Карън Робърдс
Когато дойде часът (46)

46.

— Той наистина е страхотен, мамо! Мисля, че ще ме покани на среща. Ако го направи, ще ми разрешиш ли да отида? Моля те…

Грейс погледна дъщеря си, която тъкмо забърсваше масата, докато тя самата зареждаше чиниите в миялната машина. Джесика беше по дънки и черна спортна блуза със запретнати над лактите ръкави, а очите й я гледаха умолително и в очакване.

Дали петнадесет години бяха достатъчно добра възраст, за да започне да излиза с момчета? Грейс съзнаваше, че беше съвсем нормално, но в сърцето и душата си тя все още приемаше Джесика като малко момиченце. Но, както би казал Тони, беше дошло времето това момиченце да порасне.

— Ще видим — подчерта Грейс. С Тони или без него, нямаше смисъл да прекрачват още този праг, ако не беше наложително. Но когато се стигнеше дотам, тя предположи, че в крайна сметка щеше да пусне Джесика да излезе.

— Мамо!…

На задната врата се чу лудо драскане. Джесика се обърна, за да отвори, и Чюий нахлу вътре. Докато Грейс и Джесика го гледаха удивено, кученцето прекоси светкавично кухнята и се втурна нагоре по стълбите с прилепнали към главата уши и присвита опашка, сякаш го гонеше някакъв ужасно опасен звяр.

— Какво, по дяволите, става! — Майка и дъщеря си размениха озадачени погледи. Джесика затвори вратата и се втурна след кучето.

— Чюий! Чюий! Тук, Чюий!

Джесика изчезна в коридора и само след няколко секунди Грейс чу стъпките й да отекват по стълбите.

Като свъси вежди, тя затвори миялната машина и се отправи към вратата на кухнята. Тони беше излязъл на двора…

Вратата се отвори, преди тя да е направила и три крачки. В първия момент Грейс изпита облекчение, като предположи, че Тони се връща. След това замръзна на мястото си като разбра, че човекът, който стоеше пред нея, не беше Тони.

Беше някакъв младеж на около седемнадесет, облечен с черно яке от изкуствена материя с някаква училищна емблема, бейзболна шапка и дънки. Доста пълен, той беше на ръст около пет фута и малко, с къса черна коса и квадратно бледо лице с пъпки по брадичката.

Носеше пистолет, блестящо сребрист пистолет, дулото на който беше насочено право в сърцето й.

Грейс веднага разбра кой е той, знаеше със сигурност. Кръвта й замръзна и сърцето й, а когато се опита да си поеме въздух, дробовете й отказаха.

— С-сине — успя да изрече тя. Закри с една ръка устата си, а другата умолително протегна към него.

Ужасът, който я обзе в този момент, зловещата ирония и безпощадност на съдбата, която сега бе довела при нея изоставеното й дете с пистолет в ръка, беше нещо, което тя подсъзнателно усещаше, че ще се случи, откакто беше видяна оградените хороскопи. Знаеше, че ще се случи. Дори много преди това, може би от деня, в който го беше родила и го беше изоставила в онзи толкова далечен януарски ден.

Най-после възмездието я беше застигнало.

Той се усмихна, бавно и с насмешка. След това пристъпи навътре в кухнята, като затвори внимателно вратата след себе си.

— Здрасти, мамче — поздрави той с нисък и развълнуван глас. Гласът на собствения й син, помисли си тя замаяно. Чуваше гласа на сина си за първи път. Гледаше сина си, чуваше гласа му, а той се готвеше да я убие.

Веднага осъзна, че беше дошъл точно за това. И тя напълно го заслужаваше, заради това, което някога беше направила. Дори нямаше да се опита да избяга.

Той се приближи към нея, насочил пистолета някъде в средата на тялото й.

— Мамче, татко лежи отзад на двора с разцепен череп. И кучето също, какъв ужас!

Тони! О, не! Тони не заслужаваше да умре заради нея. Това беше само неин грях, ничий друг. Единствено тя трябваше да си плати…

Тогава той се пресегна и грубо я хвана за рамото с ръката, която беше свободна от пистолета, а късите му квадратни пръсти се забиха в месото й по начин, който сигурно щеше да е много болезнен, ако тя беше способна да изпитва физическа болка в този момент. Но тя не изпитваше нищо. Тялото й беше в състояние на шок и не реагираше по никакъв начин.

Погледна го в лицето и видя, точно както беше очаквала, че очите му са сини.

— Къде е малката ми сестричка?

Джесика. Джесика. Той беше дошъл и за Джесика.

Не. Не…

— Не! — извика безумно. Настръхнала от ужас за дъщеря си, тя го отблъсна с всичка сила. Изненадан от неочакваната й реакция, той залитна назад и почти падна на хлъзгавия под. Тя се завъртя и се втурна да спаси живота на дъщеря си.

— Мамо? — обади се Джесика от стъпалата на горния етаж. Грейс забеляза, че Джес тъкмо започваше да слиза надолу, когато тя се втурна в коридора.

— Бягай, Джес, бягай! — извика Грейс и хукна нагоре по стълбите. Ужасът й светкавично се предаде на дъщеря й. Лицето на Джесика се изкриви и тя също хукна да бяга по коридора на горния етаж, а Грейс я последва. Точно когато Грейс изкачи стълбите, го чу зад себе си. Поглеждайки надолу, тя видя сина си, застанал в коридора с насочен право в гърба й пистолет.

— Мамо! Мамо! — Джесика беше вече в стаята си, застанала на вратата, и я чакаше…

Той стреля. Докато тичаше към Джесика, Грейс усети как куршумът изсвистя покрай ухото й и звънко се заби в стената като плесница. Експлозията отекна в ушите й.

Джесика изпищя. Чу се още един писък и Грейс осъзна, че тя също беше извикала.

Тя скочи вътре в стаята и дъщеря й затръшна вратата и я заключи.

Грейс знаеше, че това щеше да го спре само за съвсем кратко време.