, за да се успокои, и отново слезе надолу по стълбите. Тя съвсем целенасочено обиколи всички стаи и помещения, като включваше лампите и спускаше завесите и стискаше здраво пистолета в ръката си. След това се върна в кухнята и си направи чаша кафе.

Значи една снимка липсва от стената, би казал Марино и просто би свил рамене. Една от последните снимки на Джесика и майка й, без стойност за никой друг, освен за тях самите. Появата на тортата в заключената и празна къща беше доста по-зловеща случка от тази.

Изчезването на една-единствена фотография от цяла стена с подобни снимки никак не звучеше плашещо.

Само за това не можеше да се обади на Марино или на кой да е друг.

Седнала на масата, Грейс отпи от кафето си и се опита да се съсредоточи върху вестника пред себе си, но без особен успех. Липсващата снимка сигурно нищо не означаваше.

Но тя и за миг не повярва на тази мисъл.

Зарязвайки вестника, тя позвъни на Джаки, която още не се беше прибрала. Скри пистолета в едно чекмедже, откъдето лесно можеше да го вземе, ако й потрябва, а Джесика почти със сигурност нямаше да го намери, и започна да приготвя вечерята. Когато в пет и половина Джесика се прибра, Грейс стоеше до печката и пробваше колко са се сварили броколите. Беше още толкова напрегната, че с усилие успя да се усмихне на дъщеря си.

— Здравей, миличка. Добре ли прекара?

Един поглед към лицето на Джесика, докато закачаше якето си на закачалката беше достатъчен отговор. Очите на детето й блестяха, светеха и изглеждаха по-щастливи, отколкото Грейс ги беше виждала напоследък.

Все пак решението й да я пусне се оказа добро.

— Добре мина. — Разговорчива както винаги, Джесика сви рамене, свали палтото си и го закачи до вратата. Косата й беше леко влажна, не съвсем мокра, от което Грейс предположи, че дъждът е понамалял.

— Какво си купи?

— О, нищо. — Джесика изглеждаше и звучеше така равнодушна, сякаш идеята да си купи нещо не я беше споходила досега. — Просто основно зяпахме по витрините.

— И ти нищо не си купи? — Досега Джесика нито веднъж не се беше връщала от търговския център, без да си е купила нещо.

— Не е нужно винаги да си купувам разни неща — опита се да се защити Джесика, като повиши тон.

Следователно тя нищо не си беше купила, а пък се прибира с блеснал поглед. Грейс от опит знаеше, че това може да означава само едно — някакво момче.

— Случи ли се нещо интересно? — Грейс се опита да поведе деликатно разговор, защото знаеше, че твърде преките въпроси щяха да провалят всеки опит да предразположи дъщеря си да сподели с нея преживяванията си. Не че изобщо имаше голям шанс това да стане. През последната година Джесика ревниво пазеше всички подробности от личния си живот, сякаш бяха безценни съкровища, и позволяваше на Грейс да надниква едва-едва към тях.

— Нищо особено. — Джесика влезе в кухнята, душейки аромата, който се носеше от печката. — Между другото защо не си облечена?

— За какво?

— Не трябваше ли да ходиш на някакъв благотворителен прием тази вечер? — Джесика вдигна капака на тенджерата и парата я обгърна. Тя погледна бълбукащото вътре ястие с явно задоволство.

— О, господи! — Грейс изтърва с трясък черпака, който държеше в ръка, и погледна втренчено и ужасено към дъщеря си. — Съвсем бях забравила!

— Линда трябва да дойде в шест. — Джесика погледна часовника. — Имаш двадесет и пет минути.

— Не мога да отида. — Грейс се наведе да извади черпака и го пусна в мивката. Тя също погледна часовника. — Няма да ходя. Твърде късно е да предупредя Линда. Ще й платя и ще я пратя да си ходи, когато дойде. Трябва да се обадя на Джон…

— С него ли ходиш? — запита Джесика с интерес и се наведе напред през плота, дъвчейки резен морков, който беше задигнала от суровото вегетарианско плато, което Грейс вече беше приготвила и оставила до печката. — Джон кой? Страхотен ли е?

— Джон Парсън. Не особено. Един съдия, с когото работя, и не е кой знае какво това, че излизам с него, така че можеш да махнеш този израз от лицето си, госпожице. И двамата подкрепяме Джордж Лоу в Сената. Това е първата му кампания за набиране на средства, така че…

— Трябва да отидеш — довърши Джесика утвърдително.

— Няма да ходя. — Грейс вече се беше упътила към телефона.

— Защо? Нали Линда ще дойде. Няма да съм сама.

— Просто няма да ходя. — Грейс си спомни за тортата и за липсващата снимка и потрепери. Щеше й се да разпита Джесика дали знае нещо за снимката, но после се спря. Джесика изглеждаше толкова щастлива — нямаше никакъв смисъл да я плаши повече, отколкото беше необходимо. Тя взе телефонния указател, отвори го на П и прокара пръст надолу по колоните, търсейки името на Джон.

— Може телефонът му да не е в указателя — отбеляза тя, след като не успя да го намери.

— Виждаш ли? Трябва да отидеш. Спокойно, мамо, всичко ще е наред с мен. Линда ще бъде тук, а и ти не може да стоиш като пазач над мен цял живот.

Грейс погледна дъщеря си. Мразеше да притеснява Джон в последната минута — той беше приятел и колега, а тази вечер беше важна за човек с политически амбиции като него. От друга страна, Джесика беше всичко за нея.

— Чувала ли си някога думата прекалено загрижена! — попита нетърпеливо Джесика. — Нищо няма да се случи. И ако Линда и аз се изплашим, винаги можем да извикаме полицията.

Полицията. Тони Марино. Грейс си спомни за него и решението й да остане вкъщи се разколеба. Достатъчно лошо беше, че го харесва. Но освен това беше започнала и да разчита на него, което разбираше, че е още по-лошо. Той беше просто един полицай, който идваше винаги, когато му се обадеше, защото това му беше работата.

Всичко, от което имаше нужда, бе един нов мъж в живота й, около когото да се съсредоточи. Джон вероятно можеше да свърши работа. Той изглеждаше достатъчно добре, беше разведен наскоро, интелигентен, забавен, имаше престижна работа…

Макар че не беше толкова сексапилен, колкото Тони Марино. Е, добре, сексапилът едва ли беше нещото, което една тридесет и шест годишна майка на тийнейджърка би търсила в един мъж, и добре щеше да бъде да не забравя това.

— Мамо, остави това и отивай да се обличаш. Аз ще се оправя. — В гласа на Джесика прозвучаха нотки на нетърпение. Всъщност тя звучеше като майка, която се опитва да убеди непокорната си дъщеря. Всъщност точно като самата нея.

Грейс си наложи да се усмихне.

— Сигурна ли си, че ще си добре? — Тя все още се колебаеше.

Джесика подбели очи.

— Майко…

— Добре. Ще се прибера рано. Вечерята има нужда просто да бъде сервирана, затова не ме чакайте и вечеряйте. Ако нещо те притеснява или те е страх…

— Иди си вземи един душ, мамо. — Джесика поклати глава с отвращение, надяна кухненската ръкавица и започна да вдига тенджерите от печката.

Грейс се качи горе. Звънецът на входната врата прозвуча докато беше под душа и оповести, както предположи, пристигането на Линда. Издуха косата си — слава на късите прически и гела за коса! — и тъкмо започна да си слага грим, когато звънецът прозвуча за втори път.

Джон.

Тя забързано се отправи към спалнята и сложи подсилен на кръста чорапогащник — дали тя се променяше, или с всяка година ги правеха все по-стегнати като пояси в кръста? — както и сутиен, след което извади от гардероба копринения пастелно сиво-бял костюм, който й беше спасението при специални вечери като тази, и го облече. Обу чифт елегантни сиви обувки, взе подходящата сива чанта от един рафт в дрешника, натъпка съдържанието на ежедневната си дамска чанта вътре и се отправи към стълбите.

Облечен в неизменния за мъжете юристи тъмен костюм, бяла риза и копринена вратовръзка — тази вечер беше червена — Джон я чакаше в дневната, седнал на едно от канапетата. Той остави питието, което държеше, стана, щом я видя да идва, като при това тихо подсвирна от удивление. Беше четиридесет и пет годишен, почти шест фута висок, добре сложен, с къса червеникава коса и самонадеяна усмивка.

У него тя най-много харесваше именно тази усмивка.

— Веднага идвам. — Обеща му тя с усмивка. — Нека само кажа довиждане на Джесика.

— Разбира се — повдигна рамене той и отново се отпусна на канапето. — Между другото изглеждаш страхотно.

— Благодаря.

Усмихвайки се, тя се обърна и влезе в кухнята. Джесика и Линда бяха седнали на кухненската маса, вечеряха и оживено си приказваха. Грейс си помисли, че трябва да напомни на Джесика за това, че проява на учтивост е да обърнеш малко внимание на госта, докато майка й се приготвя, но после отпъди тази мисъл и я пропусна. Поне тя или Линда бяха предложили питие на Джон — портокалов сок, ако се съди по вида му. Както и да е — животът е твърде кратък, за да назидаваме непрекъснато.

— Мамо, изглеждаш страхотно — възкликна Джесика, когато Грейс се приближи към масата.

— Наистина, съдия Харт — присъедини се Линда.

— Благодаря и на двете ви. Линда, взела съм клетъчния си телефон. Ако имате нужда от мен, номерът е написан до телефона. Джес също го знае. Номерът на съседите също е там, семейство Алън. Боб Алън може бързо да дойде при вас, ако се наложи. Джесика, стойте си вкъщи и заключвайте вратите. Ако нещо…

— Тръгвай, мамо. Знам всичко наизуст. — Джесика лапна хапка от ястието. — Ще повикаме ченгетата, ако има нужда, не се притеснявай.

— Няма да се бавя — обеща Грейс и тръгна.

 

 

Всяка следваща среща между Джон и Грейс бе все по-спокойна. Те вечеряха един до друг на една от големите маси, водеха на практика несъществени разговори, а след вечеря се разделиха, тъй като той се завъртя из стаята да поговори с останалите, а тя се разбъбри с приятели и познати. До десет и половина Грейс беше готова да обяви вечерта за успешна и приключила. Но трябваше деликатно да раздели Джон от бъдещите потенциални поддръжници. Едва към единадесет успяха да се качат в колата и да потеглят за вкъщи.

— Винаги ли си тръгваш толкова рано от партитата? — попита я той с настоятелна усмивка, докато караше вече по тяхната улица.

— Съжалявам, че така те измъкнах — отговори Грейс, — но има един проблем с дъщеря ми и аз наистина трябва да се прибирам.

— Тя на колко е? На шестнадесет? Седемнадесет?

— Петнадесет.

— Предполагам, на тази възраст децата създават доста проблеми — кимна Джон утешително. Той беше бездетен, Грейс беше научила тази вечер, и по маниера му всеки път, когато Джесика се превръщаше в основна тема на разговор, разбра, че той не проявява истински интерес да слуша за децата на другите.

Задраскай Джон от списъка на потенциалните си приятели мъже, помисли си тя.

— Понякога — призна Грейс. Те стигнаха до тяхната отбивка, минаха през портата покрай храста и спряха зад колата на Линда, която се осветяваше от черната желязна градинска лампа в края на пътеката. Когато Джон посегна към дръжката на вратата от неговата страна, Грейс слезе от колата, без да го чака да заобиколи и да й кавалерства, като й отвори вратата.

Дъждът беше спрял, но локвите по паважа блестяха на светлината от лампата, а въздухът беше хладен и свеж. По небето се носеха облаци и скриваха луната и звездите от погледа, като караха целия свят извън обсега на кръга светлина от лампата да изглежда много черен и тъмен. Грейс заобиколи колата и се приготви за неловкия момент, с който винаги завършваха всички срещи.

— Няма нужда да ме изпращаш до вратата — смотолеви тя и леко се засмя. Сбогуването след срещата отвън на паважа беше най-тактичният начин, който досега беше открила, за да покаже на един мъж, че вечерта е приключила. Въпреки че тя не можеше да си представи как изобщо някой би очаквал нещо повече, като знае, че тя има голяма дъщеря вкъщи. И все пак повечето мъже, ако не и всички, определено очакваха повече.

— Приемам го като отказ да ме поканиш вътре — промълви Джон с печална усмивка.

— Джесика… — обясни Грейс с престорено съжаление. Но ако трябваше да бъде съвсем честна, щеше да си признае, че тя не би го поканила вътре, дори Джесика изобщо да не съществуваше. Харесваше го достатъчно, но той никак не я привличаше.

— Може би ще излезем пак някой път — продължи той, като я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Имаше намерение да я целуне, сигурна беше. Не че Грейс имаше нещо против, не наистина. Една целувка беше нещо съвсем дребно и незначително в отношенията между мъжа и жената в края на краищата.

Той наистина я целуна, като я притисна силно към себе си и вкара езика си в устата й. По принцип като за целувка си беше съвсем приятна. Устните му бяха топли и меки, езикът му изпълняваше задължителните маневри, без да се натрапва, дъхът му леко миришеше на уискито, което беше пил. Беше по-висок от нея, макар и не с много, а тялото му приятно се притискаше в нея. Грейс му отвърна с лека, небрежна целувка, която издава огромната липса на страст, която тя всъщност изпитваше, а след това се освободи от ръцете му колкото можа по-прилично.

— Какво ще кажеш за един обяд идната седмица? — попита я той с леко надебелял глас.

Грейс вече се отдалечаваше от него.

— Трябва да си погледна ангажиментите в бележника в офиса. Обади ми се и ще ти кажа — отвърна тя и му махна с приятелска усмивка за сбогом. — Лека нощ.

— Лека нощ. — Джон влезе в колата си. Докато Грейс се изкачваше по стълбите, той даде на заден по алеята, а светлините на фаровете нарязаха тъмнината на ярки ивици.

Грейс леко беше изкривила лицето си в гримаса, когато стъпи на верандата. Беше уморена, а краката й във високите обувки я боляха. Коланът на чорапогащника стягаше кръста й. Нямаше да излезе отново с Джон, помисли си тя, докато ровеше из чантата си за ключовете. Той беше приятен мъж, но…

Едно леко проскърцване я накара да се взре в дълбоките сенки в далечния край на верандата, където висеше люлката.

Тя пое дълбоко въздух, ръката й стисна гърлото, а сърцето й направо спря.

Един мъж седеше на люлката, прострял напред крака, пушеше цигара и я гледаше. Тя едва можа да различи силуета на мощните рамене над облегалката на люлката и очертанията на главата. Върхът на цигарата му ярко просветна, когато я поднесе към устните си, а после замъждука в ръката, която се отпусна надолу.