Стив Олтън
Възкресяване (9) (Какво става с нас, след като умрем)

6

Три години по-късно

27 октомври, 2016

Лонгбоут Кей, Флорида

Остров Лонгбоут Кей е разположен в тропическите води на залива Сарасота, който е част от Мексиканския залив. Градчето на този „райски остров“ за туристите се състои само от осем хиляди жители и сто и петдесет члена на Националната гвардия и техните семейства. Истината обаче е, че целият този район е напълно забранен за посещения от туристи. Някогашният резерват Куик Пойнт е превърнат във военна база. Откъм брега селището е защитено с висока ограда, по която тече електрически ток, а на наблюдателните кули са монтирани телевизионни камери. Островът и заобикалящото го море и въздух са обявени за зона на забранен достъп и полети, като тази забрана се подсигурява от картечните гнезда на входа на залива. Два мощни катера на Бреговата охрана кръстосват постоянно водите около острова. Рибарите и леководолазите са прокудени надалеч.

В южната част на острова се издигаха три масивни бетонни сгради, свързани под формата на буквата „Н“. Дясната сграда бе тренировъчен център, оборудван с класни стаи, снабдени с последна дума на техниката виртуални симулатори, фитнес зала, баскетболна площадка и клетка на Фарадей, непроницаема за електромагнитни вълни.

Сградата отляво се обитаваше от Сол и Пипер и обслужващия персонал на централното помещение, което имаше шест спални и осем бани. Там бяха настанени Доминик Гейбриъл и нейните синове. Къщата им имаше две крила, разделени от просторна кухня, всекидневна, столова, виртуален кабинет и читалня.

Доминик изчака търпеливо, докато екипът на Ей Би Си се настани във всекидневната под зорките погледи на нейната охрана. Днес бе първият ден, когато семейството й щеше да застане пред камерите. До президентските избори оставаше само седмица и Енис Чейни, който изоставаше в предварителните проучвания от Литър Мейбас, разчиташе на Доминик, за да промени настроенията на избирателите.

Към нея се приближи Барбара Уолтърс — внимателно прескачаше опънатите по пода жици.

— Здравей, Доминик. Радвам се, че най-сетне се срещаме.

— Аз също. Благодаря ви, че се отзовахте веднага. Крайно време е някой да подложи крак на Мейбас и неговите несекващи лъжи.

— Нашите зрители ще се радват да чуят мнението ти по въпроса. Кога ще се появят близнаците?

— Сега са на урок по карате, но след двайсет минути свършва. Предполагам, че ще сме приключили дотогава.

— Страхотно… Я чакай! Урок по карате ли каза? Че момчетата са едва тригодишни. Не са ли твърде малки?

Доминик се засмя и не отговори.

 

 

Включиха прожекторите и Доминик почувства горещото им излъчване на лицето си. Двете с Барбара седяха на дивана.

— Доминик, кажи ни, защо, след като близо три години ти и семейството ти живяхте в пълна изолация, изведнъж реши да се покажеш пред публика?

— Литър Мейбас използва страховете на избирателите, за да сее омраза и лъжи. Този човек е мошеник, цялата му политическа кампания се основава на религиозния фанатизъм, който завладя страната ни след събитията от декември две хиляди и дванайсета. Това, което се случи тогава, няма нито религиозна, нито свръхестествена същност, а е просто контакт с извънземни. Преди хиляди години човекоподобни от високоразвита раса са пристигнали на нашата планета, за да подготвят предците ни за заплахата от две хиляди и дванайсета. Те са били наши съюзници, приятели, дори водачи. Научили са предците ни на астрономия и архитектура, построили са грамадни храмове и светилища, под които скрили предавателни станции, които бяха използвани през дванайсета година за излъчването на мощен електромагнитен импулс. Става въпрос за излъчването, което обезвреди всички атомни бомби и едва не доведе до гибелта на човечеството. Моят съпруг, Майкъл Гейбриъл, бе един от избраниците на Закрилниците, единственият човек, който можеше да проникне в техния кораб. Той не е Антихристът, както го нарича Литър Мейбас, той е човек, който следва своето предначертание, но също и герой, защото рискува живота си заради нас.

— И какво стана с Майкъл? Къде е тон сега?

— Не зная. Съществото, в което проникна, е в състояние да пътува между различните пространства — така поне ми беше обяснено. Както то, така и Майкъл изчезнаха малко след това.

— Но има и друга възможност, нали, Доминик? Това „същество“ да се е самоунищожило.

— Да, това не е изключено.

— Нека поговорим за синовете ви. Литър Мейбас ги нарича демони.

— Литър Мейбас е егоистичен самовлюбен негодник, който се храни от невежеството на обществото. Синовете ми са прекрасни деца, надарени и същевременно изпълнени с невинност.

— Може ли да ги видим?

— Разбира се.

— Останете на канала. След малко продължаваме това първо, сензационно интервю с близнаците Гейбриъл! И… край!

Барбара потупа Доминик по коляното.

— Чудесно се справи. Операторите ни са готови да снимат в гимнастическия салон. Имаш ли нужда от почивка?

— Не, добре съм. — Доминик си наля вода, след това стана и последва Барбара към салона. Когато излязоха навън, вятърът откъм океана разроши косите й.

Тесен дълъг коридор водеше в гимнастическия салон. Виковете и пъшканията на децата се чуваха отдалеч.

Доминик бутна вратата.

Тригодишните близнаци бяха облечени в бели кимона. Русокосият синеок Джейкъб носеше черен колан, черноокият му брат имаше зелен.

Операторите следяха учителя Густафу Поуп, който тъкмо поставяше петсантиметрова циментова плоча върху дървен статив.

— И така, Джейкъб, не забравяй. Съсредоточи се и събери вътрешната си сила.

Русокосият близнак пристъпи към плочата, коленичи и постави ръба на дланта си върху нея. Лицето му бе вглъбено.

— Разрешете да започна, учителю.

— Разрешавам.

Пред смаяните погледи на Барбара Уолтърс и нейния екип малкото момче затвори очи, пое си дъх и повдигна и спусна няколко пъти ръката си, упражнявайки бавно предстоящия удар.

Изведнъж детето ококори лазурносините си очи, лицето му се изкриви от гневна маска, и с едно пронизително „ки-йааа!“ удари циментовата плоча — и я разцепи на две.

Операторите не се сдържаха и заръкопляскаха.

Момчето дори не се усмихна. Поклони се на учителя, после бавно седна до брат си.

— Имануел — кимна учителят Поуп на чернокосия близнак.

Момчето не го чу, човъркаше замислено пръстите на краката си.

— Имануел, обърни ми внимание, ако обичаш!

Момчето се сепна и скочи, втренчило поглед в своя учител.

— Мани, тези хора искат да видят как ще счупиш циментова плоча. Ще им покажеш ли?

Имануел изтича при майка си и я прегърна през коленете.

Доминик го вдигна на ръце.

— Извинете, той е малко срамежлив.

Барбара го погали по косата.

— Много е сладък, но ми изглежда различен от брат си.

— Това е заради гена Хунафу. При брат му той е доминантен… Понякога Джейк се държи почти като възрастен.

— Може ли да разговарям с него?

— Разбира се. Учителю Поуп?

Учителят махна на Джейкъб да се приближи.

— Джейк, това е Барбара.

— Здрасти.

— Здравей. Нещо против двамата с брат ти да отговорите на няколко въпроса?

— Не.

— Как успя да строшиш тази дебела плоча с тъничката си ръка?

Момчето посочи една круша в другия край на залата.

— Удряме я непрестанно, за да ни загрубеят дланите. А после се учим да се съсредоточаваме.

— Брей! Говориш като възрастен, а си само на три години.

Джейкъб сви рамене.

— Какво друго можеш?

— Обичам да плувам.

— И колко можеш да преплуваш?

— Плувам по една миля всяка сутрин преди закуска.

Ченето на Барбара увисна.

— Една миля?

— Аз също мога да плувам — обади се Мани.

— И ти ли? Колко дълго плуваш?

Мани зарови лицето си в гърдите на Доминик. Тя го погали нежно по косата.

— Мани прави по десет дължини в басейна. Нали, Мани?

— Обичам да чета — рече Джейкъб с блеснали очи.

— Можеш да четеш? Страхотно! Коя е любимата ти книга? Харесваш ли поредицата за „Улица «Сезам»“?

Джейкъб се изкиска.

— Това е за бебета.

Барбара погледна Доминик.

— Какво чете той?

— Тъкмо приключи „Хъкълбери Фин“. Но си сваля разни неща от интернет.

— Изумително.

 

 

Върнаха се във всекидневната за последната част от интервюто. Момчетата останаха отвън, да си поиграят в петдесетметровия басейн под зоркия поглед на Сол и Пипер.

— Доминик, какъв е коефициентът на интелигентност на Джейкъб?

— Не зная. — Доминик се засмя притеснено. — Казаха ми, че надхвърлял скалата. Този на Мани също е много висок, но…

— Но не като на брат му?

— Точно така.

— Какво каза на Джейкъб, когато попита за баща си?

— Казах му, че е отишъл при ангелите.

— Докато беше заета с Мани, му зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговори?

— Не.

— Каза ми, че баща му бил на някакво място, което се наричало Ше-бал-ба. Каза ми също, че някой ден двамата с брат му щели да отидат в Ше-бал-ба, да победят злия господар и да спасят Мик.

Доминик прехапа долната си устна.

— Има страхотно въображение, нали?

— Какво представлява тази Ше-бал-ба?

— А, нищо особено. От фолклора на маите. Не обичам да държа под контрол достъпа им до интернет, но май ще се наложи.

— Доминик, не ми прилича на невинно ровене из интернет. Изглежда, момчетата сериозно са се захванали с изучаването на фолклора на маите, също както дядо им. Ше-бал-ба? Злият господар? С тези неща шега не бива.

— Искате ли да ви кажа с какво не бива шега? През последните три месеца имаше две покушения срещу момчетата. През август четирима членове на Арийска нация доплуваха до брега с водолазни костюми, въоръжени с узита и гранати. Стигнаха на стотина метра от дома ни, преди охраната да ги застреля. Две седмици по-късно разбесняла се тълпа, надъхана от Питър Мейбас и неговите радикални проповеди, щурмува входната врата с военни камиони и ремарке, натъпкано с експлозиви. Загинаха седем души, включително двама американски войници от охраната. — Доминик се извърна и погледна право в камерата. — Аз съм самотна майка, която се опитва да обгради децата си с обич. Бих дала всичко, за да могат да водят нормален живот, но такъв ни бил късметът. Разчитам на Енис Чейни, защото с управлението си той води света към спасение. Енис помогна на Мик, когато всички останали се бяха обърнали срещу него. Президентът е твърда ръка на кормилото в тези несигурни времена и човекът, от когото се нуждаем. Не ни трябват късогледи авантюристи, които не виждат по-далеч от алчните си интереси. Ако изберете фанатичното чудовище Питър Мейбас, Америка ще престане да бъде остров на свободата и ще се превърне в рай за привилегированите, нация от невежи, каквито са мюсюлманските страни.

Джейкъб застана до майка си, хвана я за ръката и погледна към камерата.

— Моля ви, не гласувайте за Питър Мейбас. Той иска да убие моето семейство.

 

 

Бел Глейд, Флорида

Тригодишната Лилит Ева Робинсън стоеше пред телевизора, втренчила поглед в синеокото момче от екрана.

— Дядо Куентон, виж! Той има очи като моите!

Пасторът гаврътна остатъка от джина и поклати глава.

— Колко пъти да ти казвам, дете? Изключи тоя проклет телевизор и върви да си лягаш!

— Да, дядо.

Куентон запокити празната бутилка към кошчето за боклук.

— Аз излизам. Да не си посмяла да станеш от леглото, че ще ти нашаря задника с камшика!

— Да, дядо.

Олюлявайки се, пасторът излезе и затръшна вратата.

Лилит наостри уши. Изчака, докато шумът от колата се отдалечи, и пак включи телевизора. Интервюто бе приключило и вече показваха водещата в студиото.

В долния край на екрана се виждаше електронната поща на предаването.

Лилит я запомни, изключи телевизора, покатери се на стола на дядо си и включи компютъра му. Влезе в интернет, въведе адреса и започна да пише:

Мили Джейкъб,

Аз имам яркосини очи. Също като теб. Мога да чета и да пиша също като теб. И те обичам. Моля те, нека да живея с теб.

С обич,

Лилит Ева