Стив Олтън
Възкресяване (26) (Какво става с нас, след като умрем)

23

20 ноември 2033 г.

Маналапан, Флорида

Неделя следобед

Имението на милиардера Лусиен Дж. Мейбас заемаше почти целия осемстотинметров залив в южния край на малкото островно градче Маналапан. Къщата имаше трийсет и една стаи и бе построена през 1997-а година срещу солидната по онова време сума от 21,3 милиона долара. В двора имаше грамаден плувен басейн с бар, водопад, два тенис корта, фитнес център, просторен салон, озарен от кристален полилей, закупен от един френски замък, обсерватория и гараж за осем коли, чийто под бе облицован с мрамор. Всяка от шестте спални разполагаше със собствена тераса, обърната към Атлантическия океан.

Обслужващият персонал на имението се състоеше от две прислужнички, готвач, опитен пилот, който изпълняваше и функцията на шофьор, шестима въоръжени пазачи и механик. Роботизирани косачки се грижеха за широката морава и я поддържаха в перфектно състояние. На покрива имаше три сателитни чинии.

И всичко това обслужваше само двама души, които идваха тук само от време на време.

Двайсет и шест годишният Лусиен Мейбас, син на покойния Питър Мейбас, вдигна подпухналите си клепачи и се погледна в огледалото. Лицето му бе пепелявосиво, устните му — бели като тебешир. Очите му бяха заобиколени от тъмни кръгове.

— Нищо и никакъв грип — беше го успокоил личният му лекар. — Лусиен, ти си млад и богат, ще ни надживееш всички.

Това бе преди шестнайсет дни и десетина килограма тегло. Личният лекар настоя Лусиен да направи някои изследвания в болницата, но Лилит отказа.

— Тези болници ще те довършат, скъпи. Най-обикновено хранително отравяне. Нали ти казвах да не прекаляваш с мидите. Вече аз ще готвя.

Лусиен погледна масичката до леглото. Купа с недояден пилешки бульон. Само това ли знаеше да готви? За какво му бяха парите, след като не може да им се наслаждава?

Той клекна, извади легена изпод леглото и повърна. Гърлото му гореше, стомахът му се свиваше конвулсивно. Лусиен се сви на ръба на пода и замря. Молеше се болката най-сетне да спре.

„Боже… какво искаш от мен? Да помагам на бедните? Да построя още едно крило на някоя болница? Само ми кажи и ме отърви от тези мъки“.

Събра сили и запълзя към банята. Пръстите на краката му бяха изтръпнали.

— О, божичко… какво става с мен? Лилит? Лилит!

Успя да стане и влезе в хола.

— Лилит?

От жена му нямаше и следа. „Къде са всички, по дяволите?“

Докато прекосяваше големия хол, краката му също станаха безчувствени. Спря при отворената врата и надникна в гостната.

— Лилит? Лилит, тук ли си?

Изтегната в грамадното легло, жена му се оглеждаше в огледалото на тавана.

— Лилит, помогни ми… — Лусиен падна на колене, съборен от поредния пристъп на остра болка в червата. — Повикай Джил. Закарай ме в болницата! Нещо не е наред със сърцето ми!

— Няма нужда да се безпокоиш, миличък, не е от сърцето.

— Откъде… откъде знаеш?

— Скъпи, от отровата е. Дадох ти отрова.

Лусиен се смрази.

— А сега, ако обичаш, умри като добро богато момче и не ми цапай килима.

Лусиен се строполи върху скъпия бежов килим. В ушите му продължаваше да ехти звънливият смях на младата му съпруга.

 

 

Университетът в Маями

Даян Танър влезе в стаята за интервю на Мемориалния спортен център „Джеръм Браун“ и се намести в свободното кресло до вече очакващия я Самюъл. Стените на помещението бяха стъклени и непрозрачни, за да скрият монтираните от другата страна камери и микрофони.

— Нервен ли си?

— Трябва ли да съм нервен?

— Интервюто ще е на живо.

— Няма да ми е първото.

— Притеснявам те, нали?

— Винаги ли се пускаш на спортистите, които интервюираш?

Тя се усмихна.

— Само на готините.

— Готови, Даян — обади се нечий глас от скрития говорител. — Пет… четири… три…

Даян превключи на професионална усмивка.

— Добре дошли в „Спортна седмица“. Аз съм Даян Танър, наш гост тази вечер ще бъде Самюъл Ейглър, известен с прозвището Мулето, звезда на отбора на Университета в Маями. Сам, благодаря ти, че ми отдели от времето си. — Тя му намигна.

— Ъъъ, за мен е удоволствие.

— Сам, спортните коментатори вече те обявиха за най-многообещаващия млад талант в професионалната лига на колежите. Преди да поговорим за постиженията ти, ми се ще да надникнем за малко в личния ти живот. Роден си в Чадс Форд, Пенсилвания, нали?

— Според акта за раждане.

— Майка ти е починала, когато си бил на три годинки. Какво всъщност се е случило?

— Пиян шофьор. Това беше преди новите обезопасителни мерки.

— Ясно. И после двамата с баща ти, Джин, сте се преместили във Флорида, за да започнете нов живот. Защо Флорида?

— Там татко намери работа. Беше директор на училището в Помпано Хай.

— На колко години започна да играеш футбол?

— На пет, всъщност на шест.

— Останалото, както казват, е история. Най-много попадения през последните четири години. Най-търсеният състезател в историята на футболната асоциация. С толкова успехи зад гърба си можеше да получиш стипендия в Харвард.

— Може би. Но исках да остана близо до вкъщи.

— Заради гаджето, с което ходите още от гимназията. Колко романтично! — Даян почти не прикри сарказма си.

— Тя ми помага да се поддържам във форма.

— Не се и съмнявам. Не пиеш, не вземаш блис. Отделяш от спечеленото за борба с дрогата. Сам, ти си мечтата на всяка американска майка.

— Е, някои хора случват.

— Хм, как беше онази стара песен… само добрите умират млади, нали? Както и да е, да се върнем на футбола. Кажи ни, какво е да излезеш на игрището и да чуеш как сто и двайсет хиляди фанатизирани почитатели скандират името ти?

— Доста е приятно — засмя се Сам.

— Приятно? Аз пък си мислех, че е неописуемо, невероятно. Като например, когато направи онзи тъчдаун срещу Флоридския?

— Да, чувствах се страхотно.

— Наистина ли? — Даян се облегна назад, почувствала, че мухата е паднала в мрежата й. — Я да видим.

Светлините угаснаха, стъклената стена се превърна в екран, на който се виждаше Сам във футболен екип.

Сам пое топката от полузащитника…

Метна се надясно…

Завъртя се към линията, избегна нечии спъващи ръце… провря се…

Камерите го следяха в едър план от десетина ъгъла…

… и показваха лицето му, докато той тичаше. Лице, разкривено от страх.

Образът замръзна. Светлините блеснаха отново.

— Сам, не бих казала, че на лицето ти е изписано щастие. По-скоро ми изглеждаш уплашен. Стресна ли те нещо?

— Ами аз, хм…

— Изглеждаш ми малко разтревожен, сякаш си объркал нещата напълно. Но как би могъл, след като направи тъчдаун?

— Ами… бях се задъхал… Флоридците са прочути с добрата си защита. При тях няма празно.

Тя се усмихна хладно.

— И откога Мулето се бои от защитници?

— Какво искаш да кажеш?

— Това бе най-важният мач на тазгодишното първенство. Заложени са милиарди долари. Забъркани са множество интереси.

— Да не намекваш, че резултатът е трябвало да бъде нагласен?

— Разбира се, че не, нали си олицетворение на честността. Но, хипотетично погледнато, изключваш ли възможността някой, като губернатора Райън Уисмър, да ти е бутнал, за да „въздействаш“ на резултата?

— Ах ти, мръсна кучко! — Сам скочи.

Камерите продължаваха да го следят. Танър изобщо не беше приключила.

— Вярно ли е, че футболната федерация започва собствено разследване?

— Стига вече. Това са лъжи! — Той се заозърта за изхода.

— Сам, скъпи, преди да излезеш, обясни на нашите зрители защо бе толкова изплашен, когато направи онзи тъчдаун? Досега никога не си се плашил.

Сам се прицели в един от огледалните панели. Отстъпи назад, скочи, завъртя се във въздуха, изрита го и го пръсна на парчета. Даян се наведе, за да избегне хвърчащите стъкла.

— Драги зрители, аз съм Даян Танър от „Спортна седмица“…

Сам вече вървеше по коридора покрай смаяните оператори.

 

 

21 ноември 2033 г.

Студентски общежития на Университета Маями

Корал Гейбълс, Флорида

07:18

Лорън Бекмайър преглеждаше записките си за трети път. В полукръг пред нея бяха насядали петимата членове на университетския комитет за отпускане на стипендии за научни разработки.

— Готова ли сте да започнете, госпожице Бекмайър? — подкани я председателят на комитета професор Кристофър Лоубин.

„Готова съм, дърт пръч такъв…“

— Да, сър.

Тя пъхна един диск в проектора и на екрана се показа серия изображения на изригването на връх Света Елена.

— В 8:32 ч. на 18 май 1980 г. Света Елена е разтърсена от земен трус с магнитуд 5,1. След петнайсет до двайсет секунди вулканът изригва и превръща склона на планината в огромно свлачище. Това свлачище притиска магмената система на вулкана и задейства поредица от мощни експлозии, които изпращат отломки на огромно разстояние из цялата околност. Скали, вулканични газове, пепел и пара се понасят право нагоре със скорост, надхвърляща 300 мили в час. Образуваният облак се премества със 17 мили в северна посока, като за по-малко от петнайсет минути достига височина от 12 мили в атмосферата. През целия ден ветровете духат преимуществено в източна посока и отнасят 520 милиона тона пепел в Спокейн, Уошингтън, като предизвикват пълен мрак. Спокейн е на 250 мили от епицентъра на изригването.

Следващото изображение показваше засегнатия район.

— Вулканичните изригвания не са редки явления. Още преди петдесет години учените са били в състояние да предсказват изригванията на Света Елена достатъчно рано, за да предупредят местното население. — Тя огледа присъстващите. — Опитайте се да си представите вулкан, чието изригване е напълно непредсказуемо, а силата му е десет хиляди пъти по-голяма от тази на Света Елена. Представете си изригване, което освобождава в атмосферата такова количество пепел и прах, че покрива цялата територия на Щатите за няколко ужасяващи минути. Накратко, представете си взрив, който може да се сравни със сблъсък с астероид и който би предизвикал на Земята продължителна и сурова зима.

Изображението се смени. Сега членовете на комисията разглеждаха сателитна снимка на кратер, пълен с кипяща синьо-зелена течност.

— Кошмарът, който току-що се опитах да ви опиша, се нарича супервулкан. За разлика от обикновения вулкан, той няма конус. В действителност супервулканът, съществува като масивен подземен джоб от магма, известен сред учените като калдер. Калдерът е депресия, образувана от потъване на земната маса след вулканична експлозия на огромно количество натрупана магма. Това, което наблюдавате в момента, е термофотография на най-младия от трите калдери в Йелоустоунския национален парк. Това чудовище дреме на пет мили под повърхността, дълго е сто и дванайсет мили и широко четирийсет и осем, тоест обхваща почти целия парк.

Лорън вдигна глава и със задоволство си отбеляза смаяните изражения на членовете на комисията. „Няма как да не се стреснат, става въпрос за края на човешката цивилизация…“

Тя смени изображението с друго, на което се виждаше остров с голям кратер в средата.

— Съвременният човек никога не е наблюдавал изригване на супервулкан, но ние разполагаме със следи от подобна земна активност. Това е езерото Тоба в Северна Суматра, Индонезия. Езерото е образувано от супервулкан, изригнал преди седемдесет и четири хиляди години. Имайте предвид, че калдерът на езерото Тоба е много по-малък от този в Йелоустоунския парк, но сведенията за последното изригване могат да ни дадат известна представа за мащабите на разрушенията, които могат да последват.

Следващата снимка показваше максимално увеличение на микроорганизъм.

— За да разберем по какъв начин историята на езерото Тоба е въздействала на човечеството, ние се обърнахме към човешката ДНК. Докато по-голямата част от нашата ДНК се съхранява в ядрата на клетките, минимална част може да бъде открита и в митохондриите — пръчкообразни телца, отговорни за продукцията на енергия. Уникалното при митохондриите е, че тяхната ДНК се предава само от майката на детето. Този факт позволява на генетиците да проследят как се е развивала и множала човешката популация, като се съсредоточават върху съществуващите в нашия геном мутации. След анализиране на честотата и разпространението на тези мутации учените са съумели да съставят карта за нарастването на човешката популация. Населението на Земята понастоящем е седем милиарда души. Учените очаквали да се натъкнат на широки генетични различия, но вместо това открили нещо съвършено неочаквано — стесняване, или внезапен срив на популацията.

— Намеквате за голяма катастрофа? — попита ръководителят на катедрата по физика.

— Да, сър. Нещо в историята на Хомо сапиенс е редуцирало човешкия вид на цялата планета до жалките няколко хиляди екземпляра. Простият и страшен факт е, че днес ДНК-то на всеки мъж, жена или дете може да бъде проследено назад до тези няколко хиляди оцелели. Благодарение на периодичността на появата на мутациите учените са били в състояние да определят периода, когато е станала тази промяна. — Тя направи театрална пауза. — Стеснението, както го нарекох одеве, в развитието на човешката популация, се е получило преди седемдесет и четири хиляди години, точно след изригването, създало езерото Тоба.

— Да не искате да кажете — попита пребледнелият представител на катедрата по литература, — че този супервулкан е унищожил почти всички човешки същества?

— Точно така. И не забравяйте, че калдерът на езерото Тоба е много по-малък от този в Йелоустоунския парк.

— Този вулкан е спящ, нали? Избухвал ли е преди?

Лорън превключи на следващото изображение: вкаменелост — яйце, обвито от кал и пепел.

— Геоложките проучвания показват, че на територията на Йелоустоунския парк са станали три големи изригвания. Първото се е случило преди два милиона и сто хиляди години, второто — преди милион и триста хиляди години. Учените са на мнение, че тази периодичност на изригванията ще продължи и за в бъдеще, което означава, че следващото изригване ще се случи след стотина хиляди години, макар че според други учени това може да стане много по-скоро. Съвсем скоро.

Следващото изображение бе вертикален разрез на района под Йелоустоунския парк. Точно върху най-голямото подземно струпване на магма се издигаше скалист хълм.

— Хълмът, който виждате, продължава да расте от времето на първото замерване през хиляда деветстотин и двайсета. Преди трийсетина години учените започват да се тревожат наистина сериозно — по това време заедно с хълма започва да се повдига и северният край на езерото Йелоустоун, което предизвиква разлив на водите му в горите покрай южния бряг. Както виждате от тази снимка, сега тези гори са напълно залети. В действителност издигането на планинския масив идва да ни подскаже, че нараства налягането в магмения джоб. Логично е да се очаква, че в някой момент този джоб ще изригне. Когато това се случи, разрушенията ще засегнат пилата планета. И тъй като думите невинаги са достатъчни да опишат възможните последствия, си позволих да направя една малка анимация.

Компютърното изображение се смени със сателитна снимка на Съединените щати. Тъмен облак започна да се сформира над Уайоминг.

— Когато Йелоустоунският калдер изригне, топлинната вълна ще убие мигновено около десет хиляди души, живущи в района. Облакът прах ще се издигне в атмосферата и ще покрие цялата територия на Щатите, като най-сериозно ще засегне Великите равнини — житницата на Америка. За няколко часа ще бъде унищожена цялата реколта. Постепенно облакът ще покрие цялото земно кълбо, ще засенчи слънцето и ще предизвика идването на вулканична зима.

Професор Лаубин погледна часовника на стената.

— Остават ви деветдесет секунди, госпожице Бекмайър. Предлагам ви да съкратите изложението и да ни обясните какво е ГОПТ.

— Да, сър. — На екрана се появи последното изображение, което наподобяваше робот.

— Един от начините да се охлади магмата и да се отложи изригването на вулкана е да се залее кратерът с водите на езерото Йелоустоун. Баща ми, Марк Бекмайър, е инженер в „Броуард Роботикс“. Двамата с него разработихме ГОПТ, съкращение от Геотермична обсерватория за пиролиза и топлообмен. Пиролизата е химична обмяна, предизвикана от действието на топлината. С помощта на ГОПТ възнамеряваме да прокараме мрежа от канали от езерото Йелоустоун до ключови части на калдера и по такъв начин да създадем топлообменна охладителна система. Вече се срещах и разговарях с представители на парка, които се съгласиха, че системата може в значителна степен да повлияе на магмената температура и да премахне опасността от ново изригване.

Представителят на катедрата по история направи някои бързи изчисления на джобния си калкулатор.

— Седемстотин хиляди долара е солидна сума, госпожице Бекмайър.

— Да, сър, но е малка цена за спасяване на човечеството. А университетът ще обере всички лаври.

— Времето ви изтече — обяви професор Лаубин. — Госпожице Бекмайър, изчакайте отвън, ако обичате.

Лорън си събра нещата и излезе. Коридорът бе съвсем пуст.

„Седемстотин хиляди долара… толкова профукаха да вдигнат втори етаж на паркинга. Дали да не убедя Сам да играе в професионалната лига? С неговите хонорари можем да купим няколко ГОПТ-а“.

Професор Лаубин се подаде в коридора.

— Госпожице Бекмайър, наистина ли смятахте, че тактиката на сплашване ще свърши работа?

— Какво да направя, като фактите са такива?

— Е, истината е, че ви бива да драматизирате нещата — ухили се той и й подаде ръка. — Току-що получихте стипендията. Честито.

Лорън го прегърна.

— Добре, добре. А сега вървете да спасите света.

 

 

Бел Глейд, Флорида

Върджил Робинсън пъхна новата си бяла риза в новите си зелени панталони, след което нахлузи охлузените си мокасини на бос крак.

— Готов ли си, Върджил?

— Готов съм от двайсет шибани години.

Върджил тръгна след въоръжения тъмничар, който го поведе покрай решетките на килиите. На едни затворници кимаше, други се стараеше да не поглежда.

Когато доближиха изхода, сърцето му задумка.

— Не забравяй, че до двайсет и четири часа трябва да се свържеш с отговарящия за теб полицай в участъка.

— Да, сър.

— Отворете вратата!

Излязоха навън и пресякоха двора към масивния портал. Върджил примижа от яркото слънце. Влязоха в тясна остъклена стая, където старшият тъмничар му подаде два плика — единия с чек за триста долара, а втория — с неговите документи.

След това го отведоха при портала.

— Един излиза. Отворете.

Стоманената врата се отмести встрани.

— Затворник Ф–34476-В, вие сте освободен поради излежаване срока на определената ви присъда. Чака ли ви някой?

— Да, сър.

— Добре тогава. И гледайте да не се връщате тук.

— Да, сър… — „Задник…“ — Върджил прекрачи прага и се озова на ярко осветената улица.

От другата страна бе паркирана снежнобяла лимузина. Задната врата се отвори и излезе бял мъж с розови очила, облечен в бяла копринена риза и кремави панталони.

— Върджил Робинсън? — Мъжът говореше с плътен луизиански акцент.

— Да.

— Казвам се Бен Мършант. Работя за дъщеря ви. Получихте ли писмото й?

— Ей го туканка. — Върджил се тупна по джоба на ризата.

— Хайде, приятелче, качвай се, преди да сме пукнали от жега.

 

 

Лимузината сви по „умната“ магистрала 95.

— Ааа, такова…

— Аз съм Бен.

— Ясно. Бен, казваш, че този Мейбас починал вчера?

— Още съвсем млад. Докторът смята, че е получил сърдечен удар.

— А моята Лилит…

— … наследи всичко. Вълнуващо, нали? Помисли си само, малкото ти момиче, детето, което си зарязал като новородено, е милиардерка. — Бен го награди с лукавата си усмивка. — Като да спечелиш от тотото, без да играеш.

Върджил извърна лице към прозореца и едва скри алчната си усмивка.

Лимузината излезе от магистралата и тръгна по тясно шосе през някаква гора. Скоро се появи надпис „Добре дошли в Маналапан“. Минутки по-късно спряха пред имението.

— Това ли е? — попита Върджил, след като слезе от колата.

— Да, сър. Да вървим при дъщеря ви.

Бен го поведе по една чакълена пътека под сянката на високи палми. Отсреща се показа къщата, която по-скоро наподобяваше дворец. Имаше тенис корт, воден бар, сауна, водопад, покрито патио… дори хеликоптерна площадка.

Ченето на Върджил увисна.

„Моето малко момиче е фрашкано с мангизи…“

Вита каменна стълба ги отведе на просторна тераса с бъбрековиден басейн и няколко водопада.

Лилит се изтягаше съвсем гола на шезлонг. За един доста дълъг миг Върджил не можеше да откъсне поглед от нея — бореше се и с алчността, и със съблазънта.

— Лилит, скъпа, това е Върджил Робинсън… баща ти.

Лилит скочи и го прегърна. По бялата му риза останаха мазни петна от слънцезащитен крем.

— Уф, откога чакам да се запозная с теб. Как да ти казвам — Върджил или татко?

— Ами… тате ще е по-добре. По дяволите, момиче, често ли се разхождаш така неглиже?

— Исках да запомниш първата ни среща. Зная, че не си виждал жена от двайсет години.

Върджил прехапа устни.

— Тъй де. Ей, съжалявам за мъжа ти.

Лилит се изкиска и приседна на шезлонга.

— Сядай, татко. Седни близо, да мога да те разгледам.

Мършант му подаде стол.

— Какво ще кажете да ви поднеса нещо разхладително? Лусил тъкмо е направила лимонада. Върджил?

— Ами… що пък не? — Върджил приседна на крайчеца на стола. Не знаеше накъде да гледа.

— Кажи сега, татко, изнасили ли те някой в затвора?

— Какво да е направил?

— Ами, нали знаеш, да си е пъхнал кренвирша в задника ти.

— Как пък не! Ще убия всеки шибаняк, който иска да ми направи такова нещо.

— Както уби майка ми, а?

— Виж, момиче, зная, че не трябваше да го правя, и си получих заслуженото. Но сега съм нов човек. Открих Исус.

— Така ли? И той ли лежи в затвора?

— Недей да се отнасяш така с баща си. Тук съм, защото искам да изкупя греховете си.

— Ах, колко благородно. Извинявай, че не те прецених правилно.

— Е, нищо де.

— Ей, тате, предпочиташ ли жените да са бръснати?

— Кво?

Лилит разтвори крака.

— Бившият ми съпруг настояваше да се бръсна. Не обичал да гали четина. Ти какво смяташ?

— Ето я и лимонадата — намеси се Мършант и разсея напрежението. Подаде на Върджил една запотена чаша.

Върджил я пресуши на един дъх.

— И тъй, тате, след като изплати дълга си към обществото, къде смяташ да живееш?

— Че знам ли?

— Не можеш да се върнеш в Бел Глейд — наредих да изгорят къщата.

— Може да остане тук — предложи Бен. — Имаме доста стаи.

Върджил избърса потта от челото си; усещаше леко замайване.

— Ще се радвам да остана… ако ме искате де.

— Ами, не знам. — Лилит очевидно си играеше с него. — Какво ще правиш тук? Разбираш ли от градинарство?

— Ами, да.

— Имаме градинар — подметна Бен.

— Бен е прав. Имаме и готвач, и шофьор, дори пилот за вертолета. Но знаеш ли какво? Нямаме си мъж.

— Мъж ли?

— Ами да, някой, когото да използвам, когато ми омръзне вибраторът. Мислиш ли, че ще можеш да ме задоволяваш, татко?

Върджил едва не се задави.

Бен кимна.

— Дъщеря ви винаги е предпочитала всичко да си остане в семейството.

— Е, какво ще кажеш, тате? Ставаш ли, извинявай за съвпадението, за тази работа?

— Да — едва успя да отвърне Върджил.

— Чу ли, Бен? Баща ми току-що излезе от затвора, задето е убил майка ми, но е готов да чука малката си дъщеричка за стая и храна. А ти казваше, че нямало да се съгласи.

Мършант се засмя и смехът му отекна някак странно в главата на Върджил.

Терасата се завъртя пред очите му. Тъпа болка го блъсна в лявото слепоочие. Празната чаша от лимонада се пръсна на земята.

Върджил Робинсън се прекатури от фотьойла и тупна в безсъзнание на терасата.

 

 

„Татко, събуди се…“

Върджил отвори очи и… повърна.

Беше на някаква яхта… не, не на яхтата, а висеше встрани от нея, окачен на странно скеле, наподобяващо разпятие, което го притискаше болезнено в гърба.

Огледа се и видя, че е вързан със здраво найлоново въже към скрипеца за пренасяне на товари.

Той изстена. Отново му се догади.

Вълните заливаха прасците му. Босите му крака се губеха под водата и изглежда, бяха изтръпнали от дългия престой, защото почти не ги чувстваше.

Лилит, само по черни бикини, се бе подпряла на парапета на яхтата. Наведе се и го целуна по шията.

— Хм… вкусвам страх. Не се плаши, тате.

— Какво… какво ще…

— Смятам да те отърва от мъките.

— Какво?! Ти си луда!

— Това е нещо, което съм наследила от майка ми. Помниш ли я? Чернокосата латиноамериканка с яркосините очи. Мисля, че си й ги извадил в нощта, когато съм се родила.

Върджил направи безполезен опит да се освободи от въжетата.

— Аз… не мога да плувам.

— Не се тревожи, тате. Няма да те оставя да се удавиш.

— Краката ме болят. Какво им е?

Бен се подпря на перилата до Лилит.

— Нищо им няма на краката ти, приятелче. Проблемът е в пръстите.

Върджил погледна надолу. Яхтата се наклони на другата страна и краката му увиснаха над водата — от пръстите му бяха останали само окървавени чуканчета.

— О, Исусе, помогни ми!

— И защо Исус ще си губи времето с гнусен убиец като теб?

— Аз… си платих за стореното. Излежах си присъдата…

— И това те прави чистичък, така ли? Роден отново? Невинен?

— Трябва… трябва да се обадя в полицейския участък. До двайсет и четири часа.

Лилит и Бен се разсмяха.

— О, татко, виж кой идва!

Върджил изцъкли очи, когато забеляза между краката си щръкнала сива перка.

— О, Божичко, моля те…

— Бог е мъртъв, татко.

Яхтата се наклони отново. Морето се окъпа в кървавочервено.

Върджил изпищя. Когато яхтата се изправи, левият му крак липсваше от коляното надолу.

— Шибана кучка! Дано гориш… в ада!

— Вече съм била там, тате. Ти ме изпрати, в нощта, когато се родих.

Още няколко големи перки разпориха водната повърхност.

— Виждаш ли акулите, тате? Тия се от най-свирепите. Захапят ли нещо, не пускат.

— Като теб, скъпа — подхвърли засмяно Бен.

Първата акула описа два кръга и отново се извърна към жертвата си.

Върджил я наблюдаваше с изцъклени очи.

— Защо не напада? — попита Бен.

— Винаги е така. Изчаква, за да е сигурна къде точно да удари.

— Има какво да се научим от тия хищници.

— Да, природата е идеален учител.

Яхтата отново се наклони и този път Върджил се потопи до шията.

Огромните зъби на чудовището се впиха в тялото му, устата му се покри с кървава пяна…