Стив Олтън
Възкресяване (31) (Какво става с нас, след като умрем)

28

22 ноември 2033 г.

Белият дом, Вашингтон

11:34

Джон Зуауа, четирийсет и седмият президент на Съединените щати, бе направил значителни жертви, за да получи този най-висок в страната пост. Появил се на политическата сцена като десен активист и хевиметъл рокер, той бе претърпял съществена промяна, след като бе приел леви убеждения и бе подстригал косата си късо. Единственият спомен от онези далечни години беше татуировката на ръката му.

Президентът влезе в кабинета. Там вече го очакваха Лилит Мейбас и Алиса Попова — новият директор на Службата за геоложки проучвания и земетръсни изследвания.

— Лилит, моите съболезнования за Лусиен.

— Благодаря, Джон. — Тя леко наведе глава и прие нежното потупване по бузата от човека, с когото бе спала поне десет пъти, в два от тях заедно с покойния си съпруг.

— Госпожице Попова, чух, че напоследък прекарвате доста време в Йелоустоунския парк.

— Самата истина, сър.

— Вие двете май се познавате?

— Интимно — пошегува се Лилит; наслаждаваше се на руменината по лицето на президента.

— Е? За какво е тази среща? За изборите догодина?

— Не, Джон. Става въпрос за края на света и за спасяването на човечеството.

Усмивката на Зуауа замръзна.

— Лилит, нямам време за такива…

— Покажи му, Алиса.

— Компютър, пусни програма „Попова едно“.

Библиотеката на отсрещната стена се отмести и зад нея се показа холоекранен проектор.

През следващите трийсет минути президентът не смъкваше поглед от представянето на свръхсекретния проект ГОПТ.

— Компютър, край на програмата. Всички срещи през следващите два часа да се отложат.

Президентът заобиколи бюрото и се тръшна във фотьойл.

— Но как е възможно? — промърмори той. — Защо не са ми казали досега?

Алиса поклати глава.

— След всичко, което преживяхме през последните години, Йелоустоун едва ли може да се нарече първостепенната ни грижа. Пък и откритието донякъде стана съвсем случайно.

— И кога ще стане това?

— До десет-двайсет години.

Президентът си разхлаби вратовръзката.

— Не мога да дишам…

— Успокой се, Джон.

— Как е възможно? Въобще, истина ли е…

— По-лошо е, отколкото можете да си представите — намеси се Алиса. — Взривът ще освободи десетки хиляди пъти повече отломки, отколкото при изригването на Света Елена, и ще изтреби всичко в непосредствена близост. Само след няколко часа облакът от пепел ще закрие слънцето.

— И това, Джон, е, което ще ни довърши напълно — подхвана Лилит. — Очаква ни вулканична зима с рязко понижаване на температурата. Недостиг на енергия, прекъснати комуникации, изолирано население, нефункционираща икономика. Непроходими пътища. До два месеца онези, които не са умрели от студ, ще издъхнат от глад.

— За съжаление, сър, Лилит е права. Заплашва ни нов ледников период, и то за доста дълго време.

— И казвате, че това може да се случи до десет-двайсет години?

— Може и по-скоро. Във всеки случай едва ли ще има някакво предупреждение.

— Но учените сигурно могат да направят нещо?

— Вече разполагаме с няколко групи, които работят върху проблема.

— Кой друг знае за това?

— Хората на Лилит, шепа учени — това са всички засега.

— И така ще си остане — добави Лилит. — Джон, имаме само един шанс да спасим човечеството и той е да действаме незабавно. Но всичко трябва да бъде запазено в най-дълбока тайна.

Президентът отвори най-долното чекмедже на бюрото и извади плоско шише и картонена чашка. Наля си и отпи.

— Говорите за Марсианската колония, нали?

— Да, сър, става въпрос за Марс.

— И това ако е бъдеще! Изолирани на чужда планета…

— Сър, проект „Надежда“ е в доста напреднал стадий. Нещо повече, нашите учени разработиха автоматични тераформиращи станции. Те се захранват от ядрени реактори и могат да променят климата, като създадат вариант на „парников“ ефект. Така марсианската атмосфера ще се „сгъсти“, с което ще се задържат много повече газове и температурата на повърхността ще се покачи.

— Да не сте решили да тераформирате Марс? И кога?

Алиса Попова сви рамене.

— До три години първите станции ще са готови. След десет години ще разполагаме със стотици. Ако всичко върви според плановете, до две хиляди и седемдесета ще разполагаме с годна за дишане атмосфера на Марс.

— Но колко хора ще можем да спасим?

— Джон — каза Лилит. — Марсианската колония ще може да изхранва не повече от десет хиляди души.

— Десет хиляди? Десет хиляди от седем милиарда? И само две десетилетия? Кой ще избира? Вие ли?

— Ако трябва, и ние — отвърна Лилит и в очите й блеснаха пламъчета.

— Това е варварщина!

— Това е реалността, Джон. Приеми я такава, каквато е. Планетата ни е пренаселена от десетки години. Ако историята ни е научила на нещо, то е да оцеляваме.

— Как може да си толкова хладнокръвна в такъв момент? И кои ще са тези избраници?

— Учени, инженери и разбира се, хора с финансови възможности да подпомогнат проекта. Вече започнах преговори с десетина банкери, които са готови да инвестират в „Надежда“, без да знаят за надвисналата опасност.

— Щом не ви трябва федерално финансиране — въздъхна президентът, — защо идвате при мен?

— Първо — отвърна Алиса, — защото ни е нужна подкрепата ви за затваряне на някои федерални агенции и служби, които биха могли да се натъкнат на истината. Йелоустоунският парк трябва да бъде затворен — освен за оторизиран персонал.

— И второ — добави Лилит, — заради информацията, от която се нуждае проект „Надежда“.

— По-точно?

— За да построим Марсианската колония, ще са ни нужни стотици снабдителни полети — обясни Алиса. — Дори сега корабите на НАСА губят шест месеца и огромно количество гориво, за да стигнат до Марс. Но бихме могли да използваме съвсем друг тип енергия… нулева енергия.

— И тогава — каза Лилит — разходите ни ще са значително по-ниски.

— Нулева енергия? Не съм чувал за такава…

— Разбира се, че не сте, господин президент. — Лилит заобиколи бюрото и сложи покровителствено ръка на рамото му. — Джон, това, което ни трябва сега, е пълен достъп до свръхсекретната програма „Златното руно“… веднага.