Карън Робърдс
Когато дойде часът (28)

28.

— Стой тук! — Марино я пусна, извади пистолета си от кобура, който висеше на дънките му, и безшумно се затича към входната врата.

Да стои там, как ли не! Грейс също хукна към кухнята, където беше нейният пистолет. Щеше да излезе през кухненската врата и да го спипат натясно между двамата.

Идеята да залови престъпник, който се опитваше да плаши дъщеря й, изпълни Грейс с някакво неистово тържество. Тя винаги се беше чудила дали е способна да застреля някого, ако й се наложи. Сега знаеше отговора, помисли си тя с пистолет в ръка, докато се измъкна тихо през задната врата. Способна беше.

Кухненската врата отвеждаше към закрита циментова алея, която стигаше до вратата на гаража. Алеята беше около дванадесет фута дълга и около пет широка, мокра и хлъзгава. Върбинката, която растеше по протежението й от двете страни, стигаше чак до покрива и всъщност алеята приличаше на нещо като заслонен тунел. От двете страни имаше по един отвор, достатъчно широк да пропусне човек към задния и предния двор. Грейс внимателно пристъпи през отвора по плочестата пътека, която отвеждаше до алеята за колите, без да обръща и най-малко внимание на ледените дъждовни капки, които се изсипаха върху й, щом раздруса растението, нито на студения порив на вятъра, който я блъсна в лицето. Тя стискаше здраво в ръка пистолета в дясната си ръка, погледът й пробяга по всичко наоколо.

Беше тъмна нощ и единствено светлината от лампата на около тридесет фута разстояние пред нея осветяваше малък кръг. Мястото, където беше застанала Грейс, с гаража от едната страна и къщата от другата, беше потънало в сенки. Можеше да вижда ясно чак до храста на пътеката в двора, но къщата й препречваше видимостта към останалата част. Придвижвайки се внимателно напред, тя ясно усещаше ускорения пулс на сърцето си.

Къде беше Марино? Къде беше натрапникът? Спомняйки си посоката, в която сянката върху завесата се беше устремила, отговорът беше повече от очевиден: в задния двор.

Грейс се обърна и забеляза една фигура на покрива на закритата алея. Беше по-тъмна от стоманеносивото небе, на фона на което се очертаваше, приведена и пълзяща напред. Фигурата явно смяташе да влезе през капандурата на покрива, който беше леко полегат и се спускаше почти до покрива на алеята над кухненската врата. Вероятно оттам фигурата щеше да търси незатворен прозорец на втория етаж…

Никога след това тя нямаше да може да си спомни следващите няколко секунди, без да потрепери. Вдигна пистолета и го насочи към силуета…

— Не мърдай! — извика Марино от задния двор. Гласът му звучеше приглушено и отдалечено, но категорично и заповедно. Фигурата на покрива застина, изпъната като кукла, на която внезапно са дръпнали нагоре конците, и бързо се огледа по посока на гласа. И вследствие на това загуби равновесие. Размаха неистово ръце, краката й се залюляха във въздуха и после с тих писък тупна и се изгуби от поглед.

На Грейс й секна дъхът. Сякаш всичката й кръв изтече от лицето и тялото й. Този глас можеше да познае винаги и навсякъде, при всякакви обстоятелства, дори толкова остър и пълен с уплаха, какъвто беше прозвучал сега.

— Джесика! — извика тя ужасена и затича към задния двор.

Когато Грейс стигна до нея, Джесика лежеше в тревата с разперени ръце, а Марино беше коленичил до нея. Отзад къщичката на дървото от детството й надничаше от почти голите клони на вековния дъб, където беше построена преди толкова много години. Дори в тъмнината под нея ясно се виждаха яркожълтите въжета на детската й люлка, която леко се поклащаше напред-назад от вятъра. Дъжд от ситни капчици поръси лицето на Грейс отнякъде отгоре.

— Джесика! Джесика! — Грейс се хвърли на колене до Марино, без да обръща внимание на мократа трева, от която панталонът й бързо подгизна. Тя се наведе над проснатото тяло, забравила за пистолета, който още стискаше в дясната си ръка. — О, Боже, ранена ли е?

— Господи! — измърмори Марино, щом ръката на Грейс с пистолета почти се опря в скута му. Без да каже нито дума повече, той отстрани оръжието от стисналата го ръка. Грейс не забеляза нищо. Вниманието й изцяло бе насочено към побелялото лице на момичето, което, слава богу, я гледаше втренчено с широко отворени очи.

— Здрасти, мамо — промълви едва-едва Джесика.

— Здрасти, мамо? — повтори невярваща тя с глас няколко октави по-висок от нормалното. Това определено беше отговорът на въпроса й, реши тя. Джесика не беше ранена. — Джесика Лий Харт, какво правеше на покрива?

— Да кажем, че пак се е измъкнала от къщи — отбеляза Марино сухо, когато Джесика не благоволи да отговори.

Грейс гледаше дъщеря си мълчаливо. За миг, опитвайки се да овладее емоциите си, тя затвори очи. Когато ги отвори отново, Джесика вече се беше изправила на крака и изтупваше дрехите си.

— Наистина съжалявам, мамо — отрони Джесика съвсем тихо.

— Удари ли се? — Гласът на Грейс беше остър.

Джесика поклати глава.

— Влизай вътре. — Грейс съзнаваше, че звучи прекалено спокойно. Всъщност тя нищо не чувстваше. Нищо. Просто леден студ. Сигурно е в състояние на шок, реши тя без особено вълнение. Което вероятно беше добре, за момента.

Джесика влезе в топлата, ярко осветена кухня, последвана от Грейс и Марино най-отзад, който затвори вратата след тях. С онази част от съзнанието си, която беше останала непритъпена и регистрираща такива неща, Грейс отбеляза, че той носеше единствено нейния пистолет. Неговият, предположи тя, вероятно беше пъхнат отново в кобура на дънките му.

Джесика мина покрай масата, оставяйки кални следи и парчета трева по пода, обърна си и застана с лице срещу майка си в средата на стаята. Сложи едната си ръка с позеленели нокти на плота до мивката, а другата отметна дългите кичури права руса коса от лицето й. Яркорозовият кичур отпред сега беше станал моравочервен, забеляза Грейс, за да подхожда на обиците, които висяха на ушите й. Сигурно го беше пребоядисала, докато Линда е била тук. Грейс забеляза също, че косата и дрехите на Джесика са мокри и покрити с трева и кал, че беше облечена с дънки и черното кожено яке, с което беше ходила в търговския център. Тя хвърли един поглед към закачалката за дрехи, спомняйки си, че Джесика беше свалила и закачила якето там, когато се върна от разходката в магазина. Как не беше забелязала, че липсва? Как беше пропуснала интуитивно да усети, че Джесика не беше в безопасност вътре в къщата?

— Къде беше? — попита Грейс с мек и уравновесен глас, който й прозвуча неестествено дори на нея самата. Тя се премести към края на плота, постави ръка на студените плочки точно като Джесика и се вгледа в дъщеря си, сякаш с любопитство наблюдаваше някакво същество от друга планета.

Как беше могла Джесика да се измъкне от къщи отново? Нима нищо от това, което бяха преживели, не означаваше нещо за нея? Самата мисъл, че дъщеря й е обикаляла навън в тъмното незащитена, като знаеше, че там навън има някой, който иска най-малкото да я изплаши до смърт, ужасяваше Грейс. Никакъв здрав разум ли не проявяваше Джесика? Никакъв инстинкт за самосъхранение?

— Мамо, съжалявам повтори Джесика. Лицето й беше бяло като платно, очите й бяха огромни и изглежда всеки миг щеше да се разплаче. За първи път, откакто можеше да си спомни, Грейс откри, че разстроеният вид на дъщеря й изобщо не я трогва. Ни най-малко.

— Къде беше? — Този път въпросът прозвуча с такава сила, че чак Джесика примигна.

— Е, добре, ходих на парти. На парти! Знам, че никога нямаше да ме пуснеш, затова избягах. Съжалявам. — В гласа й сега се чуваха войнствени нотки. Беше вирнала брадичката си, а ръцете й бяха свити в юмруци.

Грейс почувства как мускулите й се напрягат.

— Вратата на спалнята ти беше заключена. Пропълзяла си през прозореца си, нали? Нарочно си заключила вратата на стаята си и си пуснала музиката, за да си помисля, че си там, като се прибера, а си се измъкнала през прозореца по покрива на закритата алея и по оградата отзад, на гаража, нали? — Сега, след като й беше станала ясна основната идея, тя можеше да си представи маршрута така ясно, сякаш го четеше по карта. — Първо, знаеш ли колко опасно е това? Имам пистолет; детектив Марино също има пистолет. Взехме те за онзи тип, който се промъква в къщата. Ами ако някой от нас те беше застрелял? Ами ако тоя тип беше някъде наоколо, забележеше те и те сграбчеше? Ами ако беше паднала от покрива? А?

— О, мамо! — прекъсна я Джесика. — Мислиш, че всичко, което правя, е опасно! Навсякъде, където ходя, всичко, което ям, хората, с които дружа! Просто искаш да си остана цял живот на десет години! Но не можеш! Това си е моят живот и ще си го живея както искам!

— Млада госпожице, с това отношение никога няма да си покажеш носа навън от тази къща!

— Какво ще направиш? Ще ме затвориш завинаги? Няма да стане. Просто ще избягам.

— Ако го направиш…

— Какво, мамо? Какво смяташ да направиш? Какво ще стане, а? Нищо, ето какво! — Джесика вече направо крещеше, навела лице към Грейс, а очите й блестяха.

Дъхът на Джесика леко я лъхна на бира.

— Пила си! — Не можеше да повярва. Не отново.

— Пила съм малко бира! И какво от това? Бях на парти и там имаше едно буренце, налях си малко, точно като всички останали! Знаеш ли какво друго правя обикновено? Изпушвам две-три цигари и малко марихуана — чувате ли, детектив? — марихуана — и се целувах с едно наистина страхотно момче! И пак ще го правя, всеки път, когато си поискам, не можеш да ме спреш! Да знаеш!

Грейс изгуби самообладание. За първи път от години тя напълно изгуби контрол над поведението си.

— Искаш ли да се обзаложим? — предизвикателно й тръсна тя. След това, преди да се усети какво иска да направи, вдигна ръка и зашлеви Джесика през лицето.

Звучната плесница и хлъцването на Джесика в резултат от изненадващата й реакцията отекнаха в стаята. Ръката на Грейс застина във въздуха след удара. Лицето й пребледня точно толкова бързо, колкото и лицето на Джесика.

С тази разлика, че лявата буза на Джесика бавно започна да порозовява от притока на кръвта, която изпълни отпечатъка от шамара.

Един миг майката и дъщерята просто останаха загледани една в друга.

— Мразя те — задавено изрече Джесика, а ръката й притисна оскърбената буза. — Искам да отида да живея при баща ми!

Грейс почувства как цялото й тяло омекна, сякаш нямаше никакви кости, които да го крепят. Прилоша й, наистина й стана зле на стомаха. Но сега нямаше връщане назад, не можеше да отстъпи, не можеше да прегърне дъщеря си и да й се извини, да си поплаче с нея и да й обещае, че всичко ще бъде както Джесика желае. Не биваше да забравя какво беше станало — заради доброто на Джесика.

— Върви си в стаята — нареди твърдо. — Утре ще поговорим за това.

— Вратата е заключена, забрави ли? — Въпреки че по лицето й се стичаха сълзи и все още притискаше бузата си с ръка, Джесика някак успя да запази заетата отбранителна позиция. — Не мога да вляза в стаята.

— Ще ти отворя. Тръгвай. — Марино, който досега беше наблюдавал мълчаливо отзад тази нежна размяна на реплики между майка и дъщеря, се намеси с тих глас, преди още Грейс да успее да отговори, което беше тъкмо навреме. Грейс бе толкова разстроена, че едва можеше да говори. Сигурно хиляди пъти беше бъркала в отношенията си с дъщеря си, за да се стигне дотук, помисли тя. Опасяваше се, толкова много се страхуваше, че стореното няма да може да се поправи.

Какво трябваше да направи една майка, когато полупорасналата й дъщеря не искаше да я чуе? Да я прикове към стената?

Марино излезе от кухнята и Джесика, все още потривайки бузата си, бавно се упъти след него. Грейс я наблюдаваше, докато се отдалечаваше, с чувството за болка и тъга по онова малко момиченце, което някога смяташе, че майка му е най-прекрасното същество на света.

След това се обърна, притисна разбъркания си корем към плота, хвана се с две ръце за облицования му ръб, положи чело на високото шкафче и затвори очи.

Когато Марино се върна в кухнята, тя все още стоеше в това положение. Може да бяха минали пет или петдесет минути. Тя го чу да влиза, позна по звука от стъпките по пода, че това беше той, но въпреки това не можа да отвори очи и да се обърне към него.

Чувстваше се уморена, болна и изчерпана. И тъжна. Толкова ужасно, ужасно тъжна. Сякаш завинаги беше изгубила Джесика.

— Добре ли си? — Той се приближи към нея и сложи ръка на рамото й. Грейс почувства докосването му като най-малката от всички тежести и усети, че все още беше облечена в голямата, кафява вълнена жилетка, която беше навлякла сякаш преди толкова много часове. Усети и че панталоните й са мокри от колената надолу, че краката й са подгизнали и че плачеше.

Тя никога не плачеше. Беше научила много отдавна, в едно много строго училище, че плачът е губене на време. Единственият резултат от сълзите бе запушеният нос след това.

— Добре — изрече тя, но гласът й прозвуча много странно.

— Грейс… — Ръката му стисна рамото й.

— Нищо ми няма. — Тонът й беше рязък. Той отпусна ръката си и отстъпи назад. Тя все още не можеше да го види ясно.

Грейс осъзна, че й е горещо и започна да разкопчава дървените копчета отпред на жилетката. Поне правеше нещо, докато се опитваше да възстанови нормалното си състояние. Сваляйки дрехата, тя с изненада откри, че някой я взе от раменете й и я сложи настрана. От тази малка любезност очите й отново се напълниха със сълзи. Тя ги стисна здраво, като се опита да спре сълзите, решена да не се издава пред него.

— Успя ли… да отвориш вратата? — попита го с едва забележимо потреперващ глас. Все още не можеше да се обърне, нито да отвори очи. Проклетите издайнически сълзи не искаха да престанат.

— Да — отговори той. — С кредитна карта. Фасулска работа. Грейс…

Ръцете му я прегърнаха през раменете. Тя почувства солидното му присъствие толкова близо до себе си.

— Просто ме остави сама. Моля те — каза тя, когато той се опита да я обърне към себе си. Отвори очи, примигна бързо, като напразно се опита да пресуши сълзите, и разбра, че той няма намерение да се вслуша в молбата й.

— Хей, нищо чак толкова лошо не се е случило. — Той я обърна с лице към себе си въпреки нейната съпротива, като я държеше нежно и в същото време решително. Гордостта я принуди да го погледне в очите. Наистина трябваше да го погледне. Всеки път се изненадваше колко е висок. Върхът на главата й дори не стигаше до носа му. Раменете му бяха толкова широки, че почти изцяло закриваха гледката към кухнята. Главата му беше приведена към нея, а лицето му бе толкова близо, че тя можеше да забележи всеки капиляр в уморените му зачервени очи и всяка малка бръчица около тях. На ярката светлина от кухненската лампа косата му изглеждаше съвсем черна, а кожата му — с хубав бронзов загар. Той я гледаше свъсил вежди и здраво стиснал устни в загрижено изражение. Тялото му беше само на няколко инча от нейното и почти я заклещваше между шкафовете. Тя почувства солидните му здрави крака пред себе си, а отзад — острия ръб на кухненския плот, който се впиваше в тялото й малко над основата на гръбнака.

— Напротив. — Пълни със сълзи или не, тя решително вдигна очи към него, като ръцете й понечиха да избършат влагата. — Много зле се получи. Аз просто за първи път в живота си ударих шамар на дъщеря си. Ужасно е, не просто лошо.

— Просто не можа да се овладееш. Случва се.

— Господи, чувствам се като… лоша майка. — За неин ужас тя подсмръкна звучно и една сълза се изтърколи от дясното й око. Тя нямаше предвид да каже това, да прави такива покаяния точно пред него, като знаеше, че той не одобрява поведението й като майка още от самото начало. Но явно не можеше да се спре. Почувства се съкрушена, напълно съкрушена, а той беше там и толкова състрадателен точно в този момент, в който нещото, от което тя най-много имаше нужда, бе едно приятелско рамо, на което да си поплаче…

— Пусни ме, Марино — каза тя, избягвайки погледа му, и се опита, без да влага много голямо усилие, да разтвори ръцете му и да се освободи от прегръдката му. — Преди да съм заприличала на пълна, завършена и кръгла глупачка.

— Не си лоша майка, Грейс. — Гласът му беше мек, а ръцете му върху раменете й я бяха притиснали здраво и отказваха да я пуснат. — Знаеш ли какво виждам, откакто ви срещнах двете? Виждам една жена, която обича дъщеря си и с всички сили се опитва да даде най-доброто от себе си за нея. Както и една дъщеря, която обича майка си, но точно сега си има собствени неща, които я занимават. За бога, Грейс, тя е тийнейджър. Те така се държат. Нямаш основания да се терзаеш.

Грейс погледна нагоре към него и очите им се срещнаха и въпреки огромното усилие, което положи, отново подсмръкна.

— Кой си ти, Доктор Мама? — попита тя, опитвайки се да разведри обстановката.

— Нещо такова.

Изразът на лицето му съвсем я обърка. Сякаш наистина проявяваше загриженост.

Сълзи отново изпълниха очите й и започнаха да се стичат по лицето й. Не беше свикнала някой да проявява такава загриженост към нея.

— О, Господи — въздъхна тя нещастно, предаде се и отпусна глава напред, като опря чело на гърдите му. Той беше махнал якето си и кожата й докосна мекия плат на ризата му. — Казах ти, че ще изглеждам като пълна глупачка.

— Продължавай — измърмори той, а тялото му се обви около нейното. — Имам на разположение цялата нощ.