Стив Олтън
Възкресяване (41) (Какво става с нас, след като умрем)

38

Челюстите на змията се затвориха, третата глава се прибра в устата на втората и те се озоваха в непрогледен мрак.

Отпред се показа бяла мъгла и Джейкъб долови обединените мисли на колективния ум на Закрилниците:

Джейкъб, изпълнѝ предначертаното.

Мъглата сякаш оживя, нещо в нея започна да блещука…

… и се превърна в меч.

Джейкъб сграбчи дръжката на двуострото оръжие.

— Също като в сънищата ми.

Доминик затвори очи. Усещаше, че някаква невидима сила ги тегли навътре в тунела. Скоро обаче долови светлина през стиснатите си клепачи и отвори очи.

Вече не бяха в устата на змията. Намираха се на арена, точно като копието на игрището на маите в холозалата. Арената бе посипана със сивкав пясък, а каменните й стени бяха облицовани с метални плочи, които й придаваха футуристичен вид.

Небето бе тъмночервено, закрито от черни облаци. Всъщност трябваше им малко време, за да осъзнаят, че това не е небе, а таван на подземна кухина, който се извисяваше на една миля над тях.

Вдясно, на дванайсетметровата източна стена, четири метра над гигантския метален вертикален пръстен, имаше малък храм. На трон, от който се наблюдаваше цялото игрище, седеше висок мъж с издължена глава — водачът на садистичната банда убийци, организирана от Лилит.

Трансчовешката му кожа бе покрита със сивкав силициев прашец, лицето му бе скрито зад маска, наподобяваща озъбена змийска глава. За гърба му бяха прикрепени зелени пера.

Водачът запя на неразбираем език и гласът му отекна над арената.

Джейкъб се извърна, засякъл някакво движение в отсрещния край на игрището. Втората уста на змията се подаде в подножието на сградата, известна като Храма на брадатия, отвори се и от нея започнаха да излизат един след друг сивокожи войни — трансчовеци.

За разлика от холопроектираните войници, тези същества бяха истински, непредсказуеми в действията си и много по-опасни. Бяха високи, с издължени черепи и мускулести тела.

Иззад церемониалните им мъртвешки маски надзъртаха жълтеникави очи, десетсантиметрови шипове бяха прикрепени към коленете и лактите им. Войниците носеха разнообразни оръжия — метални копия и кинжали, топки с шипове, закачени на вериги.

Те се подредиха бавно покрай източната стена и невъзмутимо загледаха противниците си.

Джейкъб се огледа. „Трябва да намеря местенце, където да скрия мама…“

Седналият на трона водач вдигна някакъв овален предмет.

Войниците нададоха тържествуващ рев, който наподобяваше животински писък.

Топката…

Отсечената глава изтрополи на пясъка на игрището и се преметна два пъти, преди да спре в краката на Доминик.

Тя я погледна и изпищя.

Беше главата на Майкъл.

Войниците започнаха да подвикват и да се смеят.

— Божичко… не… — шепнеше объркано Джейкъб.

Мик отвори очи — в тях се долавяше налудничав блясък. Устата му помръдна и заговори:

— Кой си ти? Какво става?

— Джейкъб. Синът ти.

— Джейкъб? — проплака Майкъл.

Преди Джейкъб да отвърне, двама от воините се отделиха от групата и нададоха кръвожадни викове.

— Не… не… не… — Джейкъб извади мундщука на шланга и го захапа. Пое няколко глътки кислород и опита да се съсредоточи. Подхвърли черепа топка във въздуха с върха на обувката си и го изрита надалеч. Един от воините се втурна след топката. Другият се затича към тях двамата.

Джейкъб метна Доминик на рамо и побягна към далечния край на източната стена и скритото стълбище, което стигаше до храма на водача. Изкатери се по стълбите — вземаше по три наведнъж, стиснал меча в дясната си ръка.

Горе го чакаше водачът със змийската маска, въоръжен с топка с шипове на верига.

Джейкъб остави майка си и продължи нагоре сам.

Топката полетя насреща му.

Джейкъб избегна удара, замахна с меча и отсече ръката на трансчовека под лакътя.

Водачът извика, втренчи поглед в отсечената си ръка и така и не забеляза свистящото към шията му острие.

Главата му отхвръкна.

Джейкъб коленичи до майка си.

— Мамо, стой тук — прошепна й настойчиво, след това отново захапа мундщука и се втурна обратно по стълбите.

Пресрещнаха го шестима войни. Джейкъб размаха меча, нанесе лъжлив удар към най-близкия, приклекна на коляно и завъртя меча на нивото на обвитите в силиций колене на противниците си. Наточеното като бръснач острие разсичаше мускули и стави като пламтящ сърп и оставяше след себе си ампутирани крайници.

Въздухът се изпълни с болезнени писъци — войниците от редицата падаха един след друг.

Една метална топка полетя към лицето му. Джейкъб се наведе и шиповете на топката се забиха в лицето на войника зад него и му раздробиха черепа.

Джейкъб се извъртя, скочи, изрита следващия нападател в гърлото, тупна на игрището и се претърколи встрани. Изправи се, парира поредния удар, промуши нападателя си право в сърцето, събори друг и го изрита в гърлото.

„Шестима повалени, остават още шестима…“

Черепът топка профуча покрай него.

„Топката… не забравяй играта!“

Джейкъб хукна след топката и застигна двама войни, които дриблираха с нея, насочвайки се към източната стена.

Единият се извърна да пресече пътя на Джейкъб, а вторият се приготви да стреля.

Джейкъб скочи, използвайки набраната инерция, и нанесе едновременен удар с двата крака. Когато стъпи на арената, видя как топката череп отскача от източната стена…

… и минава на сантиметри от пръстена.

В същия миг играчът замахна с острия си като бръснач меч. Удари Джейкъб над сърцето, но ударът бе смекчен от бронирания костюм. Въпреки това Джейкъб се олюля.

„Няма кръв. Острието не можа да пробие костюма. Трябва да внимавам!“

Ядосан на себе си, Джейкъб замахна с меча и прободе противника си в корема.

Трансчовекът изстена и падна на земята.

— Джей… къб!

Той се обърна.

Доминик отстъпваше под напора на останалите трима войни, които я заплашваха с копията си откъм входа на храма. Стигна ръба на стената, подхлъзна се и се хвана за пръстена.

Джейкъб изтича под стената, пусна меча и викна:

— Мамо, скачай!

Тя погледна надолу, пусна се и се озова в прегръдките му.

— Добре ли си?

Тя кимна.

Джейкъб знаеше, че тримата войни вече тичат надолу по стълбите.

— Вземи топката!

— Не мога.

— Мамо, това не е главата на татко! Бързо!

Тя хукна към топката череп и когато я вдигна, видя, че Джейкъб е прав — главата не беше на Майкъл.

Лицето беше детско.

Върна се и подаде главата на Джейкъб. Той изтича и я пусна през пръстена в западната стена, като задейства скрития вътре механизъм.

Втората уста на змията се отвори, засмука ги в черната вихрушка и ги прехвърли в друг свят.

Намираха се на дъното на дълбока клисура, която се виеше между извисяващи се нащърбени планини.

Джейкъб хвана майка си за ръка и я поведе по Тъмния път към Ксибалба.