Стив Олтън
Възкресяване (27) (Какво става с нас, след като умрем)

24

21 ноември, 2033 г.

Университета в Маями

Тренировъчно игрище по футбол

15:50

Ренър огледа подредените в линия защитници, хвърли поглед и на втория ред от защитата, сетне извика с висок и ясен глас:

— Сини — двайсет и шест, давай… давай… давай!

Топката излетя във въздуха. Ренър направи финт вляво, улови я и я прехвърли на Самюъл Ейглър, който току-що се бе откъснал от персоналната си защита.

Сам пое паса…

… и веднага бе ударен от Алек Пароди, резервен защитник, който не бе пускан в игра от близо три години.

Треньорът Де Майо изрита ядосано тревата, наду свирката и кресна:

— Муле, при мен!

Двайсет и един чифта очи проследиха нападателя, докато се отправяше към страничната линия.

— Да, тренер?

— Травма ли имаш, синко?

— Не, сър.

— Проблеми с момичетата?

— Не, тренер. Защо?

— Нещо не е наред с теб, защото хич не ми приличаш на Мулето, което познавам.

— Виж, тренер, давам сто процента от себе си. Просто Пароди играе твърде добре.

— Пароди не може да те събори насред открито поле в най-добрия си ден. — Треньорът снижи глас. — Виж, подочух разни неща. Заради парите ли е?

— Тренер, кълна се…

— Добре, добре, длъжен бях да попитам. Ще ти призная, момче, че се безпокоя за теб. След две седмици ни очаква тежка среща в Гейнсвил, а януари започва новият кръг. Трябва да съм сигурен, че мога да разчитам на най-добрия си играч.

— Готов съм.

— Добре де, синко, покажи ми, че си готов. Лавой, кажи им да се подредят отново.

Сам се върна при крайната линия, зад едрия гръб на защитника Доуг Париш. Опита се да се съсредоточи, да насочи мислите си към вътрешния свят. Сърцето му се раздумка от прилива на адреналин, когато потърси входа към „зоната“.

Ренър пое топката. Изигра лъжливо подаване към Париш.

Сам влезе във възела.

Игрището се озари от ярка светлина, действията на околните се забавиха до пълзене.

Гърдите му пламтяха, докато си проправяше път през тежките вълни от енергия. Той размаха ръка и блокира опита на един от защитниците да го спъне, като го отхвърли на няколко метра назад. После се огледа и забеляза, че топката, която му бе подал Ренър, се носи плавно, със скоростта на запокитен балон.

За миг слънцето го заслепи.

„Кой си ти, братовчеде?“

Женският глас го стресна.

„Пристъпи в светлината и поговори с мен“.

Светлината продължи да се разширява, припокривайки топката… и всичко останало.

Сам изхвърча от възела…

… и в същия миг топката го удари по каската, а Алек Пароди го повали с плонж на тревата.

 

 

Мирис на амоняк го върна в съзнание. Сам отвори очи и зърна над себе си разтревоженото лице на доктора.

— Добре ли си, синко?

— Не знам. Главата ме баш.

— Ще ти направя скенер. — Доктор Мет извади от чантата портативния скенер и го нагласи над каската на Сам. — Не мърдай, ще отнеме само десетина секунди.

Машинката забръмча едва чуто.

Пациент: Самюъл Ейглър

Диагноза: Сътресение на мозъка трета степен

Препоръчително лечение: Лед. Противовъзпалителни. Противооточни. Почивка на легло.

Връщане към активен живот: След три дни минимум.

Освободен от тренировки за пет дена.

— Това е всичко, синко, готов си. — Доктор Мет нареди на двамата си помощници да вдигнат Сам на крака.

Треньорите ги изпроводиха с навъсени погледи.

 

 

19:16

Три часа, един душ и няколко разговора по-късно Сам напусна кондиционираната среда на тренировъчния център и се озова в студения ноемврийски ден.

Даде знак на пазача до отвори вратата и се смеси с крачещата по улицата тълпа от студенти. Погледът му случайно се спря на черната правителствена лимузина, спряла наблизо.

„Точно сега ли трябваше…“

Сам пресече улицата и спря до колата.

— Здрасти, Пипер. Как си?

— Оправям се. Изглеждаш отвратително. — Бек му отвори вратата.

— Да, и аз се радвам да те видя — Сам седна отзад. Вратата се затвори и той се обърна към майка си.

Доминик Гейбриъл свали черните си очила. На четирийсет и девет тя все още изглеждаше като трийсетгодишна. Имаше лъскава коса, стегнати гърди и добре поддържано от постоянни тренировки тяло. Единствените признаци за остаряване бяха редките бели косми в косата й и бръчиците в ъгълчетата на очите.

Сам я огледа.

— Изглеждаш страхотно за жена на твоята възраст.

— Така ли посрещаш майка си?

Той се наведе и я целуна по бузата.

— Не те очаквах. Знаеш, че не обичам изненадите.

— Изглеждаш уморен, Мани.

— Сам. Казвам се Сам.

— За мен винаги ще си бъдеш Мани.

— Не можем ли да преминем към съществената част?

— Брат ти иска да те види.

— А, не. Имаме уговорка.

— Да, така е. Искаше пълна самостоятелност и ние ти я дадохме. Ново име, нова самоличност, фалшиви родители… всичко е налице. Но това, което правиш, е крайно опасно. Вместо да се държиш настрана от общественото внимание ти си в самия епицентър. Лицето ти е на страниците на всички вестници и електронни издания. Колко още ще изкараш така, преди някой хитър журналист да прозре какво се крие между редовете?

— Мамо, Имануел Гейбриъл е мъртъв. Удави се преди шест години. Никой няма да събере две и две.

— Джейкъб не смята така. Затова иска да се срещнете.

— Джейкъб е луд.

Плесницата пробуди притъпената болка в главата му.

— „Лудият“, както го нарече, ти даде нов живот. Ако не беше той, още щяхме да вегетираме в онзи… луксозен затвор.

— Докога ще го издигаш на пиедестал, мамо? Отдаде целия си живот на него.

— Не го издигам на никакъв пиедестал.

— Не, защото правиш нещо още по-лошо. Насърчаваш го да вярва в онези глупости за маите. Погледни се само. Какво си получила от този живот?

— Това си е моят живот!

— Да, сигурно. Да работиш за Джейкъб. — Той поклати глава. — Кажи ми докога ще я караш така?

— Още няколко дни само. Джейкъб каза, че трябва да обсъди с теб някои важни въпроси.

— По дяволите, мамо, сто пъти ли да ти казвам, че не съм Хунафу! — той затвори очи и се облегна изтощено назад. — Вие двамата вече не сте част от моя живот. Нищо не знаете за мен. Скъсвам си задника от тренировки. Колко бой само изядох на игрището. Аз не съм като… него.

— Прав си, разбира се. Джейкъб се раздава. А ти си егоист.

— Сбогом. — Той отвори вратата.

— Почакай! — Доминик го сграбчи за ръката. — Извинявай. Не исках да те обидя.

— Напротив, искаше.

— Мани, аз наистина се гордея с теб. Гордея се с това, което постигна в училище. Гордея се от живота, който си изгради. Чух и за Лорън… Мисля, че тя ще ти подхожда. Поне ни запознай, преди да се ожениш.

— Никакъв шанс.

Тя се усмихна.

— Толкова приличаш на мен. Упорит си като муле.

Той не може да сдържи усмивката си. Погледна крадешком часовника.

— Трябва да вървя. Ще обядвам с баща ми.

— С фалшивия си баща.

— Както и да е.

— Ще те взема утре в девет сутринта. Събери си багажа.

— Щях да прекарам уикенда със семейството на Лорън.

— Отложи го. Тя ще те разбере.

— Не, няма. Какво да й кажа?

— Измисли нещо.

— Не може ли да го направим някой друг път?

— Не, трябва да е сега.

— Защо?

— Утре сутринта, Имануел. След това ще си свободен завинаги.

Той излезе от колата, без да се сбогува.

 

 

Открай време Джейкъб Гейбриъл бе „усещал“ присъствието на врагове около себе си — още от онзи далечен ден, когато се бе научил да разчита кода на Библията. Но едва при последната среща с баща си осъзна колко близо до себе си е допуснал врага.

Още в първия миг бе познал, че Лилит е Хунафу, негова генетична „братовчедка“. Но нито за миг не бе заподозрял, че тя може да е Изчадието.

Джейкъб знаеше, че има само два начина да се откъсне от преследващия го Хунафу: като го убие или като го убеди, че двамата с Мани са мъртви.

Не беше особено трудно да фалшифицира удавянето на Имануел. Катастрофата на моста не бе нищо повече от добре изиграно представление, най-вече за пред медиите. Виж, режисирането на неговата собствена смърт се оказа много по-сложно.

Джейкъб знаеше, че веднага след излизането от затвора Пиер Борджия ще потърси мъст. Не беше сложно да го примами с поява на открито. Това, за което не се досети обаче, бе, че истинската цел на Борджия ще е Енис Чейни. Не предвиди и появата на Лилит на погребението на Мани. За щастие възелът му осигури възможност и време да пресече пътя на куршума, а кевларовата бронежилетка бе достатъчно яка, за да неутрализира удара. Предвидливо поставените под ризата пликчета с червена боя доизкусуриха цялостния театрален ефект от „убийството“. Всички повярваха, дори равин Стайнбърг, който бе запознат само частично с плана.

Даже и Лилит.

След като и двамата близнаци бяха „мъртви“, Джейкъб можеше най-сетне да се заеме с подготовката си под вещото ръководство на „Златното руно“, а Мани да получи новата самоличност, за която мечтаеше. Джин и Силвия Ейглър станаха новите родители на Сам, но цялата тежест падна на плещите на Доминик. След като бе изгубила съпруга си, сега тя бе принудена да се раздели и с децата си.

И направи тази жертва само за да може Мани да е свободен.

Шепот на мисли в океана на съществуванието.

Джейкъб?

Чуваш ли ме, сине?

Ако ме чуваш, дай ми знак. Няма как да те забележа. Изчадието блокира всичките ми сетива и екранира напълно мисловната ти енергия от моята. Не те чувам, но се моля поне ти да улавяш гласа ми и се надявам моето съществуване на Ксибалба да те охранява.

Помниш ли, веднъж разговаряхме за любовта. Важно е да разбереш силата на това чувство и как липсата му може да поквари душата.

Като Майкъл Гейбриъл водех съществуване, лишено от щастие — самотно детство, безрадостно юношество. Бях жертва на живота, прекарах дълги години в изолацията на лечебницата за душевноболни. Дори редките безценни мигове, прекарани с майка ти, бяха мимолетни, а болката от загубата й изпълваше изцяло душата ми.

Не зная дали беше случайно, или не, че Закрилникът ми помогна да водя и второ, съвместно съществуване с Бил Рейби, човек, който също като мен бе измъчван от нещастие и противоречиви чувства. Всъщност по-скоро е било съвпадение.

Не само Бил Рейби изживяваше тежки моменти, но и всички членове на попадналата на Ксибалба експедиция. Девет милиарда души на Земята бяха загинали, за да могат шепа избраници да оцелеят. Много от нас бяха влезли в „съглашателство с дявола“, осигурявайки си място в експедицията чрез нечестни средства като подкупи и политически машинации. А сега, озовали се в безнадеждно положение на Ксибалба, ние все по-често се измъчвахме от спомените за стореното и угризенията на съвестта.

Всъщност не всички. Твоята братовчедка Лилит, нейният син Девлин и близките им приятели изглеждаха доволни от развитието на нещата.

Останалите обаче не бяхме склонни на повече компромиси със съвестта. „Живей заради тези, които умряха“ се превърна в наше кредо. И въпреки това трябваше да се преструваме на доволни и щастливи, че нехаем за онези, които бяха загинали на Земята.

В онези тежки дни ми помогна любовта към теб, Джейкъб. Боях се да не се наложи някой ден и твоята душа да премине през същото чистилище.

Защото ти не трябва да си само Хунафу, а и да съхраниш човещината си. Окъпи се в истинската светлина. Открий отново любовта, инак някой ден може да свърнеш по пътя на Лилит.

След като ти казах всичко, което възнамерявах, се връщам към Ксибалба.

 

 

Всеки от дните на чуждата планета бе разделен на три смени, състоящи се от работа за колектива, лично време и още работа, тъй като това бе най-важно за оцеляването ни.

През първите шест месеца живеех в „комуна“, състояща се от седемдесет и осем необвързани мъже и жени.

Тъкмо там срещнах Джуд.

Джудит Филдс беше генетичка, специалист по земеделски култури. Тя и колегите й използваха запасите генетичен материал, който бяхме донесли с нас, и започнаха опити по клонирането на нови домашни животни за фермите на Нов Рай.

Джуди бе от Айдахо, провинциална девойка с дълга кестенява коса, кафяви очи и страхотно чувство за хумор. Тъкмо тя ме накара отново да се почувствам пълноценен и през следващите месеци любовта ни разцъфтяваше. Тя ме запозна с Тан Рашид, английски астроном, който ни развличаше с „теориите“ си за местонахождението на нашия нов свят. Виждаш ли, въпреки компютрите и програмите, въпреки отличното познаване на астрономията, Тан не бе успял да открие точното място на планетата. Дали червеният гигант беше Бетелгейзе? Нито едно от съзвездията не ни бе познато. В търсене на отговора той и останалите астрономи се заеха да построят първия телескоп на Ксибалба.

Що се отнася до мен, както вече ти казах, моето друго аз — Бил Рейби — беше морски генен инженер. Като такъв нямах никаква работа на планета, лишена от океани, и по тази причина бях прехвърлен към отдела по геоложки проучвания.

С помощта на управляеми сонди имахме възможност да изучаваме безжизнената пустош на Нов Рай в обхват от близо три милиона квадратни километра, територия, колкото тази на Австралия. По наши изчисления, ако климатът на Нов Рай бе подходящ, тук можеха да се заселят и живеят спокойно поне два милиарда души.

Само на половин метър под почвата в купола имаше невероятно твърд под, непробиваем и изграден от същия материал, от който и външните стени. Предполагахме, че под него е разположена сложна пречиствателна система, която извършва пълния кръговрат на целия жизнен цикъл в купола и поддържа постоянно равновесие.

Скоро успяхме да засадим първите растения и да се поздравим с този малък успех.

След две седмици дойде чумата.

Човешкото тяло е удивително сложен механизъм. В човешкия геном има над сто хиляди различни гени, а само в един отделен ген могат да се съдържат повече от два милиона нуклеотида. Скелетът ни се състои от двеста и шест различни кости, повечето от които са на ръцете и краката. Сърцето и белите дробове са нещо като енергийни машини на кръвоснабдителната система, която осигурява кислород на мускулите и тъканите, като същевременно отнася въглеродния двуокис и отпадните продукти. Нервната система и хормоните контролират телесните функции. Храносмилателният тракт и половата система са истински чудеса на биоинженерната мисъл, а мозъкът ни е по-сложен и от най-мощния компютър. Човешкото тяло може да се оприличи на двигател с вътрешно горене, създаващ енергия, достатъчна за захранването на стоватова крушка.

Ала въпреки сложната си конструкция тялото ни се състои от близо седемдесет процента вода.

Година и половина нашата колония се снабдяваше с вода от Нов Рай. Пиехме я, готвехме с нея, къпехме се в нея, поливахме с нея растенията.

Това, което обаче не знаехме, бе, че тя ни променя — че въздейства върху генетичния ни код.

Бил Рейби бе една от първите жертви на чумата.

Денят бе облачен. Оловносиви облаци се бяха скупчили под купола. Двамата с Джуди бяхме свободни от смяна и се разхождахме край едно от изкуствените езера — наслаждавахме се на наследството, което ни бяха оставили нашите чуждоземни предшественици. Изведнъж почувствах силна болка в главата, сякаш мозъкът ми гореше. Строполих се на земята и изкрещях.

За щастие миг след това изгубих съзнание.

Свестих се след три дни в лазарета — под карантина, като много други като мен. Лекарите ми обясниха, че имам повишаване на вътречерепното налягане, което е стигнало такива размери, че притиска мозъка ми към черепната кутия. Наричаха го „хидроцефалус“. Досега бяха засечени петдесет и седем подобни случая, но всеки ден постъпваха нови жертви. Нямаше съмнение, че ни е наследство от чуждоземните.

Никакви лекарства не можеха да помогнат и вътречерепното налягане продължаваше да расте с часове. Казаха ми, че ако продължава така, ще умра до няколко дни.

Не зная защо, но смъртната присъда ме разгневи. „Ами махнете тумора!“ — настоях.

„Не е тумор — отвърна хирургът. — Целият ти мозък се подува. Вътречерепното ти налягане се е повишило от двеста и десет на двеста и седемдесет милиметра и продължава да расте. Скоро мозъкът ти няма да може да се побира в черепа“.

След няколко часа изпаднах в кома.

Човешкият мозък е неописуемо сложен орган, селектрохимичен строеж, който се различава съществено от останалото тяло. Той е изолиран от директен контакт с кръвта и съдържа стотици милиарди клетки, наречени неврони, които създават помежду си трилиони връзки. Този орган, който може би е най-сложният компютър в галактиката, ни позволява да използваме само десет процента от цялостния му капацитет. За останалото просто ни липсва генетична програма.

Освен това човешкият мозък е изграден от няколко уникални слоя, които отразяват постепенния прогрес в хода на нашата еволюция. Вместо да изхвърля остарелите слоеве. Майката природа просто е градила върху тях следващите, като е запазила еволюционната история и заедно с това и нашата склонност към агресия и насилие.

По-старите и по-долни слоеве се състоят от мозъчен ствол (медула и понс) и гръбначен стълб и контролират основните ни жизнени функции като сърдечен ритъм, съдова циркулация и дишане. Тези слоеве са заобиколени на свой ред от Р-комплекс, наречен още „хищнически мозък“, тъй като той направлява агресивното ни поведение в социалната и териториална йерархия. Той се състои от глобус палидус, корпус стриатум и олфактостриатум.

Р-комплексът, от своя страна, е затворен от лимбичната система, хипоталамуса, амигдала, питуитарната жлеза и хипокампуса, които контролират социалното поведение, чувствата и сложните взаимовръзки в груповия живот.

Най-външният слой на мозъка е и най-тънък, нагънат като парашут. Той отговаря за поведението, пространственото възприятие и езика. Известен е като неокортекс и се разделя от анатомите на фронтален, париетален, темпорален и окципитален лоб. За разлика от животните, при които външният слой на мозъка е гладък, нашият е нагънат и това увелича повърхността на церебралния кортекс.

Позволих си да ти досадя с тези анатомични подробности, защото докато лежах в кома, сънувах, че вървя из лабиринта на този външен слой, изгубен сред каньоните на неокортекса. По някое време стигнах огромна цепнатина и когато погледнах надолу, надзърнах право в тъмните ъгълчета на човешкото съществувание.

И видях всичко.

Раждането на нашата вселена.

Образуването на галактиките.

Еволюцията на живота на древната Земя.

От насекоми до бозайници. От ранни човекоподобни до съвременния човек.

Изведнъж сякаш някой вдигна завесата и аз прозрях всичко.

Футуристите от моето време дефинираха три категории на еволюция за човешката цивилизация. Цивилизациите от Първи тип бяха тези, които успяват да открият и разработят всички видове енергетични ресурси на повърхността и в дълбините на планетата. Това включваше използване на океаните, пробиване на планетната кора и дори въздействие върху климата. Цивилизацията от Първи тип е достатъчно зряла, за да надмогне политическите, расови, религиозни и културни различия и да създаде обединена планетна икономика. Макар и все още податливи на резки промени в околната среда и на космически катастрофи, цивилизациите от Първи тип поставят началото на колонизирането на близките планети.

Следващата стъпка в еволюционната стълба е цивилизацията от Втори тип, която добива енергия направо от слънцата. Тази цивилизация вече е колонизирала други планети от своята система и подготвя или започва колонизирането на други близки слънчеви системи. Тя е в състояние да влияе върху околната среда и не е заплашена от разрушения вследствие внезапен сблъсък с астероид или рязка промяна на климата, но все още може да бъде унищожена от избухване на свръхнова.

Цивилизациите от Трети тип са върхът на развитите общества. Те са изчерпили енергията на слънцата си и са принудени да търсят енергоизточници в друга краища на галактиката, или в други галактики. Техните космически кораби летят със скорости близки до тази на светлината и може би те са овладели така наречената „енергия на Планк“ — енергията, необходима да се проникне в тъканта на пространството и времето.

С други думи, Джейкъб, те могат да контролират черните дупки.

Когато през две хиляди и дванайсета напуснах Земята, ние все още бяхме цивилизация от тип Нула. Народите по света бяха безнадеждно разделени, заплетени в постоянни конфликти и противоборства, които неведнъж ни бяха докарвали до ръба на унищожението. Цивилизациите от тип Нула са най-изложени на риска от унищожение, предизвикано от самите тях или от някакъв природен катаклизъм.

Това, за което учените бяха забравили, бе човешката еволюция. Хомо сапиенс не е последната спирка по еволюционната стълбица, той е само началната… и любовта бе ключът към нашето оцеляване.

Докато се намирах там, на ръба на онази пропаст, аз гледах право в тайните на човешкия геном. Виждах как спираловидната стълба на ДНК се променя, как извършва неописуеми метаморфози, които всъщност бяха започнали веднага след попадането на първата капка чуждоземна вода в моя организъм.

И макар че сънувах, си давах сметка, че видението е съвсем реално, че аз действително се променям, еволюирам в нещо много по-съвършено и по-висше. Върху моя неокортекс се образуваше и растеше нов слой от мозъчна тъкан — хиперкортекс.

Аз се превръщах в… трансчовек.

Още една идея, зародила се в края на двайсети век. Терминът „трансчовек“ предполага, че Хомо сапиенс е само транзитна спирка и че не е венецът на човешката цивилизация. Учените дори смятаха, че по пътя на биоиндуцинари изменения, отглеждане на имплантанти и генно инженерство отделните индивиди могат да преминат стадия на трансчовек и да достигнат крайната и абсолютна цел на нашата еволюция: постчовека.

Постчовекът се обрисуваше като създание със силно развит мозък, който има твърде малко общо с човешкия. Смяташе се, че постчовеците могат да се превърнат в синтетични организми, живеещи извън ограниченията на телесната обвивка, дори се говореше за извънтелесно съзнание, програмирано в някакви бъдещи, свръхусъвършенствани компютри.

Докато наблюдавах еволюцията на моя геном, ме споходи внезапна халюцинация. Първо видях как мозъкът ми расте. След това започнах да получавам инструкции за това как да програмирам собствените си невронни пътища, като използвам насочени потоци съзнателни мисли. Същевременно получих безценни познания за това как функционират биологичните процеси в мозъка ми и как може да им се влияе.

Изминаха повече от седем месеца, преди да изляза от комата. Когато се събудих, научих, че съм еволюирал в Хомо сапиенс субспециес.

Външният ми вид бе променен гротескно. Черепът ми бе напълно деформиран, издължен така, че да побира нарасналата маса на мозъчното вещество. Тялото ми също бе уголемено, за да отговаря на повишените изисквания на мозъка. Мускулите ми бяха укрепнали, не само за да понасят по-големи тежести, но и да реагират по-бързо, почти удвоявайки скоростта на реакцията.

Умът ми също бе усъвършенстван. Неочаквано можех да си припомням неща, които бях чел преди години, и то до последната дума.

Цялата колония преживяваше подобна метаморфоза.

Джуд бе все още в кома. Реших да се посветя на разкриване на тайните на Нов Рай. Първата ми цел бе масивна постройка, висока седемдесет и осем етажа, която заемаше площ от хиляди акри. Това, което ме привлече към нея, бе оловносивата й повърхност, изрисувана със странни знаци и обозначения, които излъчваха лъчи във всички цветове на дъгата.

Входът бе разположен под импозантна арка. Приближих се към затворената врата, стиснах очи и съсредоточих ума си навътре, представих си как вратата се отваря.

В същия миг ме завладя странно усещане, сякаш през мозъка ми минаваха хиляди волтове електричество. Зави ми се свят и паднах на колене.

Когато световъртежът отмина, отворих очи.

Вратата се беше отворила.