Стив Олтън
Възкресяване (18) (Какво става с нас, след като умрем)

15

31 октомври 2027 г.

Училището в Бел Глейд, Бел Глейд, Флорида

В голямото междучасие повечето ученици се бяха струпали около баскетболното игрище. Едни пушеха, други просто се облягаха с досада на мрежата. На самото игрище десетина момчета бяха увлечени в напрегната игра.

Лилит спря недалеч от площадката и се обърна към Бренди.

— Добре де, пристигнахме. Сега какво?

„Ще правиш каквото ти кажа“.

— Ами ако ме набият?

„Не и този път. Приготви се“.

Лилит извърна сините си очи към игрището.

Данте Адамс дриблираше. Извърна се, скочи и подаде на Рон Лей, който мигом заби в коша.

Лилит се стрелна, улови топката още преди да е тупнала на земята и побягна.

— Ей, шантава кучко, върни се веднага!

Лилит тичаше право към високата два метра ограда… и я прескочи.

Увиснали ченета. Чуха се изумени ругатни, докато тя се отдалечаваше през улицата към близкия ресторант.

— Хайде бе! — кресна Рон на Данте и Брет и я последва. Тримата се преметнаха през оградата, прекосиха улицата и свърнаха в тясната уличка зад ресторанта.

Лилит ги чакаше, седнала на един боклукчийски контейнер. Улицата свършваше с висока ръждива преграда.

— Ето я — прошепна Данте и облиза сластно устни.

— Знаете ли какво? — рече Рон. — Тая кучка май си играе с нас. Малко ли ти беше в петък, сладурано? Дощяло ти се е още, а?

— Хайде да я изчукаме тука — рече Данте и я сграбчи за глезените.

— Я ме пусни бе! — Тя го изрита, но двамата с Рон я смъкнаха на асфалта.

— Момчета, стига. — Брет заотстъпва назад, но не можеше да откъсне поглед от вдигнатата рокля на Лилит. Данте вече посягаше към гащичките й.

Този път, съвсем трезва, Лилит с лекота проникна във възела.

Подскочи рязко, завладяна от неочакван прилив на енергия. Лицата на Рон и Данте се изкривиха от изненада, когато ги сграбчи за косите и им блъсна главите.

От страшния удар се разхвърчаха капки кръв и парченца мозък.

Лилит вдигна поглед към Брет. Той тъкмо се готвеше да побегне.

Тя го настигна и го изрита с всичка сила отзад. Брет полетя право напред и се вряза в друг метален контейнер. Рухна, но се надигна на четири крака, от разраненото му лице се стичаше кръв.

„Довърши го“.

Лилит се извърна изненадано. Възелът бе изпълнен с нечие злокобно присъствие.

Старецът бе висок и мършав, с побелели коси и заплашителна осанка. Имаше дълъг крив нос и набръчкано индианско лице. Лявото му око бе яркосиньо, а дясното — замъглено и втренчено настрани. Дрехите му висяха като на закачалка.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Чичо дон Рафело? Какво правиш тук?

— Дойдох да те насочвам. Довърши този, преди някой да те е видял.

— Аз… не мога.

Дон Рафело сякаш се носеше върху невидими вълни от енергия.

— Не можеш да го довършиш, защото си слаба. Отдръпни се и гледай как се прави. — Той протегна ръце към Брет, улови главата му с възлестите си пръсти, разтърси я рязко и счупи гръбначния му стълб.

Брет падна възнак — мъртъв.

Дон Рафело се доближи до труповете на Рон и Данте и „вдиша“ от топящата се живителна сила.

— Добре се справи. Тези двамата си отидоха. Помогни ми да ги прехвърлим в кофата.

Лилит се подчини.

Боклукчийският камион пристигна след три часа. Същата нощ труповете на трите момчета се озоваха на бунището на двайсетина километра южно от езеро Окиноби.

 

 

22:10

Администраторът на хотела не сваляше поглед от Лилит, докато тя отброяваше смачканите банкноти, които бе откраднала от портфейла на Куентон.

— Това е за стаята на чичо ми до края на седмицата.

Администраторът прибра парите и й подаде ключа, като го задържа малко по-дълго.

— Кажи ми, ако искаш да направя нещо за теб.

Тя се престори, че не забелязва гнусната му усмивка.

Дон Рафело я чакаше до колата. Последва я към стая 113.

В стаята цареше сумрак и миришеше на мухъл. Лилит включи климатика и античната бракма се пробуди с поскърцване.

— Добре, чичо, направих всичко, което поиска. Искам сега да ми кажеш защо ме потърси.

Дон Рафело се излегна на широкото двойно легло.

— Нито за миг не съм губил от погледа си родителите ти, откакто пристигнаха в Америка. Всъщност аз им уредих брака.

— Защо?

— Заради онова, което носят в кръвта си. Лилит, всеки от твоите родители притежаваше огромна живителна сила. В гените и на двамата, както и в твоите, се крият могъщи възможности. Единият произхожда от древно семейство на маи, чиито гени са наследени от далечното минало — от самия Кукулкан и дори още по-назад — от Кецалкоатъл. Наследствената линия на втория — говоря за рода Рафело — е още по-важна, защото е в състояние да черпи директно от черните сили на вселената. Тъкмо онази черна сила, която те преследва навсякъде по Земята като пронизващ студен вятър. По съдържание тя е спиритична, но това не й пречи да контролира и направлява другата.

— Нищо не разбирам. Къде е тази черна сила? Откъде се взема?

— От друго място и друго време. Ще доловиш присъствието й, когато се върнеш у дома, до Мексиканския залив. Черната сила е могъща и тя се пресяга към теб, за да те прегърне. Тъкмо тя ме призова от Морелос, за да те направлявам.

Лилит се ококори.

— Искам я тази сила. Научи ме!

Старецът се ухили.

— Нали затова съм тук.

 

 

Когато се натъкна на вещите на родителите си, Лилит Робинсън откри истинско съкровище от материали, хвърлящи светлина върху живота на дон Алехандро Рафело, човек, чиито корени се простираха назад във времето чак до Франция от четиринайсети век и до неговия далечен прапрадядо Грегор Рафело.

Грегор Рафело бил роден през 1397 година в покрайнините на Париж. Подобно на баща си, и той станал военен и служил в гвардията под командването на Жил дьо Ре. Умел и храбър воин, Грегор бил назначен да ръководи отряда, който охранявал Жана д’Арк, и участвал в многобройни битки на нейна страна, като присъствал на най-ужасяващи сцени.

След освобождаването на Орлеан през 1429-а трийсет и две годишният Рафело се върнал у дома, за да се отърси от зверствата, на които бил свидетел. След няколко месеца от католик станал албигоец.

Албигойците (името произхождало от град Алби в Южна Франция) били последователи на манихейската дуалистична система и вярвали в отделното и независимо съществуване на бог на доброто и бог на злото. Според тях богът на доброто бил Христос, а богът на злото — Сатаната, който носел вина за затварянето на душата в човешкото тяло.

Албигойците живеели строго праведен живот и вярвали, че ще могат да пречистят душите си за задгробния живот. В противен случай душите им щели да се преродят в телата на други мъченици или дори на животни. Те презирали и дори смятали за проява на зло всяко материално благо, включително богатство, храна и дори човешкото тяло. Съвсем естествено официалната църква обявила сектата за еретична и я преследвала с особена ожесточеност. От своя страна, албигойците смятали църковните служители за слуги на дявола.

Пръв вдигнал срещу тях кръстоносен поход папа Инокентий III. Към 1230 година повечето от албигойците били изловени и избити, а населението на Южна Франция се стопило.

Тайната секта на албигойците, към която принадлежал Грегор Рафело се разделяла на две групи — обикновени вярващи и „съвършени“, дума, произхождаща от гръцката „катарой“, „пречистени“. Съвършените били екстремисти, които отричали всякаква лична собственост и преживявали единствено благодарение на помощите на останалите членове. Забранено им било да дават клетва, да ядат месо, яйца и сирене и да встъпват в брачна връзка. Преследван от спомените за кървавите дела от буйната си младост, Грегор Рафело бил твърдо решен да се „пречисти“, решение, което направило изключително труден живота на жена му Фанет и на техния син Андре.

Четиринайсетгодишният Андре отказал да спазва обетите на баща си, напуснал дома и потърсил закрила при предишния му началник, Жил дьо Ре, човек, чиито разбирания и чието богатство влизали в пряко противоречие с вярата на баща му.

Седмица след като Андре напуснал дома си, Грегор Рафело бил арестуван по заповед на Светата инквизиция по обвинения в еретизъм. Останалите тринайсет години от живота си прекарал в тъмница, идеалното място за постигане на „пречистване“.

Що се отнася до Андре Рафело, животът му тръгнал по друг път.

Жил дьо Ре придружил Жана д’Арк при коронясването на Карл VII и бил произведен в маршал на Франция. Той останал редом с нея до самото й залавяне, след което напуснал служба и се прибрал в имението си в Бретан. Не само че родителите му оставили богато наследство, но той сполучил да се ожени за Катерин дьо Тур, която също била от знатен род. Злите езици говорели, че имал повече пари и земи от самия крал.

Младият Андре също заминал с Жил и станал негов паж, но слънчевите дни били към края си и за двамата. През юли 1435-а роднините на Ре изпросили от краля декрет, забраняващ на Жил да разпродава имуществото. Този тежък финансов удар накарал отчаяния Жил да се заеме с изучаването на алхимия и не след дълго да прехвърли интересите си към сатанизма. След като изгубил голяма част от наследството си, Жил се надявал да си възвърне изгубеното с помощта на тъмните сили на дявола. През следващите пет години двамата с Андре ровичкали из тайните на черната магия и окултизма и се прекланяли пред Сатаната на церемонии, които се наричали Черна меса.

По време на Черна меса участниците обличали одежди, като тези на християнските свещенослужители, само дето на филона бил изрисуван козел — животно, което мнозина свързвали с дявола. Други подигравки с църквата включвали обърнати наопаки кръстове, животински жертвоприношения и използване на корема на гола жена за олтар. Кулминацията на Черната меса била ритуална оргия и — нерядко — човешко жертвоприношение. Идеята за последното хрумнала тъкмо на Андре Рафело.

През септември 1440-а Жил дьо Ре бил арестуван и откаран на съд в Нант. Там бил осъден за еретизъм, а също отвличане, измъчване и убийство на повече от 140 деца.

Андре Рафело избягал от Франция и се заселил в планините Харц в Германия. Там основал таен орден от сподвижници, също последователи на Сатаната, черната магия и Черния шабат. Години по-късно отпътуват за Африка, където го запознали с тайната да се крадат човешки души, като се яде мозък от току-що отворен череп.

Рафело станат баща на дванайсет деца от три жени и доживял да се радва на седем внуци и две правнучета. След смъртта му делото му било подето от неговия правнук Етиен Рафело, който се качил на един кораб и отплавал за Нова Испания (Мексико).

 

 

Историята на централноамериканските народи започва много преди появата на първите европейци. Първите „чистокръвни“ мексиканци били чергарски племена, които пристигнали в Централна Америка 4000 години преди Христа. Те били земеделци — отглеждали авокадо, домати, тикви и царевица.

После, някъде около 1500-та година преди Христа, се появил той.

Бил светлокож, с европоидни черти, бяла коса и брада. Местните жители не били виждали белокож, още повече брадат мъж (маите са генетично лишени от способността да имат брада). Но чуждоземецът завладял сърцата и умовете им с нещо друго — той притежавал мъдрост, много по-голяма от тази, с която биха могли да се похвалят индианците. Скоро той станал водач, когото почитали като бог и цар.

Няма никакви записи, в които да се споменава името му, нито името на неговото племе, но народностите от крайбрежието на Мексиканския залив постепенно станали известни като олмеки — майчината култура на Централна Америка. Под вещото ръководство на своя учител олмеките обединили всички останали племена, живеещи около Залива, а постиженията им в областта на астрономията, математиката и архитектурата постепенно станали достояние на запотените, толтеките, маите и ацтеките.

За невероятно кратък период олмеките, доскоро обитавали дивата джунгла, се превърнали от прости земеделци в архитекти на едно модерно общество. Започнали да строят огромни паметници и гигантски ритуални центрове. Първи започнали да описват историята. Създали древните игри с топка, имали произведения на изкуството, между които и прочутите Олмекски глави — изображения от гранит, тежащи до трийсет тона.

Скоро целият район знаел за техния водач. За маите и толтеките той бил велик учител, Кукулкан, ацтеките го нарекли Кецалкоатъл, Пернатата змия. И въпреки че обещал на своя народ един ден да се завърне, белокосият учител напуснал Централна Америка някъде около 1000 година преди Христа и след това настъпили безредици. Много народи, като маите например, започнали да прибягват до човешки жертвоприношения с надеждата да умилостивят Кукулкан и да го върнат от отвъдния свят.

Петстотин години по-късно на бреговете на Централна Америка стъпили следващите „бледолики“ — испанците. С тях дошло робството, смъртта и още нещо — Дяволът.

 

 

Ернандо Кортес бил испанец, прочул се както като изследовател, така и като конквистадор. През 1519-а губернаторът на Куба Диего де Веласкес наел Кортес и хората му да нахлуят и завладеят империята на ацтеките. Начело на единадесет кораба и петстотин души, Кортес вдигнал платна към полуостров Юкатан, родината на маите. Докато се придвижвал нагоре по крайбрежието, той основал първото испанско поселище, Ла Вила Рика де Вера Круз, известно в наши дни като Веракрус. А когато хората му се разбунтували, изплашени от многобройния противник, Кортес наредил да изгорят корабите, защото се опасявал от дезертьори. На малобройния испански отряд не му оставало друго, освен да се сражава до победа — или смърт.

Това, за което Кортес не си дал сметка, било, че изходът от войната бил предрешен на съвсем друго място и от други обстоятелства.

Когато водачът на ацтеките Монтесума научил, че откъм морето е пристигнал белокос бледолик мъж, той повярвал, че Кортес е не друг, а самият Кецалкоатъл, завърнал се от задгробния свят, както бил обещал. Водачът на ацтеките пренебрегнал злокобните пророчества на своите нагули и проводил пратеници да придружат испанеца и неговата армия до столицата Теночтитлан, разположена на почти непревземаем остров в средата на езерото Текскоко. Изумените испанци, смаяни от размера на града и многобройните му храмове и канали, били третирани като богове. Кортес се престорил, че приема приятелството, изчакал подходящия момент и наредил на хората си да атакуват — и този коварен удар сложил началото на кървава война, която продължила близо две години.

С времето Кортес завладял Централна Америка и я обявил за испанско владение, но свещениците, които пристигнали да покоряват душите на местното население, изгубили много повече време. За испанците маите и ацтеките били езичници, прекланящи се пред богове, които можели да бъдат само изчадия на самия дявол. Повечето от тези нещастници били покръстени почти насила, след като храмовете на досегашните им божества били изпепелени до основи.

Всъщност дихотомията между доброто и злото, между бога и дяволът била почти чужда и неразбираема за централноамериканските индианци. Преди испанското нашествие най-близкото подобие на Сатаната в местната религия бил Тескатлипока, божество на нощта и покровител на магьосниците. „Огледалото, което пуши“ бил, освен това господар на греха и страданието и откривател на огъня, но не бил дявол.

Не и докато не се появили испанските свещеници.

Докато разпространявали християнството в Централна Америка, свещениците учели своите „невежи чада“, че вселената е разделена между силите на доброто (Бог) и силите на злото (Сатаната). Проява на зло било всяко действие, несъответстващо на техните разбирания и морал. Извършителят му се смятал за проводник на Сатаната, а с такива в Испания се били научили да се разправят отдавна и жестоко. Скоро в Нова Испания била създадена служба на Светата инквизиция и множество членове на различни племена били изправени пред нея по обвинения в магьосничество и подпомагане на дявола.

В действителност, като запознали местното население с идеята за дявола и черната магия, католиците само насърчили увеличаването на неговите последователи. Сред покорените индианци се създали тайни общества, а големите градове се превръщали в средища на морален упадък и грях. Сатаната, в облика на козел, бил чест гост на тези среднощни сборища. Черната магия не само се развила и усъвършенствала, но и се предавала от поколение на поколение.

Така, благодарение на белите нашественици, страхът от дявола постепенно добил реални измерения.

 

 

Етиен Рафело пристигнал в Мексико в края на 1533-та, с идеята да сее семената на тъмните сили из Новия свят. След многобройни пътувалия се озовал в Текоспа, малко индианско селище на племето нахуатъл, разположено в подножието на една планина. Тук се запознал и сближил с местния старейшина Мотекума, чиито предци по майчина линия били преки наследници на самия Кецалкоатъл, член на братството на Закрилниците.

Етиен се влюбил в най-голямата дъщеря на Мотекума, синеоката красавица Кецали, която притежавала гена Хунафу, наследен от самите Закрилници. Младото семейство се заселило в най-южната част на Мексико, земя на някога могъщите ацтеки, и Кецали родила на мъжа си осем деца.

Подобно на баща си, Кецали също била нагул. Нагулите са магьосници, съществуващи от хиляди години в Централна Америка. Те били съветници на царете и се занимавали с предсказания. Нагулът можел да разболее своята жертва само като я погледне с „лошо око“. Смятало се, че по-могъщите магьосници можели дори да крадат човешки души.

Двайсет и седем поколения след началото на кръвното родство между Рафело и Кецалкоатъл се родил дон Алехандро Рафело. Също като своя далечен праотец Андре, дон Рафело избрал свой път в живота.

Жителите на Морелос се страхували и ненавиждали дон Рафело. Шепнели си, че дължи силата си на „охо“ и че неговите „кацал т’ан-об“ (заклинания) предизвиквали страшни и нелечими болести.

Надарен с интелигентност и ненаситна жажда за власт, дон Рафело си поставил за цел на живота да изучи всички тайни, познати на нагулите. За разлика от суеверните селяци, той знаел, че магьосниците черпят сили и прозрение не от жертвоприношения и амулети, а от наследствената си линия. Олмеките, ацтеките, толтеките и маите завладявали света под прякото ръководство на двама велики нагули, Кукулкан и Кецалкоатъл. Дон Рафело знаел, че двамата са оставили след себе си многобройна челяд, а също и че той самият е далечен наследник на Кецалкоатъл. Това, от което се нуждаел, за да увеличи мощта си, била кръстоска с рода на Кукулкан. Открил търсеното наследство в лицето на Сесилия Мецли, жена от племето на маите, чиито предци някога обитавали Чичен Ица. Дон Рафело бил твърде стар, за да има деца, и избрал сина на сестра си Мигел Аурелия Рафело да се ожени за Сесилия. Местният магьосник предупредил семейството на Сесилия да не се обвързва с дон Рафело, но тъй като Мецли дължали на Рафело пари, бракът скоро бил уговорен.

След година и половина се родила синеоката Маделина Аурелия и дон Рафело получил онова, за което мечтаел отдавна. Нагулът се месил активно в живота на младата двойка — възнамерявал да отгледа детето сам. След поредица нещастни случаи семейството избягало от Морелос и заминало за Щатите.

Седемнайсет години по-късно скъпоценното отроче на дон Рафело издъхнало, но след като родило Лилит Ева Робинсън.

 

 

Лилит приключи с косенето на задната морава тъкмо когато Куентон се прибираше от църквата. Когато го чу да влиза, тя бързо премести един от сгъваемите пластмасови столове на слънце. Сърцето й биеше като лудо. След това си свали горнището на банския, точно както я беше инструктирал дон Рафело, излегна се на стола и се зае да маже гърдите си със слънцезащитен крем и да стене сладострастно и достатъчно силно, та настойникът й да я чуе.

Куентон пикаеше в тоалетната. Когато чу странните звуци, се надигна, погледна през прозорчето към задния двор и целият настръхна. Гледката на полуголото момиче накара косите му да се изправят.

— Божичко мили…

От доста години Куентон Морхед живееше с убеждението, че мъченията, на които подлага Лилит, са задължителна част от нейното „пречистване“. Вече бе поискал прошка от Господ Бог и смяташе, че я е получил. Напоследък обаче бе разредил „наказателните акции“ — боеше се, че момичето може да се разприказва.

Но Куентон все още бе мъж, със своите нужди и желания, и напъпилата женственост на девойката не му убягваше: пораждаше у него желания, които невинаги бе в състояние да овладява. Но това нагло разголване на обществено място — то бе нещо съвсем различно. Момичето открито му се подиграваше и същевременно го възбуждаше неимоверно.

Без да спира да стене, Лилит пъхна пръсти под бикините си и започна да се самозадоволява.

Куентон не можеше да издържа повече. Изскочи от тоалетната и хукна към нея.

Щом чу стъпките, Лилит отвори очи.

— Какво искаш?

Куентон я дръпна грубо за ръката.

— Пак ли си станала лошо момиче? Сега ще ти покажа как постъпват с лошите момичета…

Лилит се премести във възела.

След миг Куентон Морхед се озова по гръб на тревата, загледан в синьото небе и лазурните очи на внучка си. Тя замахна рязко и го прасна по носа.

— Ох… ах ти, мръсна курво! — От носа му рукна кръв.

— Курва ли? На курвите им плащат, Куентон.

— Аз съм ти платил! Четиринайсет години те храня и те обличам. Длъжница си ми!

Тя го яхна и си стисна гърдите.

— Това ли искаш, Куентон? Хайде де, хвани ги.

Той посегна към нея, но тя го удари отново и този път му изби предните зъби. След това скочи, фръцна дупе и се отдалечи към къщата, като въртеше на пръст смъкнатия си бански.

— И не забравяй да прибереш косачката, преди да влезеш.

Куентон се претърколи по корем и изплю два счупени зъба.

„Като ми паднеш, ще те чукам, докато те разчекна“.