Карън Робърдс
Когато дойде часът (2)

2.

Беше малко след два часа сутринта, а леглото на Джесика беше празно.

Светлината от коридора заливаше разхвърляното легло и изпълваше останалата част от стаята със сенки. Грейс Харт дори не си бе направила труда да светне лампата. Издълженият силует на високата й слаба фигура за миг пробяга по бледорозовия килим. Тя влезе и с три бързи крачки стигна до леглото на дъщеря си. Отметна завивките чак до основата на леглото просто за да се увери, въпреки че вече знаеше какво ще намери: нищо.

Джесика не спеше свита на малка топка под светложълтата завивка. Един бърз поглед наоколо я убеди, че дъщерята не е и в розовия фотьойл в ъгъла, нито пък на златистобялото си бюро, нито легнала с възглавница на килима. Грейс дори нямаше нужда да проверява, за да знае със сигурност, че Джесика не е и в съседната баня, нито долу в кухнята… нито всъщност изобщо някъде из къщата.

Петнайсетгодишната й дъщеря се беше измъкнала.

Отново.

О, боже — помисли си Грейс, взирайки се замислено в празното легло, какво ще правя?

Нямаше към кого другиго да се обърне, освен към Господ. Двете с Джесика живееха сами. Грейс обичаше дъщеря си повече от всичко на света, но напоследък все по-често я мъчеше ужасяващата мисъл, че я губи. Това беше третият път през последните два месеца, когато се будеше — от какво ли? неясен звук? лош сън? — не знаеше. Ставаше от леглото, за да провери Джесика, но единствено за да открие, че дъщеря й я няма.

Беше понеделник вечер — не, вече вторник сутринта. Учебен ден. Джесика трябваше да става в шест и четиридесет и пет сутринта. Имаше контролно по испански за първия срок. Точно преди лягане Грейс един час беше слушала как дъщеря й спряга глаголи. Оценката от теста се взимаше двойно и един добър резултат щеше да й повиши крайната оценка по този предмет и да й осигури отлично завършване. И двете бяха съгласни, че доброто представяне в гимназията е важно и поне Грейс си беше представяла, че дъщеря й има шансове. Но как щеше да се справи на теста, като не е спала цяла нощ?

Разбира се, на Грейс й беше ясно още докато въпросът се оформяше в съзнанието й, че това сега беше най-малкото й притеснение.

Доминиращият въпрос беше къде е Джесика.

Не знаеше къде е, но много добре знаеше с кого е дъщеря й. Четири седмици след началото на първата година в гимназията Джесика си беше намерила нова компания, компания_ върха_, както тя казваше, и приемането й в нея я беше направило популярна. Всички момичета носеха широки дънки, къси блузи над пъпа, обувки с платформи и коси с неонови кичури. Пак нищо ново под слънцето: Грейс беше носила същите неща, без блестящите сини кичури, когато самата тя беше в гимназията. Но както Джес каза, отново седемдесетте бяха на мода. Както и да е, що се отнася до Грейс, тази работа с момичешката компания не беше добра и щеше да завърши зле. Плашеше я мисълта, че заедно с другите момичета и на нейната малка, сладка Джесика ще се случат лоши неща, ако Грейс не успее да я спре.

Досега в битката за спечелване доверието на дъщеря си резултатът беше отчайващ. Майката беше загубила всички сражения.

Някакъв шум, последван от звуците на въртящо се колело, я накара да подскочи. Огледа се наоколо.

— Джесика?

Никакъв отговор.

Грейс веднага разбра какво беше причинило шума: Годзила в колелото за упражнения. Дебелият златист хамстер, чиято клетка беше поставена най-отгоре върху библиотеката, упорито бягаше вътре, нехаещ за липсващата си стопанка и за притесненията на майка й.

— Къде ли е тя, приятелче? — попита Грейс.

Годзила продължаваше безгрижния си бяг. Грейс направи гримаса. Да говориш на хамстер беше тъжно нещо, а нямайки на кого другиго да говориш в момент на криза като този, беше още по-тъжно. На тридесет и шест, освен дъщеря си Грейс имаше и една сестра, баща, бивш съпруг и няколко приятели и познати, но никого, на когото можеше да вдигне телефона и да позвъни в два часа през нощта. Отношенията им отдавна бяха установени — тя изслушваше с разбиране проблемите им, а не обратното.

Тя беше силната и опората за всички останали. Тя оправяше нещата, решаваше проблемите и владееше ситуациите в живота си.

Обикновено нямаше нищо против това положение. Но не и тази вечер.

Пресичайки стаята, тя приближи до един от двата високи прозореца с изглед към двора, разгърна надиплените розови завеси, опря чело на хладното стъкло и затвори очи. Късата до коленете синя найлонова нощница беше с дълги ръкави, но й беше студено. Обгърна раменете си с ръце, но и това не помогна да се стопли.

Къде греша? Този мълчалив въпрос се повтаряше в главата й отново и отново с всяко туптене на пулса. Опитвайки се да облекчи болката, тя започна да масажира с върха на пръстите слепоочията си, после прокара отчаяно ръце през късата си, кафява коса с изрусени кичури. Толкова я обичам. Правя всичко, което е по силите ми. Къде греша?

Като съдия за окръг Франклин по местните дела и случаите на престъпления от непълнолетни, работата й ежедневно я сблъскваше с проблемни деца. Почти винаги се изправяше срещу младежи, израснали без контрол.

Обикновено проблемът на децата беше огледално отражение на някакъв срив в семейството.

Дали затова беше толкова трудно да си признае, че и нейната дъщеря беше тръгнала по същия път, както многото други деца преди нея всеки ден? Защото тогава трябваше да търси вината у себе си!

Нима не беше неприятна истина, че и тя като всеки един от онези хора, чиито деца бяха призовавани в нейната съдебна зала, се беше провалила като родител?

Толкова много обичаше дъщеря си. Би убила заради нея. Би умряла заради нея. Всеки успех, който бе постигнала в живота си, беше в името на Джесика. Как тогава можаха да стигнат дотук? Как беше възможно тя да е осигурила на Джесика всичко, за което тя самата беше мечтала в детството си, и въпреки това да беше успяла да я загуби някъде по пътя?

Дали Джесика беше някъде навън и пиеше с приятелите си? Това ново основание за притеснение и страх изведнъж нахлу в съзнанието й с пълна сила, отмивайки всички други мисли като огромна вълна, помитаща пясъчните замъци по брега. Джесика трябваше да бъде много внимателна — но не беше. Отказваше да бъде.

Последния път, когато се беше измъкнала с компанията си, се беше върнала, миришеща на алкохол. Въпреки че, разбира се, отричаше да е пила нещо повече от няколко глътки бира от чашата на нейна приятелка. Някой беше разлял останалото върху дрехите й, така каза, за да оправдае миризмата.

Да, точно така. Колкото и да й се искаше на Грейс да повярва на това обяснение, никак не й звучеше убедително. Ако в съдебната зала някое дете й го заявеше, не би повярвала на нито една негова дума.

Мисълта, че Джесика я лъжеше, беше мъчително болезнена. Болеше я тогава, болеше и сега. Но тогава тя беше оставила дъщеря си да се измъкне с това обяснение, приемайки твърде малката вероятност да казва истината.

Голяма грешка, и то такава, която никога нямаше да повтори.

Няма я вече Госпожа Доброто Майче за Госпожица Джесика. Този път Грейс възнамеряваше да вземе мерки.

Но сега не й оставаше нищо друго, освен да чака и да се притеснява, докато Джесика се върне у дома.

Грейс отвори очи. От мястото, където беше застанала на втория етаж, виждаше няколко тъмни къщи на изток и на запад по тяхната улица Спринг Хил. Всичките бяха двуетажни, измамно непретенциозни резиденции, строени през двадесетте и тридесетте, удобно разположени сред изпъстрените с дървета прилежащи земи към всяка къща. Тяхната собствена къща беше от тесни, бели, застъпващи се дъски, десет фута високи тавани и зелено боядисани капаци на прозорците отвън. Тя хармонично се вписваше в обкръжението от съседни къщи, въпреки че нито една не повтаряше точно нейния стил. Това предградие на Кълъмбъс, Охайо, Бексли беше място с традиции, добре устроено, богато и сигурно. Ето защо го беше избрала като идеалното място да отгледа дъщеря си.

Високите дъбове и брястове, застанали на стража в собствения й двор, се полюшваха при всеки повей на вятъра в клоните им. Куп откъснати листа политаха във въздуха и после бавно и призрачно падаха на земята. Дългите сенки, които високата луна хвърляше на земята, се движеха и сливаха с ивицата тъмнина, която представляваше четирифутовият жив плет, опасващ улицата. Беше септември и вятърът сигурно бе топъл. Пейзажът бе окъпан в лунна светлина.

Зад гърба й се носеше непрестанното въртене на Годзила в клетката. Сега звукът бе странно успокояващ и приятен. Поне не беше напълно сама в къщата.

Джес е добре. Трябваше да продължава да си повтаря това. Все пак Джесика не беше някъде навън в студ или дъжд. Не се беше загубила и вероятно не беше сама.

Всъщност майката на Джесика беше сама. И изгубена. И изплашена.

Навън на поляната сенките танцуваха с вятъра. Една се отдели от другите, движейки се в определена посока към отдалечен ъгъл на двора. Грейс примигна от изненада, след това разбра, че всъщност наблюдава някой, който се отдалечава от къщата й към малката желязна врата в храстите.

Джес или някой от приятелите й? Сигурно. Този път беше хванала дъщеря си да излиза — или да се прибира.

Преди да беше завършила мисълта си, Грейс се извърна и хукна по стълбите. Босите й крака се движеха безшумно по дебелия килим с цвят на мъх, застлан в коридора на втория етаж и по самото стълбище. Вдигнаха почти толкова шум и когато пробягаха по ориенталската пътека и безупречно лакирания под от масивно дърво на централното фоайе. Завъртайки дръжката на вратата, тя разбра, че входната врата не беше заключена. Джес никога нямаше да излезе и да остави къщата отключена. Като две жени, живеещи сами, и двете много внимаваха за това.

Нима през цялото това време тя е била на двора или на верандата?

Грейс отвори широко вратата и изскочи на закритата веранда, отмятайки незаключената предпазна мрежа. Бетонните плочи, които покриваха пода, студенееха под краката й. Ракитата се полюшваше, увиснала на веригата на другия край на верандата, и проплакваше от вятъра. Подходящо подбраните бели люлеещи се столове също се поклащаха напред-назад, сякаш люлеещи невидимите си гости. Светкавичен поглед убеди Грейс, че дъщеря й не беше там. Тя изтича към шестте тухлени стъпала, водещи долу на двора.

— Джесика! — Ръката й обви хладния парапет от ковано желязо. Притеснението от възможността да събуди съседите я накара малко да сниши гласа си. Въпреки че беше трудно заради сенките да определи със сигурност, на Грейс й се стори, че приближаващият към желязната врата силует спря, като чу гласа й. Обърна се и погледна назад. Лунната светлина слабо освети едно бледо овално лице.

— Джесика Харт, веднага се връщай вкъщи! — Ако съществуваше нещо средно между съскане и вик, то този беше звукът, който Грейс издаде, докато слизаше по стълбите, махайки заплашително на дъщеря си.

Джесика чу и видя. Това означаваха за Грейс неподвижността й и фактът, че продължаваше да гледа назад. Грейс беше благодарна, че не й се наложи да вика с цяло гърло, за да бъде чута.

Въпреки че ако трябваше, щеше и това да направи.

Кучето на семейство Уелч се разлая през два двора. Беше шотландска овчарка, чийто пронизителен лай никой не можеше да сбърка. Някой беше забравил да я прибере вечерта, както понякога се случваше за ужас на всички съседи.

Точно когато Грейс стигна пътеката в основата на стълбите, Джесика се размърда. Обърна се, подскочи като сърна през оставащите няколко стъпки от моравата, отвори със замах вратата и се втурна надолу по улицата.

Макар и удивена от това безочливо неподчинение, Грейс успя да се окопити само докато си поеме дъх. Забравила, че е боса и че е само по нощница, тя се втурна на двора в яростно преследване.

— Джесика!

Тревата беше твърда и леко боцкаше стъпалата й, земята беше влажна, но не съвсем студена. Разпилените отронени листа се хлъзгаха, щом стъпеше върху тях, като страниците на списание по килима. Миризмата на дърво от следобеда, когато бяха палили листата, все още се усещаше в прохладния нощен въздух. Тя стъпи върху някаква остра пръчка и изохка, но не спря. Невероятно! Джесика бягаше от нея, отдалечавайки се надолу по пътя.

— Джесика!

Грейс стигна до вратата в ъгъла на двора, отвори я с рязко движение и изскочи навън. Десният й крак се спъна в нещо меко и пухкаво, кръгло и рошаво. Нещо, което не принадлежеше на затревения двор. Нещо, което се търкулна, когато тя стъпи върху него.

Какво… Грейс мислеше дори когато загуби равновесие и рухна тежко на асфалтираната улица. Коленете и дланите й веднага усетиха болката, разтърсващо силна. Тя извика.

При този звук Джесика погледна назад, но не спря. Почти беше стигнала до завоя на пътя, който щеше да я скрие от погледа на майка й. Задъхваща се от изтощение и болка, Грейс не можеше да направи нищо, освен да впие яростен поглед в нея.

Бягащата фигура пресече един ярък лъч лунна светлина, осветяващ един тесен участък от пътя. Най-после силуетът беше ясно осветен.

Изтръпнала и невярваща на очите си, Грейс разбра, че лицето, което преследваше толкова отчаяно, беше някой, когото не познаваше.

Тъмното късо палто и тъмната плетена шапка с процепи за очите не бяха на Джесика. Джесика не беше толкова висока, нито толкова тежка. Това не бяха движенията на Джесика. Не беше Джесика.

Който й да беше, избяга зад ъгъла и се изгуби от погледа й.

Много време мина, докато Грейс успя да отдели поглед от мястото, където фигурата се беше изгубила. Следващият предмет, който разстроените й сетива усетиха, бе мекото, пухкаво, рошаво нещо, върху което беше стъпила и заради което беше паднала, а сега лежеше само на няколко инча разстояние от дясната й ръка.

Едно плюшено мече.

По-точно — плюшеното мече на Джесика, онова, което имаше от малка. Онова, което обичаше. Което поне допреди лягане предната вечер Грейс беше видяла да седи на таблата на леглото й, докато й пожелаваше лека нощ и който щеше да я пази докато спи.

Сега то лежеше в тревата отстрани на пътя, с изкуствени невиждащи очи, вперени в тъмното нощно небе.