Стив Олтън
Възкресяване (42) (Какво става с нас, след като умрем)

39

— Джейк, къде сме?

— Маите го наричат Ксибалба Бе — Черния път към Подземния свят. Предполагам, че все още сме на Земята, някъде под повърхността.

Той пъхна меча в колана на екзоскелета и продължи право към цепнатината пред тях.

Внезапно в цепнатината се чу пърхане на криле.

Джейкъб усети някакво движение и се вгледа.

Недалеч от тях на една от стените се подпираше хуманоид. Беше жена, с гладко избръснат издължен и татуиран череп. Бе гола, ако се изключеше тънката полупрозрачна материя, покриваща хлътналите й гърди. Едната й, обърната към вятъра страна, бе посивяла от прах.

Жената се поклащаше напред-назад, очите й бяха зачервени от плач.

Двамата я приближиха — Джейкъб, сложил ръка на дръжката на меча. Доминик загрижено се наведе към жената.

— Мамо, недей! — Джейкъб я дръпна.

— Джейк, трябва да проявим състрадание. Не виждаш ли, че се измъчва от нещо?

Отново шумът от пърхане на криле — този път по-силен: отекна в теснината като картечен огън.

Жената също го чу, скочи и панически се затича в теснината.

Доминик погледна сина си и се втурна след нея. Джейкъб извади меча и хукна след майка си.

Теснината свърши. Джейкъб спря, избърса потта от челото си и се огледа.

Теснината се отваряше към мочурлив бряг. Сребристи вълни се плискаха под палмовидните дръвчета и в тръстиките.

Майка му бе недалеч пред него, свита в пукнатината на един скалист склон. Сочеше му нещо.

Покрай брега бяха забити високи дървени стълбове. На тях бяха приковани десетки трансчовеци — жени, с надянати на шиите метални халки. Под халките се виждаха кървави охлузвания, телата на жените бяха покрити с рани като от нокти.

И тогава Джейкъб го видя.

Тъмната фигура на серафима кръжеше като ястреб на стотина стъпки над брега. Тялото му бе мускулесто, от гърба му стърчаха криле, чийто размах надхвърляше шест-седем метра.

Девлин…

Джейкъб и Доминик замръзнаха.

Крилатият серафим бе забелязал някакво движение откъм цепнатината — на избягалата жена.

Прибра криле и се спусна към нея като пеликан, прицелен в риба.

Жената смени рязко посоката и се втурна обратно към цепнатината.

Джейкъб даде знак на майка си да не излиза от скривалището и сграбчи меча с две ръце.

Серафимът настигна жената, събори я по гръб и я притисна в пясъка.

Жената полагаше отчаяни усилия да се освободи и да изпълзи настрана.

Девлин обаче бе твърде силен. Като разярен лъв, нападнал зебра, той вкопчи нокти в гърба на жената и заразкъсва дрехите и плътта й, докато тя не спря да се бори. Притисна я с лявата си ръка и погали гърдите й с дясната: след това се наведе и заби зъби в оголеното й бедро. Жената изпищя и пак започна да се дърпа, а серафимът се намести, за да я обладае отзад…

… и така и не забеляза Джейкъб, който замахна с меча към разперените му криле.

Ала Девлин, изглежда, беше нащрек, защото се извърна веднага щом острието докосна крилете му. От устата му се стичаше кръвта на момичето. Виолетови пламъчета блещукаха в озверелите му очи, зениците му бяха яркочервени.

„Добре дошъл, татко. Чакахме те“.

Гласът му беше телепатичен. Нисък, басов, хипнотизиращ.

„Татко?“

Крилатото същество се хвърли срещу Джейкъб и в същия миг той се премести във възела.

Изведнъж небето се озари в ярки сияния; бясно размахващите се крила едва се помръдваха.

Джейкъб пресрещна атакуващия го серафим с вдигнат меч — този път се целеше в главата на мутанта…

… и не обърна внимание на жената трансчовек, която се приближаваше към него с нечовешка бързина.

„Лилит!“

Сукубус забоде нокти в гърба му, а синът й го улови за ръката — разкъса сухожилия и мускули и го принуди да пусне оръжието.

Джейкъб се олюля, поразен от токсините, които бликаха в кръвта му от ноктите на Лилит.

Парализираният близнак се строполи в дълбоката до глезените кал.

Лилит огледа мочурливия бряг — осланяше се на изострените си хищнически сетива.

— Къде е другият близнак? Виждаш ли го?

— Не. И не го усещам във възела.

— Хъм. Сигурно е по-хитър от брат си. — Тя погледна Джейкъб, после му прошепна в ухото: — Липсваше ми, любовнико.

Девлин погледна с безпокойство към теснината и каза:

— Тук не сме в безопасност. — Да се връщаме с този при портала. Другият сигурно ще ни последва.

Размърда раненото си крило и се намръщи. Въпреки това позволи на майка си да го прегърне, наведе се и взе Джейкъб на ръце, сякаш беше малко дете.

Размаха криле, издигна се над земята и полетяха на север.

Доминик почака още пет минути, преди да излезе от укритието. Беше изплашена, ядосана и ужасно самотна.

„Запази спокойствие и мисли“ — нареди си тя. Приближи се към мястото на злощастния инцидент и взе меча на Джейкъб.

Окованите жени започнаха да я призовават с животински стенания и да сочат веригите си.

Една от тях разтвори широко уста, за да й покаже, че езикът й е отрязан.

Доминик посочи на север и попита:

— Знаете ли къде отведоха сина ми?

Жените закимаха и посочиха към сушата. В далечината се виждаше висока планина, чиито върхове бяха озарени в алено от близостта с покрива на този подземен свят.

— Ако ви освободя, ще ме отведете ли там?

Жената, която Джейкъб бе спасил, закима.

Доминик огледа халката около врата й. Отстъпи назад, замахна и я разсече с добре премерен удар.

Трябваха й десетина минути, за да освободи останалите затворнички.