Карън Робърдс
Когато дойде часът (42)

42.

Тони си беше наумил нещо. През следващите няколко дни Грейс усети разликата, въпреки че външно в поведението му нищо не се бе променило. Той беше там всеки ден, когато тя и Пеник се прибираха в къщата. Ако той и Джесика не играеха баскетбол пред гаража, то тогава значи бяха в задния двор с кучетата или в кухнята и приготвяха вечерята. Както се бе похвалил, Тони се оказа добър готвач и Джесика, за удивление на Грейс, прояви желание да се научи и беше достойна негова ученичка. Грейс самата не се смяташе за голяма готвачка и затова с приятна изненада откри непроявения досега талант на дъщеря си.

Тони взимаше от работа Грейс всеки ден около единадесет и половина и всеки ден, без дори да си правят труда да го обсъждат, те пристигаха в къщата му, за това, което той с лукава усмивка беше нарекъл обяд.

Сексът с него беше фантастичен, а вечерите, когато не правеха нищо повече от това да разговарят на всевъзможни важни и маловажни теми, той се проявяваше като очарователен, интересен и чувствителен събеседник.

Понякога обсъждаха някои аспекти на разследването, прехвърляха и търсеха нови тълкувания и възможни отговори, сякаш сглобяваха пъзел и се опитваха да подредят фактите в определен ред. Понякога разговаряха за политика. Той беше почитател на Бил Клинтън, когото наричаше президента след Буш, и се смееше, когато му се наложи да повтори неколкократно смешката, докато Грейс разбере смисъла й. Понякога обсъждаха някой от случаите, с които Тони се беше занимавал, а друг път някои от делата на Грейс.

Грейс му разказа за брака си. Причината за развода — изневерите на Крейг — вече не беше толкова болезнена, колкото нарастващата му незаинтересованост към Джесика, която направо вбесяваше Грейс. Тя също беше израснала като дете на баща, който беше създал свое ново семейство и съответно беше изгубил интерес към децата си от първия брак, така че много добре знаеше как се чувства човек в такава ситуация. В резултат на това се беше опитала да направи всичко възможно и да запълни празнината в живота на Джесика, останала след отсъствието на баща й. Но потърпевшата и в този случай се беше оказала, разбира се, Джесика.

Тони съвсем накратко й разказа за жена си Глена. За последен път я бил видял на погребението на Рейчъл и щял да бъде напълно доволен, ако никога повече не я видел. На фона на болестта на Рейчъл предателството на собствената й майка й беше причинило неимоверна и незаслужена болка. Тони никога нямаше да прости това на Глена.

Грейс не го винеше.

Разговаряха за книги, телевизионни програми и филми, известни личности, слабостите на техните роднини и близки, особено на тези, придобити по закон с брака. Независимо на каква тема разговаряха, нещата, които имаха да си кажат, сякаш никога не се изчерпваха.

Тогава Грейс усети, че страхът, който я беше обзел, след като намери Господин Мечо на пътя онази нощ, до голяма степен се беше разсеял и изчезнал. Нощем, с присъствието на Тони в къщата, тя се чувстваше напълно спокойна и в безопасност. Основният й източник на притеснения си оставаше Джесика. Тя просто не можеше да спре да се тревожи, когато дъщеря й не си беше вкъщи през деня. Но тя имаше пълно доверие на Глория Байер. Досега, слава богу, не беше направен никакъв опит някой да тормози Джесика в училище.

Тя се притесняваше също и за истината, скрита зад оградените хороскопи, въпреки че полагаше всички усилия да не мисли за това. Опитът й да се убеди, че са чисто съвпадение и случайност, не се оказа много успешен, но до голяма степен свърши работа. Стараеше се да не си задава въпроси от рода на Ами ако не е случайност?, но беше почти невъзможно да ги изхвърли напълно от съзнанието си.

Ако не ставаше въпрос за опасността, която грозеше Джесика, чиято безопасност беше най-важна от всичко друго на света, тя щеше да е напълно щастлива, ако разследването се проточеше безкрайно.

Защото когато всичко приключеше, Тони щеше да си тръгне от нейния дом. Само като си помисли за това, Грейс разбра, че не иска да се случва. Присъствието на Тони беше нещо, на което тя свикна да разчита. Той се вписа в живота й, в живота на Джесика, толкова незабелязано и хармонично, сякаш винаги е бил част от него.

Не искаше той да си тръгва.

Но той беше решил нещо, нещо го тревожеше.

Грейс четеше това в очите му, когато я погледнеха, усещаше го в тембъра на гласа му. Веднъж дори го попита дали всичко е наред. Разбира се, като всеки мъж той отрече, че има подобно нещо.

Но тя добре знаеше, че не е така. Не знаеше какво може да е то, нито пък как да измъкне истината от него.

В сряда получиха чудесни новини: Джесика беше включена в отбора на колежа. Съобщението беше сложено на информационното табло в училище в края на деня и Джесика се обади на майка си от училище, преди тя и Глория да се приберат вкъщи.

Грейс прекъсна делото, което се разглеждаше в момента, за да приеме разговора по телефона — Джесика никога не й се обаждаше на работа, освен ако не беше нещо от изключителна важност — и сподели радостта на дъщеря си, когато Джесика й съобщи хубавата новина.

Емили Милхолън също беше включена в отбора.

Най-накрая, малко преди да приключат разговора, Джесика й каза и нещо доста изненадващо.

— Искам да се обадя и на Тони — метна тя съвсем небрежно, сякаш да звънне на Тони и да му разкаже за това, беше най-естественото нещо на света, което можеше да направи. — Имаш ли телефонния му номер?

Без да издава мислите си — като всъщност съвсем не беше сигурна какви точно бяха те, защото молбата на Джесика съвсем ги беше объркала, Грейс й даде номера на пейджъра му.

Тази нощ тя, Тони и Джесика излязоха с останалите членове на отбора и семействата им на импровизирана празнична вечеря. Докато се хранеха, Грейс почувства, че мястото на Тони наистина беше там, с тях. Той изглеждаше толкова щастлив и ентусиазиран от успеха на Джесика, колкото нея самата и Джесика.

Грейс осъзна, че той постепенно се превръщаше в част от тяхното семейство. Но не беше съвсем сигурна как приема този факт.

Беше влюбена в него. С времето беше разбрала това със сигурност, поне за себе си.

Беше ли това онзи тип любов, който устоява на времето? Или беше нещо кратко и преходно, разпалвано от страхотния секс, което щеше да изтлее от само себе си след разгара на бурния огън?

Преди да разреши на Джесика да се привърже по-сериозно към него, тя трябваше да се увери, че Тони нямаше просто да си тръгне след края на разследването. Не искаше Джесика да се почувства излъгана и наранена.

Не искаше тя самата да бъде наранена.

В петък, когато дойде да я вземе за обяд, Тони се появи намръщен. Само един поглед й беше достатъчен, за да разбере, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита тя веднага щом се озова в колата и останаха насаме. Той беше облечен в тъмносива риза и дънки, а гладкостта на брадичката му издаваше, че се беше бръснал най-много преди час. Изглеждаше изморен — едва ли му се събираха и три часа сън на ден — и в мрачно настроение.

Той я погледна и потегли, за да се включи в натовареното движение.

— Тази сутрин от лабораторията излязоха ДНК резултатите от пробите на слюнката в дъвката.

— Това е добре, нали? — Само един поглед към него я увери, че отговорът съвсем не беше положителен. — Нещо не е наред? Нищо ли не доказват?

— Този, който е дъвкал въпросната дъвка, има същата ДНК като твоята.

— Какво? — В първия момент Грейс не разбра смисъла на това, което чу. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че слюнката, която беше използвана при лабораторния анализ, може да принадлежи единствено на твой роднина.

— Какво? — Грейс почувства, че я обзема паника, която проникна във вените й и я смрази като лед.

— Не е Джесика. Сравнихме пробите с тези, които взехме от нея. Подобни са, но не са идентични. Искам да взема проби и от останалите ти роднини. Джаки, например, децата й, от баща ти и новото му семейство.

— От баща ми? Но ние не поддържаме каквито и да било отношения. Знаеш го. Казах ти. — Всъщност тя му беше разказала как баща й под влиянието на Дебора постепенно все повече се беше отдалечавал от тях през годините. Той живееше в Минесота с трите деца, които се бяха родили от брака му с втората му жена, и по всичко личеше беше забравил двете си по-големи дъщери. Цяло чудо беше, ако Грейс успееше да го види поне веднъж годишно. Той почти не познаваше Джесика. А Грейс едва няколко пъти беше виждала полубратята и сестрите си, които нямаха навършени и двадесет години.

— Този, който е дъвкал дъвката, е твой близък роднина. От това, което ми разказа, единствените ти близки роднини са Джесика, Джаки, децата й, баща ти и неговите деца. Изключваме Джесика. Нейната слюнка е сходна, но не е идентична. Това прави останалите евентуални заподозрени и ще са ми необходими проби от всеки един от тях, за да определим кой всъщност е виновникът.

Грейс вече така се беше вледенила от ужас, че се учуди как зъбите й още не са започнали да тракат.

— Тони, Пол и Къртни са много малки. Те не биха могли да влязат в къщата ми и да оставят тортата, например.

— Всъщност не считам, че Пол и Къртни са заподозрени.

— Кой тогава? Джаки? Баща ми?

Стигнаха до дома му преди още да е успял да й отговори. Тони паркира на тротоара и когато мина от другата страна, Грейс излезе от колата на ярката слънчева светлина на този прекрасен есенен следобед. Беше топъл октомврийски ден, но тя замръзваше, въпреки черния вълнен костюм, който беше облякла. Навсякъде около нея природата искреше в най-невероятни ярки цветове. Падащите листа бавно се носеха във въздуха и се стелеха по улиците и моравите пред къщите. Двойка сиви катерички се гонеха на двора от другата страна на улицата, като издаваха шумни звуци всеки път щом листата се завъртаха от играта им като малки водовъртежи. Госпожа Крътчър беше излязла на двора си, сивата й коса беше прибрана на стегнат кок и беше облечена в дреха, която през петдесетте сигурно се е наричала пеньоар, който сега използваше докато прибираше падналите листи на малки купчини. Тони хвана Грейс за ръка и я поведе покрай шумната си съседка.

— Здрасти, Тони. Пак работиш, както виждам.

— Както винаги, госпожа Крътчър, както винаги.

Грейс почти не забелязваше какво става около нея.

Сякаш сънуваше. Нищо не изглеждаше достатъчно реално.

Освен онази отдавнашна дата — двадесет и първи януари.

О, Господи, не можеше да повярва! Гадеше й се дори само при мисълта, че е възможно. Но то — почти — се оказваше вярно.

Вече бяха влезли вътре в къщата, в дневната. Тони затвори вратата и се обърна към нея, за да я вземе на ръце, което с времето се беше превърнало в техен навик и което наричаха обяд. Но нещо в изражението на лицето й го спря. Той я погледна сериозно.

— Грейс… — В гласа му прозвучаха остри нотки.

— Господи, Тони, трябва да седна някъде. — Коленете й омекнаха и заплашваха всеки момент да я строполят на пода. Ниските токчета на обувките й изведнъж й се сториха като игли и се забиха в петите й; краката й запристъпваха нестабилно, сякаш за да запази равновесие. Той я хвана за лактите с изплашено изражение на лицето и почти я пренесе през оставащите няколко крачки до дивана. Отпускайки се на леглото, тя зарови лице в ръцете си.

— Какво ти е? Болна ли си? — Той коленичи пред нея, поставил едната си ръка на бедрото й. Въпреки че звучеше готов да прибегне до драстични мерки, тя не можа да направи нищо друго, освен да поклати отрицателно глава.

— Господи, да не си бременна?

Този ужасен въпрос беше достатъчен да я накара да вдигне глава и да го погледне.

— Не!

— Тогава какво? — Той изглеждаше и звучеше едновременно объркан и притеснен.

Грейс пое дълбоко въздух. Нямаше начин. Трябваше да му каже.

— Тони… — Тя се поколеба. Гърлото й се сви. Просто физически не можеше да продължи. Няколко секунди просто седеше на дивана, като се стараеше да не забрави да диша, вперила втренчен поглед в намръщеното му лице и сериозно гледащите я очи. Ако той сега изпитваше любов към нея, то след като приключеше с разказа си, вече нямаше да има и следа от това чувство, сигурна беше.

Тя опита отново. Този път гласът й не отказа.

— Аз имах — имам — още едно дете. Син.

Това беше, изрече го. Тайната, която беше пазила цял живот, която мислеше да отнесе със себе си в гроба. Просто се изплъзна от устата й, докато си поеме дъх, просто ей така.

Нещо толкова значително важно би трябвало да отнеме доста повече време, за да бъде казано.

Сега той вече знаеше.

Очите му се присвиха. Грейс повдигна глава и срещна погледа му, като го изгледа предизвикателно. Беше направила това, което беше направила. Безсилна беше да промени миналото. Ако се срамуваше и съжаляваше и се чувстваше зле от чувството на вина и мъка, тя по-скоро би умряла, отколкото да остави другите да разберат за срама й. Трябваше да сподели с някого истината, в името на Джесика. Чувствата си оставаха за нейна сметка.

— Имаш син? — попита внимателно Тони, а очите му се опитаха да намерят нейните.

— Да. — Голите твърдения явно бяха единственото нещо, на което беше способна в момента, помисли си тя. Но предположи, че трябва да е благодарна, че изобщо може да изрече нещо.

— Добре. — Той се изправи рязко и се надвеси над нея за миг. След това се наведе, взе я от дивана на ръце и я понесе към овехтелия стар люлеещ се стол. Тя увисна на раменете му, по-скоро като реакция на рефлексите й, отколкото от топли чувства. Не изпитваше никакво удоволствие от това, че я носи на ръце. Всъщност не чувстваше абсолютно нищо, освен течащия във вените й студ. Толкова й беше студено, ужасно студено.

— Говори ми — нареди той, като се отпусна на стола и я положи в скута си. — Аз ти разказах за Рейчъл. Разкажи ми сега и ти.

Грейс седеше в ръцете му, без да помръдва и отказваше да се предаде пред топлата и успокоителна прегръдка и да потърси опора в изкусителната близост на силното му рамо. Нейната история беше толкова по-различна от неговата… В неговия случай той беше едновременно героят и жертвата. В нейния тя беше най-презряното и най-низше същество на земята.

Той би могъл само да я презира, след като узнае истината. Но тя беше длъжна да му разкаже всичко, в името на Джесика.

— Когато бях много млада, родих едно момче и го дадох за осиновяване. — Сякаш всичко, което можеше да каже, бяха единствено и само твърдения и факти, без никакви обяснения. Ако можеше да се изкаже по-свързано, ако можеше да даде глас на загнездилата се вътре в нея мъка, тя сигурно щеше да се разпадне на безброй малки частици и като Хъмпти Дъмпти никой никога нямаше да може да я сглоби в едно цяло.

— Дъвката — сети се той, сякаш някакъв въпрос, който го беше тревожил, намери своя логичен отговор.

Грейс кимна рязко.

— Почти сигурно е той. Аз… аз… има още нещо, което не съм ти казала.

Той не каза нищо, просто повдигна въпросително вежди и я погледна. Беше се настанил съвсем удобно на стола, облегнал глава на извитата облегалка, а очите му просто я гледаха, докато тя седеше сковано в прегръдката му. Не можеше да го погледне открито, само от време на време хвърляше по един бегъл поглед. Беше скръстила ръце на гърдите си, сякаш да се стопли от студа, който заплашваше да вледени кръвта й. Стъпалата й не достигаха чак до пода. В центъра на стаята, през дръпнатите назад завеси, струеше златиста слънчева светлина и прашинките танцуваха в тази рамка. Ъгълът, в който те бяха седнали, беше изпълнен със сенки. Едва доловимият мирис на къщата я плашеше с аромата на сапун, чисти дрехи и мъж.

— В понеделник сутринта взех вестника от стълбището на верандата. В него има… цяла страница с хороскопи някъде при комиксите. — Тя си пое дълбоко въздух. — Хороскопите бяха оградени в червено. Дева — това съм аз, тридесети август. Риби — това е Джесика, осми март. И Козирог. Двадесет и първи януари. Синът ми се роди на двадесет и първи януари. — Тя отново пое дълбоко въздух. — Тогава предположих, но се молех да не се окаже истина. Но е съвсем явно, нали? Той ме е намерил. Господи, колко ли ме мрази за това!

Грейс затвори очи, пръстите й се заровиха в кожата на раменете й. Мъката й беше толкова голяма, че дори не можеше да заплаче. Беше суха, изпепеляваща тъга, толкова огромна, че й причиняваше физическа болка, сякаш сърцето й беше стиснато в нечий гигантски юмрук.

Ръцете му я прегърнаха по-силно и той я придърпа към себе си. Грейс отначало се възпротиви, но след това гръбнакът й омекна като сварени спагети и тя се отпусна на гърдите му, като положи уморено глава на рамото му, а дланите й залепнаха отпред на гърдите върху ризата му. Тя пое дълбоко и разтреперано въздух. Усилието да напълни дробовете си беше огромно.

— За това не знае никой друг… освен теб — промълви глухо тя. Той беше обърнал лице към нея, така че сега тя го гледаше под известен ъгъл. Очите й се спряха на изсечените, чисти линии на лицето му с чувството, че губи нещо. — През всичките тези години не казах на никого. Нито на баща си, нито на Джаки, нито на Джесика. На никого. Сякаш когато тогава го отделих от себе си, той престана да съществува. Единствено дето аз самата не мога никога да забравя, че това не е така.

Тони я погледна с помръкнал поглед и притисна устни до челото й в нежна целувка, както вероятно би целунал болното си дете. Когато вдигна глава, пръстите на Грейс стиснаха здраво и отчаяно гънките на дрехата му.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита я.

Грейс поклати глава, защото не, тя никак не искаше. Но тогава започна да говори въпреки всичко, думите й се изливаха от устата й, без да може да ги спре и да се съпротиви.