Стив Олтън
Възкресяване (21) (Какво става с нас, след като умрем)

18

И в ада няма толкова жлъч, колкото в душата на презряна жена…

4 ноември 2027 г.

Бел Глейд, Флорида

В продължение на четиринайсет години Лилит Робинсън бе играла ролята на жертва, опитвайки се да запази разсъдъка си в една враждебна среда. Джейкъб бе нейната единствена опора, мигащият в бурно море фар.

Но сега я бе изоставил.

Когато преподобният Морхед неволно бе оприличил доведената си внучка на Сукубус, той несъзнателно бе задействал в душата й един нов компас — на личност, която да оформя като пластилинова фигурка.

Сукубус не беше жертва. Сукубус притежаваше сила.

За първи път в живота си Лилит намираше някакъв смисъл в доскоро жалкото си съществуване. След като Господ и неговите помощници я бяха изоставили, изведнъж към нея бе протегнал ръка Луцифер. Луцифер имаше планове за бъдещето й и макар тя да не знаеше какви са тези планове, беше сигурна, че нейният спътник, дон Рафело, ще ги разкрие своевременно.

 

 

Лилит влезе в стаята на чичо си и захвърли раницата с учебниците на пода.

Дон Рафело се изтягаше на двойното легло, гол под копринения си халат.

— Всички в училище говорят за изчезналите момчета.

— Разпитваха ли те?

— Полицаите ме питаха дали съм ги виждала. Казах им, че съм ритнала баскетболната топка в храстите и после съм побягнала към къщи.

— Добре.

— Кога тръгваме за Мексико?

— Скоро. Чувала ли си за Диа де лос муертос, Деня на мъртъвците?

— Четох веднъж нещо.

— През първите дни на ноември духовете на мъртвите имат нещо като ваканция и посещават родните си домове. Смъртта винаги е заемала особено място в древните ритуали. Ацтеките са смятали за божия благословия смъртта при раждане, по време на битка или човешко жертвоприношение. Всички тези случаи са осигурявали на жертвата подходящо място в задгробния живот. Страх ли те е да умреш, Лилит?

— Има и по-страшни неща от смъртта. Искам да науча повече за Сукубус.

— Сукубус е твоята втора същност. Ти си преродената Лилит, царицата демон. Била си сътворена от Господ Бог, за да бъдеш покорна съпруга на Адам, но си отказала и си напуснала рая. Отдала си се на плътски удоволствия и си оставила многобройна челяд от демони край бреговете на Червено море. Трима от ангелите господни те открили и настояли да се върнеш, но ти си отказала. За наказание те са избили децата ти.

— А аз какво съм направила?

— Заклела си се да отмъстиш. Ангелите били в състояние да опазят жените и децата от теб, но не и мъжете. Съблазнявала си ги нощем, докато спят и са беззащитни. Дори Талмудът бил принуден да предупреди мъжете да не остават нощем сами в къщите си. Известно било, че когато се преродиш отново, ще притежаваш способност не само да подчиняваш мъжете на волята си, но и да изсмукваш живителната им сила.

— И как ще се преродя?

— Недалеч от едно селце на име Болончен има пещера, част от подземна мрежа, известна като Грутас де Икстакумбилксунаан, Пещерата на стаената жена.

— Четох за тази пещера в записките ти. Какво има в нея?

— Невероятна сила… сила, която може да се роди в кръвта ти и да те надари с дарбата да виждаш в бъдещето. Но внимавай, ако не си достатъчно зряла, тази сила е в състояние да те лиши от разсъдък.

Лилит не сваляше втренчен поглед от стареца.

— Куентон ми каза, че майка ми е била луда.

— Това няма значение. Ти си по-силна от нея, а имаш и господар, който ще те пази — Луцифер.

— Куентон проповядва, че ако приема Господ Бог в сърцето си, той ще е моят закрилник.

— Кой би приел такова отмъстително създание в сърцето си? Един бог, който допуска съществуването на лагери на смъртта, който заразява чедата си с болести, който е безразличен към тяхното страдание? Помогна ли ти Бог, когато Куентон се гавреше с теб?

— Не.

— Ние, последователите на левия път, отказваме да се подчиняваме на такива жалки творения. Предпочитаме да се издигнем на тяхното ниво и да ги погледнем в очите. Ние търсим Луцифер, но не за да му се прекланяме, а за да работим рамо до рамо с него и неговите демони. Бог може да ни е дарил с полови органи, но тъкмо Луцифер ни е научил как да ги използваме. Той ни даде възможност да прозрем най-съкровените си желания и да им позволим да се развият.

— А какво ще кажеш за доброто и злото?

— Безполезна концепция, проповядвана от лицемерни свещенослужители, като твоя Куентон, който си доставя земни удоволствия, като вселява в душите на другите страх. Ако да си добър означава да служиш на Бога, то това е загуба на време. Злото е пътят към силата. Ние, последователите на левия път, отказваме да живеем в страх. Изпитваме любов и състрадателност, защото сме човеци, но следваме пътя на мрака, този, който ще ни отведе в един свят, неразбираем поне засега за останалото човечество.

— Куентон никога не ме е обичал. Джейкъб ме обичаше, но майка му и онази старица не позволяваха да се съберем.

— Коя старица? Я ми разкажи за нея.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

15:12

С издължения си корпус, въртящи се криле и фиксирани предни и задни стабилизатори, „Боинг Канард Драгънфлай“ бе нещо като кръстоска между самолет и хеликоптер. В „хеликоптерен режим“ самолетът можеше да излита вертикално, да се носи плавно над земята и да се приземява. В „самолетен“ роторите му се обръщаха напред и двигателите притежаваха достатъчно мощ, за да го издигат и ускоряват до крайцерски скорости.

Доминик посрещна Енис Чейни на стълбата на самолета и веднага забеляза, че лицето му е мрачно.

— Какво е станало?

— Вътре. — Бившият президент я отведе към къщата. — Извинявай. Напоследък навсякъде гъмжи от подслушвателна апаратура.

— Изглеждаш изморен.

— Стар съм, а все още има прекалено много вятърни мелници, с които да се боря. Къде са момчетата?

— Мани е в гимнастическия салон, а Джейк медитира. За какво си дошъл?

— Онези от „Златното руно“ започнаха да губят търпение. Искат достъп до близнаците, инак заплашват да ви изгонят оттук.

— Мръсници. Могат ли да го направят?

— За съжаление могат да правят всичко, каквото си поискат. Днес молят, утре ще заповядват.

— Да вървят по дяволите. Ще се махнем оттук.

— И къде ще идете? Те ще ви открият навсякъде.

— Прав си. Мани ще избяга. Джейк е по-склонен да вярва на тия неща, но Мани ги ненавижда.

— Зная.

— А знаеш ли, че доктор Стечман го лекува за депресия?

— Той е един от най-добрите ни лекари.

— Престани, Енис. Говорим за моя син!

— И на мен също не ми харесва положението.

Тя скочи и взе ключа за колата и сандалите си.

— Доминик, почакай, къде отиваш?

— Ще се разходя с колата. Защо? Да не си решил да ме арестуваш? — Тя излезе през вратата за гаража и я затръшна зад себе си.

Отвън водородният двигател на колата й замърка едва доловимо. После гумите изпищяха и Доминик се понесе към изхода.

„Нека се поразходи. Да поизпусне малко пара“.

Бившият президент отвори вратата на хладилника и извади шише вода. Хрумна му друга идея. Наведе се над барчето, взе бутилка уиски и си наля солидна доза.

— Мама беше права. Мани не издържа повече тук.

Чейни вдигна глава. На вратата стоеше Джейкъб.

— Вече не съм този, който взима решенията, хлапе. Не съм вече.

Джейкъб кимна и каза:

— Мисля, че е време аз да взимам решенията.

 

 

Сейнт Огъстин, Флорида

Когато Доминик спря колата пред къщата на Ивлин Стронджин, вече се стъмваше. Беше се поуспокоила от карането. Сега й трябваше добър съвет.

Тя мина по пътечката и спря пред вратата. Вдигна ръка и докосна с длан металната плочка.

В дланта й имаше имплантиран микрочип за идентификация с размер на оризово зрънце. Щом разпозна „ключа“, бравата щракна.

Доминик влезе. Посрещна я преобърната насред коридора саксия и разпилени списания. Тя настръхна.

— Ивлин?

Вратата на библиотеката беше затворена. Доминик се прокрадна до нея и долепи ухо. Чуваше се едва доловимо бръмчене. Тя стисна рязко десния си бицепс и активира неврологичния спусък на обезболяващия инжектор.

След това изрита вратата.

— Ивлин! О, Боже…

Лицето на мъртвата жена бе мораво, съсухреното й тяло се полюшваше от завързаната за вентилатора на тавана примка.