Стив Олтън
Възкресяване (23) (Какво става с нас, след като умрем)

20

За пореден миг от човешката история светът сякаш бе спрял да се върти.

През последните няколко години разказите за близнаците Гейбриъл бяха придобили митично значение. Новината за смъртта на Имануел порази обществеността по същия начин, по който вестта за кончината на Джон Ленън, принцеса Даяна или Джон Ф. Кенеди младши. Но от всички места по света най-трудно новината бе преглътната от наследниците на маите в Централна Америка.

Избухнаха размирици. Фанатични привърженици на близнаците се хвърляха от върховете на пирамидите. Бяха затворени училища и учреждения. Хората излязоха на улицата. В Щатите тълпи журналисти щурмуваха къщата на близнаците и полицията бе принудена да затвори мостовете, водещи към Лонгбоут Кей.

Това, за което жадуваше обществеността, бе информация, а медиите настояваха за доказателства. Искаха тялото, което сега се намирате в къщата, да бъде изследвано.

И Доминик се предаде, след като разбра, че няма да я оставят на мира. В къщата беше допуснат екип патолози, заедно с екип на Си Ен Ен и двама свидетели, избрани напосоки.

Злощастното събитие бе предавано на живо по целия свят.

След трийсетина минути Доминик реши, че не може да издържа повече. Помоли всички, освен Енис Чейни и роднините да напуснат.

Късно същата вечер бившият президент се обърна към света, като съобщи накратко за инцидента и добави, че тялото на Имануел ще бъде кремирано. Обявен бе национален траур за следващия понеделник.

 

 

5 ноември 2027 г.

Бел Глейд, Флорида

Полицейската кола спря на паркинга пред хотел „Брейкърс“. Лилит слезе от мястото до шофьора и почука на вратата на стая 113.

— Чичо Дон аз съм, Лилит. Отвори.

Детектив Колсън дойде до нея.

— Имаш ли ключ?

— Да. — Тя пъхна магнитната карта в процепа и отвори. Стаята беше празна.

— Е? Къде е той?

— Ами… не зная. Трябваше да ме чака тук тази вечер.

— Някой на рецепцията виждал ли е този твой чичо?

— Не. Аз платих за стаята. Той не говори добре английски.

Колсън затършува из шкафовете. Погледна под леглото. Провери банята. Не откри нищо.

— Май си е тръгнал. Какви бяха взаимоотношенията му с дядо ти?

— Ами… не зная. Но ако мислите… детектив, сигурна съм, че ще се върне скоро.

— Ето ти визитната ми картичка. Ще го чакаш тук и ще ми позвъниш веднага щом се появи. Междувременно аз ще се свържа с някой от Семейната служба. Ако чичо ти не се появи до довечера, ще те прехвърля на тях.

— Да, господине.

Колсън си тръгна. Лилит заключи вратата зад него.

— Тъпак.

Тя изненадано се обърна. Чичо Рафело лежеше на леглото.

— Не се безпокой. Омагьосах го с поглед.

— Къде беше? Как се промъкна… — Тя изведнъж осъзна какво е станало. — Ти… не съществуваш, нали?

Усмивката му разкри голите му венци.

— Разбира се, че съществувам. Мислите съществуват, значи и аз.

— Но…

— Силата на Сукубус съществува…

— Значи те има само в мислите ми. Не и в материалния свят. Той седна и се наведе към нея. Тя долови неприятния мирис на устата му.

— Реално е всичко, което нашият ум възприема и в което вярва. Мислите са материални. Твоята мисловна енергия е също толкова истинска, колкото и моята.

— Значи момчетата, които уби…

— Ти ги уби. И старицата също.

— А Куентон?

— Разбира се. Аз те насочвах, вдъхвах ти увереност, но ти свърши всичко останало. Но сега ни чака още доста работа — преди да се върнем в Мексико.

— Джейкъб?

Дон Рафело кимна.

— Той ще е във Вашингтон за погребението. Под постоянна охрана, но ти винаги можеш да го достигнеш във възела.

— Той не иска да ме вижда.

— Джейкъб е ценен само с гените си. Ако се съедините, ще бъдете първата двойка от двама истински Хунафу. Твоето дете, Лилит, ще бъде бог.

 

 

7 ноември 2027 г.

Паркът на Западен Потомак, Вашингтон

Високият сто и двайсет метра черен мраморен обелиск, известен като Вашингтонския монумент, се издигаше в източния край на парка Потомак, приблизително на една миля от сградата на Капитолия. На самия връх на тази куха структура бе разположена стая за наблюдение, която предоставяше възможност на посетителите да се любуват на панорамната гледка от парка, Виетнамския мемориал, стената „11.IX“, мемориала от войната в Близкия изток и Линкълновия мемориал.

Последният се състоеше от трийсет и шест колони — броят на щатите по времето на Линкълн.

Докато слушаше погребалното слово на равин Стайнбърг, Енис Чейни поглеждаше с безпокойство към огромната тълпа, която бе изпълнила поляната и парка. В сивото небе се носеха дистанционни телевизионни камери, между тях се виждаха и емайлираните камери на охраната. Конгресмени и посетители бяха насядали на стълбите на мемориала. Някои попиваха сълзите си с кърпички, други ги оставяха да текат на воля.

От дясната страна на бившия президент седеше президент Мариън Роло; Джейкъб Гейбриъл, облечен с черен костюм и вратовръзка, бе от лявата. Очите му бяха скрити с тъмни очила.

В източната част на парка, облечен в черна униформа на войник от специалните части, Пиер Борджия тъкмо влизаше през арката на входа. Показа фалшивото си удостоверение на двамата въоръжени пазачи, после им позволи да направят ретиново сканиране на новото му изкуствено око с въведен вътре имплантант.

— Можете да влезете, господине.

— Благодаря.

В раницата си Борджия носеше снайперска пушка „Браунинг“ със сгъваема стойка. Той махна небрежно на охраната и се качи на асансьора за наблюдателната площадка, която трябваше да бъде затворена до края на церемонията.

 

 

Енис Чейни последва президент Роло на подиума. Пронизващият зимен вятър го накара да потрепери, въпреки че си бе облякъл топло бельо. Той докосна дясното си ухо и задейства дистанционния микрофон.

— Уважаеми гости, членове на Конгреса, сънародници, приятели от целия свят: не е никак лесно да вярваш. Не е никак лесно, особено през двайсет и първи век, но не е било лесно и за нашите предци, когато са вдигали погледи към звездите в небето и са си задавали въпросите: „Откъде съм дошъл? Какъв е смисълът на живота?“

Чейни се оглеждаше, проследяваше по навик какъв е ефектът от думите му.

— Ние се нуждаем от вяра. Вяра, която не се основава на илюзии. Но въпреки това всеки от нас знае, че настъпват дни на изпитания и болка…

 

 

Борджия излезе от асансьора и прекоси наблюдателната площадка. Подмина бронзовата скулптура на Джордж Вашингтон и отиде до западните прозорци, от които се виждаше Мемориалът на Линкълн.

Извади от джоба си нож за рязане на стъкло. Залепи няколко лепенки върху прозореца. Включи ножа и направи шестнайсетсантиметров кръгъл отвор. Свали изрязаната част и внимателно я постави на пода. След това почна да сглобява пушката и триножника. Когато приключи, вдигна пушката, подпря я на парапета и пъхна дулото през отвора. Зареди я с експлозивен куршум и погледна през инфрачервения мерник с единственото си зрящо око.

Отне му само трийсет секунди да намери целта.

„Мерник на снайперова пушка…

Езерцето… погледнато отгоре.

Подиумът… не се цели в мен, а в Чейни!“

Джейкъб отвори очи и прошепна запъхтяно в миниатюрния микрофон:

— Вашингтонският паметник — наблюдателната платформа!

 

 

В района патрулираха общо 147 агенти на Сикрет Сървис и всичките поддържаха постоянна връзка на честотата, на която бе включен и Джейкъб, но първа реагира Доминик.

 

 

Борджия включи инфрачервения лазерен мерник, нагласи сияещия кръг в средата на гърдите на Енис Чейни и задържа дъх.

И дръпна спусъка.

 

 

— Мартин Лутър Кинг казва, че човек може да бъде преценен само тогава, когато е изправен пред предизвикателствата на времето. Изправени сега тук, обединени от скръбта, ние сме подложени на същите изпитания. Историята изисква от нас повече от сълзи…

С разтуптяно сърце, Джейкъб се съсредоточи върху прехвърлянето във възела. Обкръжи го ярка светлина, светът около него се забави. Дрезгавият глас на Чейни се превърна в далечно и приглушено ехо.

Джейкъб не можеше да види куршума, но различаваше добре вълните енергия, докато той се носеше право към тях откъм бялата кула.

Той се извъртя рязко, преодолявайки пространство и време…

„Джейкъб!“

Сърцето му прескочи. Едва сега я забеляза — на двайсетия ред, втренчила в него лазурните си очи. Приближаваше се бавно, сякаш плуваше през тълпата.

„Лилит, моля те, не сега!“

„Ти ме изостави!“

Вълните идваха все по-близо.

„Дойдох за теб, Джейкъб. Давам ти последен шанс“.

Той пренебрегна завладяващата й близост и скочи…

 

 

Ален букет разцъфна върху черния костюм на гърба на Джейкъб Гейбриъл и двамата с бившия президент Енис Чейни се стовариха на подиума.

Пиер Борджия се усмихна. Неочаквано камбанката на асансьора издрънча. Той зареди нов куршум.

От асансьора излезе Доминик.

— Ти? — Борджия сложи пръст на спусъка. — Трябваше да те убия — теб и онзи смахнат тип, твоя пациент, когато имах възможност!

— Опита се. Сега е мой ред.

Борджия вдигна пушката…

… и в същия миг Доминик стисна десния си бицепс и задейства микровълновия проектор.

Съкрушителна вълна от нетърпима горещина отдели убиеца от оръжието му и го запрати на земята с обгорени нервни окончания.

 

 

Отчаян вик раздра студения ноемврийски въздух.

Присъстващите се пръснаха или налягаха по тревата. Агентите на Сикрет Сървис мигом обкръжиха президент Роло в плътен кръг, други се надвесиха над окървавеното тяло на Джейкъб Гейбриъл. Конгресмените се втурнаха към лимузините си, някои потърсиха укритие във вътрешността на мемориала. Равин Ричард Стайнбърг повдигна безжизнената ръка на светлокосия близнак и тихо започна да се моли под безжалостните лещи на кръжащите отгоре телевизионни камери.

Един изплашен доктор разблъска тълпата, с разтреперани пръсти разкопча палтото на Джейкъб и отдолу се видя подгизнала от кръв риза. Той поклати глава. Някой извика за линейка. Чуваха се изплашени крясъци:

— Убиха и другия близнак! Джейкъб е мъртъв!

Секунди по-късно вниманието на всички бе привлечено от нов писък — един от прозорците на Вашингтонския мемориал се пръсна, тялото на Пиер Борджия полетя към земята и се размаза в локва алена кръв.

Шепот на мисли в океана на съществуванието

Джейкъб?

Къде си синко?

Къде си…