Карън Робърдс
Когато дойде часът (32)

32.

Единственото хубаво нещо, свързано с майка му, беше, че тя правеше най-добрия оризов пудинг на света. С лъжица той обра и последните останали зрънца от голямата бяла купа и ги погълна с неимоверно удоволствие. След това внимателно покри празната купа с капака и я върна в хладилника, нещо като отмъщение, подсмихна се. Баща му щеше да се прибере утре преди обяд, в неделя, и майка му беше приготвила пудинга специално за него. Което направи изяждането му още по-забавно нещо.

Къщата беше съвсем тъмна и притихнала, освен светлината от екрана на единствения телевизор и от лампата в хладилника, който той току-що затвори. Майка му си беше в леглото. Беше заспала на средата на изпълнението на Джей Лено и точно в нейната стая телевизорът все още беше пуснат. Дори в кухнята той можеше да долови откъслечни звуци и части от сцени в някакъв тъп късен филм. Дони-младши, току-що свършил работата си с Каролайн на дивана в приземния етаж, тъкмо я избутваше през вратата навън. През прозореца на кухнята той можеше да ги види как се прокрадват по стълбите навън, а после хванати за ръка се упътиха към колата на Дони. Беше ги подслушвал, докато го правеха, и това му достави истинско удоволствие. Не, наслада беше по-точната дума. Истинска наслада.

Напоследък той всеки път изпреварваше Каролайн, преди да се прибере вкъщи вечер, за да я гледа, докато се съблича за лягане. Тя, естествено, не знаеше, че той я наблюдава. Но спалнята й беше на долния етаж и завесите й никога не бяха дръпнати напълно, следователно ако се приближеше достатъчно близо и се залепеше на стъклото, можеше да види всичко доста добре.

Подвоуми се дали иска и тази вечер да направи същото. Беше съвсем наблизо и можеше да стигне дотам напряко през дворовете за около три минути, но вече беше имал доста интересен ден и се чувстваше смъртно уморен.

Денят му се беше оказал доста хубав. Пълен с преживявания. Беше оставил подаръка си за Джесика — двата си подаръка — беше си взел нещо за спомен, а след това се беше помотал наоколо да наблюдава съдийката, която, вярна на принципите си, извика полицията. Щеше да остане и по-дълго или да се върне към единадесет часа същата вечер, за да види дали са открили и втория му подарък — така съдийката щеше да повика полицията два пъти в един и същи ден, направо рекорд — но валеше и затова той реши вместо това да отиде на кино. Остана в киното и изгледа три филма за цената на един и се прибра вкъщи тъкмо навреме, за да слуша Дони и Каролайн на долния етаж, докато дояждаше оризовия пудинг.

Дъждът беше вече спрял и той предположи, че може да се отправи към къщата на Каролайн. Щеше да излезе само за някакви си двадесетина минути максимум и после отново да се прибере и да си легне в очакване на избухването на гнева на майка му на сутринта, когато щеше да открие, че някой е изял всичкия пудинг.

Тя, разбира се, щеше да предположи кой го е сторил. Дони-младши дори не харесваше оризов пудинг.

Да върви по дяволите. Той грабна една бейзболна шапка и някакво яке от гардероба в коридора, просто в случай че отново завали, и се отправи към задната врата.

Въздухът беше студен, тревата мокра и всеки път, когато по невнимание се натъкнеше на някой храст, целият се поръсваше с леденостудени капки. Имаше една ограда, която трябваше да прескочи — една от онези дървени огради от греди като във фермите — която беше много хлъзгава. Левият му крак се подхлъзна от най-долната летва тъкмо когато беше прекрачил оградата и слабините му болезнено се стовариха най-отгоре.

Докато стигна до къщата на Каролайн, той все още проклинаше тихо и накуцваше.

Промъквайки се през една пролука в храстите в задния двор, той видя, че Каролайн и Дони-младши са седнали на пътеката пред къщата, целуваха се и се прегръщаха за лека нощ. Завистливо наблюдаваше всичко, чак докато Дони най-сетне успя да се откъсне и да тръгне обратно по улицата, където го чакаше паркирана колата му. Докато Каролайн му махаше за довиждане, Малкото братче зае подходяща наблюдателна позиция за предстоящото пийпшоу.

Естествено, Каролайн се прибра, влезе в спалнята си и запали осветлението. Залепил око на прозореца, той можеше съвсем ясно да види почти цялата стая, включително и затворената врата и ключа за осветлението. За щастие от позицията си той идеално виждаше гардероба и долния край на леглото й. Тази вечер котката й, една тлъста бяла персийка, седеше в долния край на леглото. Също като него котката наблюдаваше с внимание как Каролайн започна да се съблича.

Господи, толкова беше красива… Също като Дони-младши, чиято приятелка беше най-красивото момиче в гимназията. Той винаги получаваше най-доброто от всичко, винаги, през целия им живот. Ако майка му приготвеше пържоли за вечеря, винаги даваше най-голямата на Дони-младши. Той имаше нужда, така казваше тя. Тя купуваше за него най-хубавите и най-скъпите дрехи, защото толкова му отиваха, казваше тя. Бяха платили половината от стойността на неговата кола и пълната му застраховка. А пък той сам трябваше да събира пари за собствения си мотоциклет и нямаше никаква застраховка. Всичко, което поискаше Дони, го получаваше. За Малкото му братче оставаха отпадъците, ако изобщо имаше късмет.

Стаята на Каролайн беше боядисана в синьо, което, той знаеше, беше любимият й цвят, вероятно защото така добре подхождаше на очите й. Мебелите в спалнята й бяха бели, леко позлатени по краищата, вероятно някакъв по-фриволен стил, макар той да не знаеше как точно се нарича. Виждаше тоалетната й масичка с огледалото над нея, която беше поставена до стената срещу прозореца. Тя беше застанала пред огледалото и разресваше косата си.

Въпреки че беше обърната с гръб към него, можеше да вижда лицето й в отражението на огледалото. Всъщност той виждаше цялата предна част на тялото й до кръста. Надяваше се да остане там, докато се съблича.

Тя, разбира се, не го направи. Отдръпна се от огледалото и се придвижи наляво, извън обсега на неговата видимост. Когато отново можеше да я вижда, беше останала само по сутиен и дънки. Господи, така добре изглеждаше, толкова слаба и секси, с гърди, които направо преливаха от сатенения син сутиен, с толкова нежна кожа.

Единствената мисъл, която нарушаваше удоволствието му, докато гледаше как Каролайн разкопчава дънките си, бе тази, че Дони-младши правеше много повече от това само да я гледа. Той…

Тя спря, поставила ръце на талията си, и застина така, сякаш беше чула нещо, което я притеснява. Не можеше да го е видяла, той не беше издал и най-малкия звук, освен това тя гледаше наляво, към леглото си. Той се премести леко, така че да може види в какво се беше загледала.

Голямата бяла котка седеше в края на леглото, точно както и преди малко, само че сега тя гледаше втренчено право в него през прозореца. Право в него.

Сякаш знаеше, че той е там.

Проклятие! Преди да успее да се дръпне, преди да отскочи назад, да се наведе или да направи каквото и да било, завесите се разтвориха и Каролайн застана пред него, гледайки го втренчено през стъклото.

Той почти се изпусна в панталоните си.

Падна като камък на земята, надявайки се тя да не е могла да го види добре през стъклото в тъмното. Ивица светлина от прозореца прорязваше тревата точно пред главата му. След това ивицата се сви на тънка линия, когато тя спусна отново завесите.

Той си пое дълбоко въздух, целият разтреперан. Ако го хванеха като си играе на пийпшоу, щеше да бъде доста зле. Можеше да се окаже направо ужасно даже. Всички щяха да решат, че е някакъв перверзен тип. Родителите му щяха направо да го побъркат…

— Дони? Дони, ти ли си?

Невероятно, тя беше излязла навън и заобиколи покрай къщата, като се опитваше да го намери.

Опитваше се да намери Дони-младши.

Пълзейки на четири крака покрай стената на къщата, докато се отдалечаваше от нея, той проумя едно нещо: носеше бейзболната шапка на Дони с надпис Чикаго Булс — онази от черно кадифе с голям червен бик отпред — и якето на Дони. Тя сигурно беше видяла това през прозореца и го беше взела за по-големия му брат.

Слава богу, че не знаеше кой всъщност беше там. Само ако можеше да се измъкне…

— Дони? Какво правиш?

Отзад на къщата имаше една сглобяема постройка, която се използваше като склад за най-различни инструменти. Той се притаи в сянката на ъгъла, който образуваше с къщата. Сгуши се там при някакъв навит маркуч и куп празни саксии, някаква лопата и гребло, както и торба тор, почти колкото него на височина, с разтуптяно сърце и съвсем измокрени от тревата крачоли на панталоните. Ако се опиташе да избяга през двора, тя щеше да го види. Единствената му надежда беше да остане скрит, докато тя се прибереше отново в къщата. Ако имаше късмет, тя просто щеше да го подмине…

Но кога ли изобщо в живота си бе имал късмет?

— Дони?

Той се осмели да погледне натам и я видя да идва точно срещу него. Явно го беше видяла, по-точно — беше видяла Дони-младши, защото се приближаваше без ни най-малко колебание към него.

— Дони? — Гласът й беше нежен, гальовен и озадачен. Отново си беше облякла пуловера, забеляза той, преди да излезе от къщата.

Не му оставаше да направи нищо друго, освен да се изправи. Стана и тя се приближи до него.

— Мислех, че си се прибрал. Забрави ли нещо? Аз… — Гласът й застина в мига, когато постави ръка върху неговата. Очите й се разшириха.

— Ти не си Дони — изрече обвинително тя.

Цял живот това слушаше.

— Аз… — започна той, но гърлото му се сви и не можа да отрони и дума повече.

Нямаше никакъв смисъл. Сега, като разбра кой всъщност беше той, тя направо побесня, отметна рязко ръка от него, а лицето й се изкриви, сякаш беше подушила отвратителна воня, и гласът й стана остър и пълен с омраза.

— Ти ме шпионираш, нали? Надничаш в прозореца ми, гледаш ме докато се събличам! Нали? Нали? Ти си болен, знаеш ли това? Болен и противен, и отвратителен, и… Почакай само да кажа на родителите ми. Ще извикат полицията. Ще кажат на твоите родители. Дони ще ти види сметката, повярвай ми, и това е вероятно най-доброто нещо, което ще ти се случи, малък червей такъв. — Тя се обърна, за да се прибере вкъщи, като отметна коса, а яростта се четеше във всяко движение на грациозното й тяло.

— Каролайн, почакай… — хвана я той за ръката. Не можеше да я пусне да се прибере, не можеше да я остави да каже на родителите си и на полицията, както и на всички останали. Трябваше да я спре, трябваше да я накара да разбере, но не знаеше как да го направи и какво да й каже.

— Махни си ръцете от мен, перверзник такъв! — Тя се изскубна от него и хукна към входната врата.

Просто не можеше да я остави да си тръгне, да й позволи да направи това, трябваше да я спре по някакъв начин…

В паниката той бясно се заоглежда наоколо, за да види какво може да му помогне, и забеляза лопатата. Само ако можеше да…

— Каролайн… — Хукна след нея, хвана я тъкмо преди да успее да завие зад къщата, сграбчи я отново за ръката и я завъртя. — Каролайн, моля те, не казвай на никого…

Тя се изсмя подигравателно в лицето му и тогава той разбра, че трябва да го направи, просто нямаше избор, иначе тя щеше да каже на всички…

В следващите няколко секунди, когато той измъкна лопатата, вдигна я и я стовари върху главата й, успя да прочете в очите й, че тя знае какво възнамерява да направи той, знаеше, че е мъртва, че ще я убие. И се страхуваше…

Когато лопатата се стовари върху главата й, тя отвори уста да извика. Ударът беше толкова силен, че лопатата сама отскочи обратно от главата й като топка. Чу се силен и неприятен, но притъпен звук, като от разцепена тиква на паважа. Той остана заслушан в него, докато тя се строполи на земята.

След това, за по-сигурно, той я удари още веднъж по главата.

Стори му се, че стоя там цяла вечност, загледан в отпуснатото й тяло в краката си и в кръвта, която се стичаше от носа, от устата и от ушите й, както и от зеещите рани на главата й. След това се отърси от вцепенението си, съблече якето на Дони и я обви в него. Не можеше да оставя кървави следи, по които можеха да го проследят ченгетата.

Трябваше да скрие тялото, докато реши какво да прави по-нататък.

Целият беше плувнал в пот, която се стичаше по лицето му като дъжд и мокреше ризата му, но той не се чувстваше никак загрят, напротив — беше му направо студено. Вдигайки Каролайн — отпусната, тежеше цял тон, много повече, отколкото можеше да се очаква от толкова слабо момиче, — той понесе безчувственото й тяло далеч от къщата, в случай че родителите й се събудеха и решаха да я потърсят.

Това беше първото, което му дойде наум да направи.

Скривайки я зад храстите, той се върна и изкопа подгизналата с кръв пръст, където беше опирала на земята главата й, а след това покри мястото с прясна почва, изкопана от един отдалечен край в съседната градина.

Когато приключи с това, се върна при Каролайн и вече беше съвсем наясно с това, какво смяташе да нрави по-нататък.

Той се усмихваше и изобщо не чувстваше никакво безпокойство, защото колкото и черни да му бяха изглеждали нещата в началото, в крайна сметка цялата история щеше да завърши добре за него.

Малкото Братче най-после беше изнамерило начин да излезе победител в съревнованието.