Карън Робърдс
Когато дойде часът (30)

30.

— О, не! — Грейс закри уста с ръка и отстъпи назад от леглото. Погледът й остана фиксиран в ужасната гледка на леглото. — О, не!

— Някой го е убил — обади се Джесика със задавен глас от коридора. Боса, изглеждаща съвсем слаба и крехка в синята си нощница, тя се беше облегнала на стената, сълзите се стичаха по лицето й.

Грейс се отдалечи от леглото и се приближи към дъщеря си. Двете отново се прегърнаха, сякаш търсеха опора една в друга.

Марино ги погледна с мрачно изражение на лицето.

— Някой го е убил. — Почти невярваща го погледна Грейс и повтори думите на Джесика.

— Горката Годзила! — Нови сълзи потекоха от очите на Джесика. Грейс прегърна по-силно дъщеря си и изпита болка едновременно за дъщеря си и за мъртвия й домашен приятел. — Защо някой ще му причини подобно нещо? Той беше просто… — просто един хамстер.

— О, милата ми, не знам. — Мислите за стореното на хамстера бяха ужасни. Мислите за това какъв човек би могъл да извърши подобно нещо и после целенасочено да постави зловещото доказателство за злобното си деяние в леглото на Джесика, бяха още по-неприятни.

Беше направо страшно.

— Добре, дами, хайде да слезем долу. Не искам да унищожим някое доказателство, преди да е дошъл отрядът за борба с престъпленията. — Марино се появи зад тях, постави ръце на раменете им, прегърна ги, опита се да ги успокои колкото може и ги поведе надолу по стълбите. Колкото и разстроена и притеснена да беше в този критичен момент, Грейс почувства колко добре й подейства неговото докосване. Джесика сякаш също прие прегръдката като нещо съвсем естествено при тези обстоятелства, с удовлетворение забеляза Грейс.

— Казах ти, че това не са никакви шеги! — обърна се тя ядосано през рамо към него, докато се приближаваха към стълбите. Той ги освободи от прегръдката си и те заслизаха надолу сами, като Джесика вървеше най-отпред. Една мисъл я осени, докато вървеше по стълбите, и тя се извърна и го погледна с присвити очи. — Не може да приемаш и това като някаква шега, нали?

— Не мисля, че това е шега, не — отговори той, когато стигнаха долу. — Не съм сигурен какво точно е. Първото нещо, което трябва да разберем, е как всъщност е умрял хамстерът: дали се е удавил в плика с течността, или е умрял от естествена смърт и после някой го е сложил вътре? Това ще определи по-нататъшния ход на разследването. Сега трябва първо да се обадя на едно-две места.

Грейс го погледна внезапно с леденостудени очи. Касаеше се за безопасността на Джесика, чувстваше го съвсем ясно. Нямаше значение какво изпитва към Марино — трябва да обмисли случилото се на спокойствие по-късно — просто най-много и на първо място беше загрижена за доброто на Джесика.

— Не, аз трябва да се обадя на едно място. На областния прокурор. Искам полицейска защита за дъщеря ми, веднага. Искам да видя, че се изпълнява на момента.

— Аз на какво ти приличам, на накълцан дроб ли? — Въпросът прозвуча съвсем безизразно и сухо.

— Официален полицейски надзор.

— Искате да ме прескочите ли, Ваша Чест? — Той я погледна с присвити очи.

— Точно така, детектив, за това става дума. — Очите им се срещнаха и те останаха така загледани един в друг за известно време. И у двамата все още не беше угаснала страстта, която така силно се беше разгоряла между тях преди малко. Но доминиращ факт си оставаше, че тя беше съдия, а той — полицай, а в местната йерархия това означаваше, че предимството е на нейна страна.

— Добре. Обаждай се на когото искаш.

— Мамо, наистина ли мислиш, че някой ме преследва? — Гласът на Джесика прозвуча съвсем изплашено. Плъзвайки ръката си в тази на Грейс, тя се сгуши по-близо до майка си.

Грейс се поколеба, почти готова да го отрече. Нямаше смисъл при създалите се обстоятелства да оставя Джесика с погрешно впечатление за собствената й безопасност. Пътешествието през прозореца й от тази нощ все още ярко се открояваше в съзнанието й. При тези обстоятелства не можеха да си позволят да рискуват да се повтори.

— Не знам, мила — призна тя.

— Страх ме е. — Гласът на Джесика беше тих и скимтящ.

— И аз се страхувам.

Марино погледна първо едната, после другата, а в изражението на лицето му се четяха едновременно загриженост и раздразнение.

— Грейс, заведи Джесика в другата стая и ме остави да се оправя с тази работа, моля те…

— Казах ти, искам полицейски надзор за дъщеря си — повтори Грейс съвсем решително.

— Ще се погрижа да го получи.

Те си размениха преценяващи погледи.

— Добре. Тогава го направи — отвърна отсечено Грейс.

— Благодаря. Ще го направя.

Той мина покрай тях в кухнята, взе телефона и започна да набира някакъв номер. Някак срещу волята и принципите си — от опит знаеше, че да се доверява и да оставя другите да вършат нужните неща не е добра идея — Грейс поведе Джесика към хола и го остави да се оправя сам. Майка и дъщеря се сгушиха на дивана, докато Марино провеждаше разговорите си. Джесика беше спряла да плаче, но трепереше цялата и Грейс я загърна през раменете с одеялото, което винаги стоеше метнато на гърба на дивана. Когато най-накрая Марино дойде при тях, Грейс седеше в единия край, като беше събула обувките си и беше подгънала крака под себе си, а дъщеря й беше склонила глава на рамото й.

— Е? — попита открито предизвикателно Грейс.

— Кавалерията е на път — отговори той. Носеше две чаши в ръце и беше преметнал розовата хавлия на Джесика през рамо.

— Какво означава това?

— Означава пълен полицейски надзор и за двете. — Гласът му прозвуча малко троснато, докато постави чашите на ниската дървена масичка пред тях. — Междувременно кафе за вас, Ваша Чест — той погледна Грейс, — горещ шоколад за теб, Джесика, — погледна и Джесика — и халатът ти. — Той подаде халата й и неподсладеното какао. — Те ще искат да ви зададат някои въпроси като пристигнат — обърна се той към Джесика. — Сигурно ще искаш да облечеш това.

— Благодаря ти — отвърна Грейс, като не пропусна да забележи хапливото обръщение Ваша Чест и имаше предвид не само кафето. За миг очите им отново се срещнаха и останаха загледани един в друг. Грейс се усмихна леко и сговорчиво, а неговият поглед едва доловимо се смекчи.

— Няма защо. — Марино се обърна и отново влезе в кухнята. Грейс отпи глътка кафе, а Джесика само се сгуши в халата си. Лицето й беше бледо и на петна. Носът и очите й се бяха зачервили от плача. Дори сега, след като бурята беше преминала, дъхът й излизаше на пресекулки.

— Не искаш ли да опиташ шоколада си? — попита Грейс, като забеляза, че Джесика напълно пренебрегна чашата си. По принцип тя обичаше горещ шоколад. След като й беше напомнено, Джесика взе чашата, погледна я и после отново я остави, като леко потръпна.

— Мислиш ли, че Годзила е страдала много? — попита тя с нисък глас.

Сърцето на Грейс се сви от мъка по дъщеря й и нейния домашен любимец.

— Не знам, милата ми. Надявам се, че не.

Марино се върна при тях в стаята, понесъл собствената си чаша в ръка. Холът беше семпло обзаведен. Диван, разположен до едната от двете дълги стени, люлеещ се стол от едната му страна и тъмносин кожен стол и кушетка в подходящ стил от другата му страна. Овална масичка за кафе беше разположена, пред дивана, а телевизорът беше точно насреща, в къта с книгите и касетите, където бяха разположени нещата за отмора и развлечение върху шкаф от орехово дърво. На една от късите стени имаше още лавици с книги, а другата беше цялата в прозорци и завеси, които сега бяха спуснати, за да изолират нощта навън. Цялата стая беше ярко осветена, тъй като кръглите месингови лампи от двете страни на дивана, както и централното осветително тяло бяха светнати.

— Някой иска да ме убие, нали? — попита го Джесика с едва доловим глас, когато Марино седна на синия кожен стол. — Има ли нещо общо със случая с наркотиците в нашето училище?

— Не мисля така — отговори Марино, преди Грейс да успее да се намеси. — И не мисля, че някой изобщо иска да те убива. Смятам, че някой просто се опитва да те изплаши малко, по някаква причина. Ще открием кой е и защо го прави. Във всеки случай ще се погрижим ти и майка ти да сте в безопасност, обещавам.

Грейс и Джесика го погледнаха едновременно, докато той отпиваше от кафето си. Грейс осъзна, че иска и може да му повярва и почувства как напрегнатите й мускули се отпускат. Каквото и да имаше между тях, тя беше напълно убедена, че докато той беше близо до тях, не ги грози никаква опасност.

Джесика от своя страна се намръщи, сякаш току-що нещо й хрумна.

— Какво правиш тук посред нощ между другото? — попита го тя. Погледът й бавно се премести към майка й. — Ти ли повика ченгетата заради мен? — В гласа й имаше равни дози удивление и ярост.

— Дори не знаех, че те няма, докато не падна от покрива — отговори Грейс с известна доза раздразнение. — Повярвай ми, щях да извикам полицията, ако бях знаела, но не беше така. Детектив Марино беше така любезен да дойде и да обсъдим дотук хода на събитията. Тогава видяхме сянката ти да се промъква край прозореца.

Когато Грейс приключи с обясненията, погледът й се спря върху Марино и за един кратък миг очите им се срещнаха. Споменът за целувките, които бяха споделили, се мярна във въздуха между тях, толкова осезаем като полъха на горещия августовски вятър в летните следобеди, и изчезна. Той си оставаше съвсем същия упорит, предизвикващ я дебелоглав грубиян, с когото вече толкова седмици си имаше вземане-даване. Но тези целувки бяха променили всичко между тях.

На входната врата се чу приглушено почукване и прекъсна разговора им.

— Аз ще отворя — възпря я Марино, когато Грейс инстинктивно се надигна от мястото си. — Вероятно са двамата полицаи. Те обикновено пристигат първи. Джесика, ще искаме да знаем къде точно си била тази вечер и с кого си била, както и през всичките ти предишни измъквания от къщи, така че се подготви.

След като я предупреди по този начин с неочаквано строг глас, Марино излезе от стаята. Спомняйки си за неподчинението и провинението на дъщеря си, Грейс се обърна към нея с укорително изражение.

— Мамо, наистина съжалявам за това, че така се измъквах от къщи — изрече тъжно Джесика, като безпогрешно разгада значението на този поглед. — Не трябваше да го правя. Знам. Не трябваше да правя нищо от нещата, които извърших. Просто… това момче, което харесвам, и той ме покани на партито, знаех, че няма да ме пуснеш и…

— Ако си искала да отидеш на парти, трябваше да ме попиташ, Джес. — Грейс срещна извинителния поглед на дъщеря си над ръба на чашата си, докато отпи още една глътка кафе.

— Щеше ли да ме пуснеш, ако те бях попитала? — попита Джесика, а предизвикателната нотка в гласа й беше сподавена в едно кихване.

Грейс въздъхна. Наистина й беше трудно да остане дълго време ядосана на съществото, което обичаше повече от всичко друго на света. Тя почувства как гневът й от това, което беше направила Джесика, се стопява.

— Вероятно не — призна тя.

— Тогава какъв смисъл има да те питам?

— Няма да останеш цял живот все под наблюдение в къщата, че да се измъкваш така — отбеляза Грейс.

Джесика направи гримаса.

— И ти какво мислиш да направиш по въпроса?

— Още не съм решила. Ще те уведомя, когато съм готова.

— Всички други момичета ходят на партитата. Защо и аз да не мога? Не е честно!

— Не мога да повярвам, че всичките ти приятелки — Емили Милхолън например или Поли Уелс — ходят по партита с момчета на петнадесет години. Особено купони, където има бирени бурета, цигари с марихуана и определено не присъстват никакви родители — каза Грейс с пресъхнал глас.

— Само защото тях никой не ги кани — измърмори Джесика, но деликатно извърна глава встрани при тези думи.

— Джесика. — Повторното влизане на Марино в стаята прекъсна думите на Грейс. Този път беше придружен от брат си Доминик и от още един мъж, който не носеше униформа, но който според предположенията на Грейс също беше полицай. От звуците, които дочуваше от останалите помещения в къщата, Грейс разбра, че са пристигнали и други полицаи.

— Грейс, това е шефът ми, капитан Гари Сандифър.

— Съдия Харт.

— Гари Сандифър. — Грейс се изправи и се ръкува с високия слаб и оплешивяващ мъж в бежов тренчкот, който показваше нужното уважение, което обикновено се засвидетелстваше на заемащите тази длъжност.

Грейс почувства властта, която обикновено проявяваше в работните си задължения, да я обгръща като униформената мантия през раменете. Гласът й беше ясен, а ръкостискането — уверено.

— Разбирам, че имате някакви проблеми — започна Сандифър.

— Ако нямате нищо против, бих предпочела да поговорим за това в кухнята. Дъщеря ми е достатъчно травмирана. — Грейс посочи към вратата зад тях.

— Да, разбира се.

Когато Сандифър се обърна към вратата, Марино за миг задържа Грейс, като сложи ръка на рамото й. Снишил глас, той й прошепна:

— Дом ще вземе показания от Джесика. Той има дъщеря колкото нея, освен това добре се оправя с такива хлапета, затова се надявам, че ще научи нещо интересно от нея. Приемаме случилото се като опит за сплашване срещу вас в ролята ви на съдия между другото. Джесика като цивилна гражданка ще може да се ползва със същото право на защита и охрана като вас.

— Добре. Хубава идея. — Следователно той се беше справил със ситуацията. Колкото и разстроена да беше, Грейс едва ли можеше да измисли по-добър вариант. Мисълта, че той беше свършил по-добра работа и се беше справил беше еднакво странна и в същото време успокояваща. Вече имаше на кого да разчита, което бе нещо съвсем ново и непознато като усещане за нея.

С един поглед към Джесика, която леко усмихната отговаряше на въпросите на Доминик, Грейс се отправи към кухнята, последвана от Сандифър. Марино също тръгна след тях, но ги подмина и се отправи нагоре по стълбите вероятно да нагледа какво става горе.

— Разбирам, че са се случили поредица неприятни и стресови инциденти, включително и убийството на домашното животно на дъщеря ви — отбеляза Сандифър, когато той и Грейс останаха сами. — Тук, в област Франклин, ние не се отнасяме много добре с онези, които се осмеляват да плашат нашите съдии и семействата им. Това, което с ваше разрешение ще направим, е да определим случая като извънреден по степен на важност и да поставим двадесет и четири часова охрана за вас и дъщеря ви, докато не разрешим проблема. Навсякъде с вас ще бъде един от нашите хора, освен това ще има и един човек да охранява къщата вечер. Детектив Тони Марино вече е доста наясно със случая и работи по него от самото начало, освен това изрази желание той да дежури вечер в къщата ви. Предполагам, нямате никакви възражения по този въпрос? — Погледът, който й хвърли, беше проучващ и в първия момент Грейс притеснено се зачуди дали целувките на Марино не са изписани с неонова боя по устните й. Което, разбира се, беше нелепо.

— Не. Нямам възражения — поклати глава Грейс.

Сандифър кимна.

— Чудесно тогава. Колкото до дъщеря ви, предполагам, че тя ще може да продължи да изпълнява ежедневните си задължения, като ходенето на училище и други такива?

— Аз… всъщност нямах време да обмисля това. Но на този етап бих казала да.

Той отново кимна.

— Ще уредим до нея неотлъчно да има някой, навсякъде където ходи, дори в часовете. Имаме няколко много младолики жени офицери, които ще свършат идеална работа, мисля.

— Джесика е най-важна. Искам да е в пълна безопасност. Всички досегашни случки бяха насочени основно към нея.

— Точно това ми каза и детектив Марино. Не се притеснявайте, ще се грижим за нея. Ще се грижим и за двете ви, докато проблемът се разреши.

— Оценявам помощта ви.

— Извинете ме, съдия Харт…

Грейс погледна въпросително неуниформения полицейски служител, който току-що се беше появил зад рамото й. Според значката на джоба на ризата му името му бе Джордж Бекър. Беше нисък човек, горе-долу колкото Грейс на ръст, набит, с редееща черна коса и остри черни мустаци. Това, което привлече погледа й, беше обаче нещо по-различно: той носеше чифт хирургически ръкавици, както и малка найлонова торбичка с цип в едната си ръка, а в другата държеше дълга пинсета със специално извити краища.

— Ако нямате нищо против, Ваша Чест, трябва да взема малко тъкан като проба от вас. Ще трябва да взема и от дъщеря ви също.

Грейс скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Защо?

— За да можем да сравним резултатите с тези от всяко физическо доказателство, което имаме или ще намерим, и така да елиминираме вас и дъщеря ви като вече познати източници.

— Какъв вид физически доказателства?

— Косми, телесни течности като кръв, слюнка или сперма, вероятно малко кожа, ако някой се е одраскал или порязал, от този род неща.

— О, да, разбира се.

— Бихте ли си отворили устата…

Грейс се подчини.

Докато Бекър поставяше тампона между зъбите й и от вътрешната страна на бузата й и го завъртя, Сандифър попита:

— Има ли вече намерено някакво физическо доказателство?

Бекър извади тампона.

— Наистина не бих могъл да кажа, сър. Сега взимам пробите.

Той постави тампона в найлоновата торбичка, запечата я и се отправи към хола.