Стив Олтън
Възкресяване (34) (Какво става с нас, след като умрем)

31

22 ноември 2033 г.

13 хангар, Космически център „Кенеди“

Кейп Канаверал, Флорида

Вторник през нощта

Мани последва брат си през вътрешната врата към миниатюрната японска градина. През купола се процеждаха бледите лунни лъчи.

— Как си? — попита Джейк.

— И питаш? — озъби се Мани. — Какво е това място?

— Наричам го убежище, защото само тук се чувствам в безопасност. Във всеки случай тук съм напълно изолиран от Лилит и останалите Хунафу.

Имануел вървеше с него по мостчето над малкото езерце.

— Знаеш ли, Мани, в традиционния японски дом не съществува ясно очертана разлика между екстериора и интериора. Вместо това се използва нещо като междинна структура, която се състои от официален вход, тераса, гостна и двор, разделени с хартиени прегради. Целта на всички тези помещения е да въведат природата вътре и да позволят на обитателите на къщата да общуват с нея. — Джейкъб спря пред терасата и си свали обувките. — Ако обичаш.

Имануел си изхлузи небрежно маратонките. Чувстваше се глупаво.

— Гладен ли си? — попита го Джейкъб, след като влязоха в гостната.

— Не. Изморен съм.

— Спалнята е там. — Джейкъб изтегли настрани едно шоджи, зад което се виждаше малка стая с татами. — Почини си. Утре ни чака дълъг ден.

— Джейк, почакай. Какво искаше да кажеш, с това, че аз съм ин, а ти ян?

— Ин и ян са двете фундаментални сили в даоистката философия. Дао наричат още „Пътя“, а тези две противостоящи си сили са като двата полюса на батерията. Никоя от тях не надделява, а съществуват в несекващо единоборство.

— А онази история с Ксибалба… наистина ли смяташ, че сме предначертани за това пътуване?

— Да. Мисля, че сме програмирани.

— Добре де. Но нали каза, че човечеството е попаднало в някаква примка на времето. Спомена също, че вече сме изминавали този път.

— Били сме там, вярно е.

— Защо тогава пак трябва да ходим?

— При предишния опит сме се провалили — въздъхна Джейкъб. — Не съм сигурен защо, но съм склонен да вярвам, че атаката ни е била зле координирана.

— Под проваляне имаш предвид, че сме загинали, нали?

— Не се безпокой, този път ще е различно. Този път баща ни успя да се свърже с мен и да ме подготви. Обмислил съм всички възможни сценарии. Ще разбереш всичко, когато започне подготовката.

— Искам да разбера сега.

— Късно е, Мани. Трябва да се наспиш. А утре…

— Сега, Джейкъб!

Джейкъб уморено затвори очи.

— Компютър, активирай екрана в гостната.

На стената се появи светещ екран.

— Зареди сценария от последната битка. Върни се на петхилядния кадър преди попадането във възела.

Отново се появи познатият пейзаж от Подземния свят. Двама войници, Джейкъб в бели дрехи и симулираният от компютъра Имануел в черни, се приближаваха към застиналото сребърно езеро и черното дърво.

— Дървото, което виждаш, е живият канал на възела. Обкръжено е с бяло сияние, защото това е неговата аура в Подземния свят. Войникът в черно, който играе твоята роля, е само виртуален модел, програмиран да следва предварително зададени тактически движения. Това, което не може обаче, е да мисли и да реагира като Хунафу воин. Запомни го. — Джейкъб посочи приближаващите се към езерото близнаци. — Докато сме във възела. Изчадието може да ни усети, и затова се стараем да останем колкото се може по-дълго в триизмерния свят.

На повърхността на езерото се появиха вълнички.

— Чуждоземецът е спиритически демон — часовой, оставен да охранява баща ни. Силициевата кожа му придава форма и субстанция във физическия свят. Най-опасното му оръжие са ноктите, които отделят бързо действаща отрова. Нашите Хунафу гени могат да неутрализират отровата, ако е в малки количества, но всичко по-голямо от драскотина е фатално.

На екрана блесна ярка експлозия и Джейкъб нареди на компютъра да замрази кадъра.

— Току-що влязохме във възела. По-нататък ще наблюдаваме картината със скорост три процента от реалната.

— Три процента? Не мога да се движа с тая скорост.

— Да, все още не можеш — засмя се Джейкъб.

На екрана близнакът в бяло стигна дървото по същото време, когато и часовоят. Извади нещо, което приличаше на меч, и замахна с него към страховитото същество. След всеки удар острието се обагряше във все по-тъмно синьо.

— Лазерни и огнестрелни оръжия не действат във възела. Този меч е изработен от подсилена стомана. С всяко движение макромулекулярните двигатели, вградени в острието, го разширяват и загряват, за да пробият силициевата обвивка на часовоя. Кръвта му е синя, тъй като в нея няма хемоглобин. Както вече ти казах, атмосферата на Ксибалба се състои предимно от въглероден двуокис.

— Но как издържаш толкова дълго? — попита Имануел. — Аз отдавна щях да падна.

— Тренировки. Сега гледай внимателно.

Войникът в черно също бе стигнал дървото. Докато се опитваше да освободи куклата, играеща ролята на баща им, демонът пазач внезапно се хвърли напред и се опита да одере виртуалния Имануел с ноктите си.

Но Джейкъб бе по-бърз. Предвидил движението, той скочи напред и отсече ръката на чудовището от лакътя.

В същия миг воинът в черно замахна със своя меч и отсече главата на часовоя.

Чудовищната глава се изтърколи по брега, а миг след това я последва и тялото.

— Готово! — извика Мани развълнувано. — Спечелихме, нали?

Джейкъб поклати глава и вдигна ръка.

Куклата, която представляваше Майкъл Гейбриъл, лежеше под дървото. От зеещата рана на корема й шуртеше синя кръв.

— Компютър, върни шестстотин кадъра и дай пауза.

Изображението се върна към мига, когато часовоят се хвърли към дървото.

— Гледай внимателно. Лявата му лапа е само примамка. Съсредоточи се върху дясната. Компютър, продължи с един процент от скоростта във възела.

Имануел се втренчи в екрана. Лявата ръка на демона бе скрита зад тялото му. Въпреки максималното забавяне движението й бе размазано. Ръката се стрелна към Майкъл Гейбриъл, два от пръстите разкъсаха коремната стена и прекъснаха гръбначния стълб, преди ръката да се дръпне и да направи опит да блокира удара на Джейкъб.

— Джейк… той направо го изкорми.

Джейкъб кимна.

— Можем да спечелим, но трябва да действаме заедно. Утре ни чака дълъг ден. Трябва да се наспиш.

— Да спя ли? Как си представяш, че ще мога да заспя след всичко това?

— Ако не можеш да заспиш, поискай от компютъра да ти забърка един зелен успокояващ чай. Мани, утре е велик ден. Двамата с теб най-сетне ще поемем по предначертания път.

Имануел Гейбриъл се изтегна на неудобното твърдо легло и се загледа в тавана.

„Може да е твоят предначертан път, братле, но не е моят“.

 

 

Геологична лаборатория

Университетът в Маями, Корал Гейбълс, Флорида

Лорън Бекмайър седеше в кабинета на Бил Гейбхарт, качила босите си крака на бюрото. Бе се разположила тук преди два часа и чакаше компютърът да сравни цялата налична информация за Йелоустоунския парк.

Анализът завършен. Наличната информация за датите 16 април 2030 и 19 ноември 2033 съвпада напълно.

— Съвпада напълно? Компютър, дай по-точна оценка. Какво е сходството на двата материала?

Няма сходство. Информацията е идентична.

„Гейбхарт беше прав. Онези от Федералната служба крият нещо“. Тя въведе в компютъра личния код на Гейбхарт. Лицето му се появи на екрана.

— Здрасти. Съжалявам, че ще те разочаровам, но това не съм аз. Тъй като вероятно съм някъде навън, остави ми съобщение.

— Док, аз съм Лорън. Открих нещо. Свържи се с мен веднага щом…

Лицето на Гейбхарт изчезна и се появи Пакстън Уолтър, неговият регионален координатор в Йелоустоун.

— Госпожице Бекмайър?

— Аз съм. Знаете ли къде е професор Гейбхарт? Трябва да говоря с него.

— Съжалявам… — Пакстън тъжно поклати глава. Лорън почувства, че сърцето й се свива. — Случи се нещастие. Бил… Бил почина тази сутрин.

— Какво?!

— Вземаше проби от един от горещите извори. Изглежда, се е подхлъзнал и е паднал вътре. Докато го извадят… страшни изгаряния.

— О, божичко… Та аз… вчера говорих с него.

— В събота ли? — Пакстън, кой знае защо, я загледа втренчено.

— Аз… ъъъ, не помня. Може и да беше…

— Лорън, Бил прехвърлял ли ви е някаква информация?

— Не. Само тестовете за изпита. Трябваше да ги върна попълнени преди Деня на благодарността. Съобщихте ли на семейството му?

— Още не, Лорън. Съжалявам, че ви го поднесох по този начин. Зная, че двамата с професора бяхте много близки. Къде да ви намеря… за да ви съобщя подробности за погребението?

„Не му казвай… не казвай нищо…“

— Уф, наистина не зная.

— Ще заминавате ли някъде по празниците?

— Не съм сигурна… Трябва да… съжалявам…

Тя прекъсна компютърната връзка.

„Божичко… тези мръсници са го убили! Ако надушат, че зная нещо, ще ме открият вдън земя! Спри! Успокой се! Първо да изтрием уличаващата информация“.

— Компютър, изтрий информацията за всички разговори, провеждани през последната седмица, с изключение на последния!

Прието.

Ръцете й трепереха. Не можеше да се прибере у дома… нито да остане тук. На кого да каже? Кой ще й повярва?

На вратата се почука.

— Компютър, кой е?

Охраната на общежитието.

— Тихо. Намали звука с осемдесет процента и изискай цялата налична информация за човека отвън. Искам му името и откога е на работа.

Колин Шелби. Прехвърлен към охраната на общежитието на 19 ноември 2033.

„19 ноември… само преди три дни. Господи, тези типове пипат чевръсто!“

Отново думкане по вратата — още по-настойчиво.

— Ей! Отворете — охрана!

По челото й се стече тежка капка пот.

— Компютър, затвори всички терминали. Код за достъп Бекмайър Танго-Зулу 8659.

Прието.

„Трябва да изчезна оттук, преди да е разбил вратата“.

Тя се огледа. Очите й се спряха върху старинния нож за отваряне на писма.

 

 

Отвън Колин Шелби пъхна фалшивата си карта за самоличност в процепа на ключалката.

— Компютър, отключи. Охранителен код за достъп Шелби 28479-М.

Вратата се отвори с едва доловимо свистене и той влезе, стиснал шоковата си палка.

— Госпожице Бекмайър?

Никакъв отговор. Стаята беше празна. Той надникна в кабинета.

И тук никой.

— Компютър, локализирай Лорън Бекмайър, идентификация на микрочипа 341124876-Фл-САЩ.

Лорън Бекмайър не е на линия.

— Не е на линия? — Шелби се огледа пак. Едва сега забеляза окървавения нож на бюрото. Остатъците от смачкания микрочип намери в кошчето за боклук.

— Умно момиче.

Колин Шелби извади от джоба на якето си миниатюрно устройство и го включи към лаптопа.

— Компютър, достъп до електронната поща и регистъра на телефонните разговори.

На екрана замигаха хиляди светлинки.

Колин Шелби бе член на УМБРА, свръхсекретна организация, изпълняваща поръчки на ЦРУ, ФБР, АНС и още няколко важни правителствени звена. Основната й функция бе борбата с терористите. Шелби нямаше представа защо са го пратили да убие Лорън Бекмайър, но и не го интересуваше. Светът отдавна се бе променил до такава степен, че за терористите не бе никак трудно да наемат, когото си пожелаят, за да им върши черната работа, че даже и някоя колежанка. Предишната седмица например имаше нападение срещу мемориала 11.IX и загинаха шейсет цивилни. Ако убийството на едно девойче можеше да попречи на кръвопролитията…

Електронната поща и регистърът са прехвърлени и изтрити.

Шелби прекъсна връзката и се огледа отново.

На сантиметри под подметките на обувките му, скрита под решетестия под на лабораторията, ужасената Лорън Бекмайър не смееше да си поеме въздух.

Пазачът включи радиостанцията си.

— Тук Шелби. Няма я.

— Изтри ли всичко в паметта?

— Да, сър. Къде да ида сега?

— Има кой да държи под наблюдение пансиона. Иди да помогнеш на Бейтс за къщата на гаджето й.

— Слушам, сър.