Стив Олтън
Възкресяване (19) (Какво става с нас, след като умрем)

16

1 ноември 2027 г.

Федерален изправителен институт, Маями, Флорида

— … деветнайсет… двайсет… двайсет и едно…

Осемдесет и две годишният Пиер Робърт Борджия пое рязко въздух, докато броеше наум кляканията — част от ежедневната му гимнастика.

— … двайсет и две… двайсет и три… двайсет и четири…

Бяха изминали петнайсет години, откакто бившият държавен секретар бе осъден за убийството на Майкъл Гейбриъл.

— … двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем…

Борджия бе прилежен затворник. Помагаше в програмата за борба с неграмотността. Знаеше, че до освобождаването му остават броени дни.

— … трийсет и едно… трийсет и две… трийсет и три…

Упражненията му помагаха да контролира кръвното си. А също и да съхрани здрав разсъдъка си.

Крепеше го мисълта за отмъщение.

— … трийсет и четири… трийсет и пет… трийсет и шест…

По-рано гневът на Борджия бе съсредоточен върху сина на неговия главен съперник — човека, който го бе нападнал преди три десетилетия на публично място и който му бе извадил дясното око.

След смъртта на Майкъл Гейбриъл гневът му си намери друга жертва.

— … трийсет и седем… трийсет и осем… трийсет и девет… четирийсет!

Борджия се изтегна на студения линолеум в тясната — само три метра — килия. На стената имаше тапет с изображение на тропически остров.

— Компютър… пусни Си Ен Ен!

Изображението на острова изчезна, заменено от новинарски блок. Миг по-късно започна и самата емисия.

— „… след смъртта на Джордан Ан Катрас миналата седмица бившият американски президент Енис Чейни бе назначен за Генерален секретар на Съвета на ООН“.

— Ах! — изстена ядно Борджия и изрита стената; обувката му улучи лицето на Чейни.

— „Други новини. Световната баскетболна асоциация добави още два европейски отбора към Източната конференция…“

— Компютър, изключи!

Екранът угасна. Борджия дишаше тежко, с разтуптяно сърце. Започна отново да кляка и да брои шепнешком, докато сърцето му се успокои.

— … едно… две… три…

Имаше само един човек, когото ненавиждаше повече от всички други и чието име караше кръвта му да кипва.

— … пет… шест… седем… осем…

Освобождението наближаваше.

Пиер Борджия броеше дните.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

14:35

— Хайде, Мани. Приложи формулата и реши задачата!

Имануел Гейбриъл не сваляше мрачен поглед от екрана на компютъра.

— Нали ти казах, Хопър. Не мога да го направя.

— Можеш, разбира се — настоя учителят. — Гледай как се прави. — Той се наведе и изписа уравнението за изчисляване на гравитационната сила при скорости близки до тази на светлината. — Ето, заместваш буквите със зададените стойности и решаваш уравнението.

— Изобщо не ми пука за тези неща! Няма да ставам астронавт, а професионален баскетболист.

— И така да е. Първо да приключим урока.

— Да го приключим още сега.

— Сядай, ако обичаш…

— Не. Искам да похвърлям в коша преди вечеря.

— Не и докато не решиш всички задачи. Брат ти приключи още преди час и сега е на квантова физика.

— Много важно!

— Сядай!

— Да пукнеш дано!

Хопър преглътна яда си.

Влезе Джейкъб.

— Джейк, опитай се да влееш малко разум в главата на братчето си. Не иска да ме слуша.

Учителят си тръгна.

Имануел му показа среден пръст на изпроводяк.

— Мани, трябва да поговоря с теб. Пак се срещнах с баща ни.

— А аз пък с Господ Бог. Знаеш ли какво ми каза?

Джейкъб сграбчи брат си и го вдигна с лекота във въздуха.

— Пусни ме…

— Прекаляваш, Мани. Изоставаш в програмата и…

Имануел изрита брат си в гърдите и двамата паднаха на пода.

Тъмнокосият близнак скочи на крака.

— Писна ми от теб! Писна ми от глупавите ти видения и от началническото ти поведение. И най-вече ми писна тоя гаден затвор.

— Той е за твое собствено добро. Навън е пълно със смахнати типове, които…

— Тук също! — Имануел вдигна яростно стола, запокити го в монитора и го пръсна на парчета.

— Престани! Имаш ли представа колко струва този монитор?

— На мен нищо не ми струва. — Имануел посегна към друг стол.

Джейкъб го стисна с яката си ръка.

— Успокой се, Мани. Не ти мисля нищо лошо.

— Лошо ли? — От очите на Имануел бликнаха сълзи. — Че ти направо ме убиваш.

— И как по-точно те убивам? Отговори ми!

— Разкарай се…

Джейкъб го пусна.

— Живеем в рай. Имаш всичко, от което се нуждаеш.

— Дрън-дрън. Това, което искам, е свобода. Искам приятели на моята възраст. Омръзна ми да си играя на криеница с охраната. Искам да се срещам с момичета. Момичета, Джейк — знаеш ли какво е това? Или са ти изсъхнали топките?

— Аз също имам сексуални желания. Дори си имам приятелка.

— Така ли? Да бе! И коя е тя — дясната ти ръка с петте пръстчета?

— Казва се Лилит. Ние си говорим по… интернет. Тя иска да се съберем, но засега не може.

— Точно за това ти говоря. Иди се виж с нея! Изчукай я да си избистриш мозъка!

— Нещата не стоят така. Аз я обичам и затова се разделихме.

— Какво?!

— Отнемаше ми от времето.

— Време за какво?

— Пак не разбираш. Отказваш да видиш колко много е заложено на карта.

— О, божичко, пак се почна.

— Времето лети, Мани. Остават ни само още шест години.

Имануел се облещи.

— И какво ще стане след шест години?

Джейк поклати глава и тръгна към вратата.

— Ей, кажи ми какво ще стане след шест години!

— Готви се, Мани. Готви се, сякаш от това ще ти зависи животът.

 

 

От белезникавата пелена на възела го гледаха две лазурносини очи.

„Направих го, Джейкъб. Най-сетне го направих! Куентон се опита да ме изнасили, но този път проникнах във възела и… го спуках от бой!“

„Браво на теб“.

„Не изглеждаш радостен“.

„Извинявай“.

„Почувствах се страхотно, когато го ударих. Страшно силна. Беше дори по-приятно, отколкото когато се разправих с ония хлапаци“.

„Какви хлапаци?“

„Няма значение“.

„Лилит, какви хлапаци?“

„Едни тъпанари, с които се запознах на някакъв купон. Е, те вече няма да ми създават грижи“.

„Лилит, не можеш да нараняваш хората“.

„Извинявай, но ще правя каквото трябва, за да оцелея“.

„Какви ги говориш? Не си на себе си“.

„Защото това усещане е ново за мен. Чичо Дон ме учи как да използвам силата си“.

„Чичо Дон?“

„Един далечен роднина ми дойде на гости“.

„И той ли е… Хунафу?“

„Да“.

Мълчание.

„Джейкъб?“

„Лилит, сега не мога да говоря… Трябва да се срещна с баща ми“.

„А аз искам да ме прегърнеш“.

„Вече ти казах: не можем да се виждаме“.

„Омръзнаха ми тия оправдания. Искам да се гушна в теб. В живота ми няма никаква топлина, Джейкъб, също както и в нашите разговори вече. Ти си станал толкова хладен и пресметлив…“

„Така е, но се случиха разни неща. Не съм искал такъв живот, също като теб“.

„Опитай се да промениш нещо. Нали така ме съветваше?“

„Опитвам се. Вече започнах“.

„И как по-точно?“

„Като се боря с желанието да те видя“.

„А ми казваше, че ме обичаш“.

„Обичам те. Но не мога да се срещам с теб, дори във възела, докато си в контакт с друг Хунафу“.

„Той ми е чичо. Е, дядо по-точно“.

„Няма значение. Нямам право да рискувам“.

„По дяволите да вървят всички тези твои поверия за предсказанията на маите!“

„Баща ми ме предупреждаваше, че…“

„Баща ти също да върви по дяволите! Той впрочем е мъртъв!“

„Не говори така“.

„Мисли, Джейкъб. Само некроманти като нас могат да разговарят с мъртвите“.

„Грешиш“.

„Джейкъб, не ме изоставяй! Ти си всичко, което имам!“

„Виж, не бих искал да те нараня. Но сега са заложени много по-важни неща“.

„И кое е по-важно от любовта?“

„Лилит…“

„Отговори ми! Кое е по-важно от любовта?“

„Съжалявам“.

Джейкъб потръпна, блъснат от ужасния енергиен наплив, който бликаше от Лилит.

„Дано се пържиш в пъкъла, Джейкъб Гейбриъл! Дано се пържиш право в пъкъла!“

„Лилит…“

Изведнъж го завладя усещането за празнота.

„По дяволите. И без това натам съм се отправил“.

 

 

„Татко, нуждая се от теб!“

„Тук съм, Джейкъб. Какво е станало?“

„Чувствам се объркан. Мани все още не е Хунафу, или поне не като мен“.

„Дай му време“.

„Не знам. Той мечтае за нормален живот“.

„Някой ден ще получи това, за което е мечтал“.

„Той ненавижда съдбата си. Иска да изпита любовта“.

„И ти какво му каза?“

„Казах му, че любовта ще го отслаби и ще му попречи да изпълни предначертаното. Не си ли съгласен?“

„Джейкъб, любовта е най-могъщата сила във вселената. Любовта, която изпитвам към майка ти, ми дава сили да продължа. Тъкмо твоята любов към мен ми помогна да се спася“.

„Още не си спасен. Ще бъдеш, когато те открием с Имануел. Дотогава не мога да се занимавам с глупости като любовта. Поне засега“.

„Но си имаш момиче, нали? Някое, на което държиш“.

„Да“.

„И я обичаш?“

„Понякога не мога да спра да мисля за нея“.

„Същото беше с мен и майка ти. Понякога любовта ми към нея обсебваше цялото ми съзнателно съществуване“.

„Точно затова трябваше да се разделим. Тя ми пречеше, разсейваше ме“.

„Джейкъб…“

„Защо да удължавам страданието? Тъкмо ти трябва най-добре да ме разбереш. Нали сам ми разказа за примката във времето и за неуспеха при първия опит…“

„Изглежда, не биваше да допускам да се свързваме“.

„Нали ме подготвяше за онова, което предстои?“

„По-скоро те обричам на него. Ако въпросът опираше само до моето съществуване, отдавна щях да се откажа“.

„Разбирам те напълно“.

„Не ме разбираш въобще! Нещата не са толкова прости. Защо само моето семейство трябва да страда? Защо синовете ми и майка им трябва да преминават през този ад?“

„Татко, успокой се… Изчадието може да долови гнева ти“.

„Нека… нека го почувства. И Господ Бог също. Чуваш ли ме, Боже? Зная, че си там някъде и ни слушаш. Що за бог си да позволяваш на хората да страдат толкова много? Защо злото често остава ненаказано? Къде е справедливостта на този свят?“

„Татко…“

„Мразя те, Господи! Чуваш ли ме? Мразя те толкова много, колкото мразя и себе си“.

„Татко, плашиш ме! Татко?“

„Аз… Джейкъб, съжалявам. Съжалявам за всичко. Ако бях по-силен… ако бях по-мъдър. Никога нямаше да позволя на Закрилника да ме използва по този начин“.

„Какво? Закрилникът те е използвал? Татко, разкажи ми по-подробно. Трябва да зная“.

„Съжалявам… толкова ми е трудно да се съсредоточа, когато съм ядосан. Гневът ме заслепява… в мен надделяват чувствата“.

„Тогава започни постепенно. Върни се при твоето пътуване, при пътуването на Бил Рейби“.

„Бил Рейби… да… да… аз бях Бил Рейби“.

„Спомни си какво се случи, след като катастрофира на Ксибалба“.

„Сега вече си спомням. Изглежда, бях изгубил съзнание, защото, когато се свестих, в каютата бе тъмно и се чуваха виковете на останалите“.

„Защо викаха?“

„При приземяването бе избухнат пожар. Десетки колонисти бяха загинали, още повече — ранени“.

„Но ти беше добре?“

„Не, не мисля. Нещо се бе случило, но не с Бил, а с Майкъл Гейбриъл. Всичките мисли и спомени на Майкъл бяха изчезнали. От този момент аз бях само Бил Рейби, специалист по морска генетика, корабокрушенец на един чужд свят. Сякаш никога не бях съществувал като Майк“.

„Добре де, какво се случи после? Опитай се да си спомниш“.

„Обкръжаваше ни мрак, а ние все още се премятахме безпомощно из каютата, когато извън кораба долетя ужасяващ звук. Притиснах лице към илюминатора и погледнах навън.

Слънцето бе залязло преди много часове. Не виждах нищо в тъмнината, но потърсих един от портативните скенери за нощно наблюдение и го притиснах към очите си. Навън всичко се оцвети във виолетово и зелено… и тогава зърнах някакво движение.

Те бяха милиони — огромни пчели, високи по половин метър и тежащи десет до двайсет килограма. Един господ знае каква беше силата на притегляне на тази планета. Изхвърчаха от вулканичните цепнатини със стотици хиляди и черните им тела улавяха светлината и хвърляха отблясъци. В началото помислих, че тези отблясъци са някаква форма на общуване, нещо като светулките на Земята, само че далеч по-разумни. Но докато се скупчваха около илюминатора и се опитваха да подложат на изпитание здравината му, си дадох сметка, че тези създания по-скоро наподобяват армиите от насекоми, опустошаващи от време на време просторите на Африка като някакъв безмилостен колективен разум.

Те се носеха над пресечения терен като всепоглъщаща ебонитова вълна. Покриха целия кораб и в продължение на няколко ужасяващи минути мислехме, че всеки миг ще пробият корпуса.

Накрая, след тази безкрайно напрегната нощ, блеснаха лъчите на слънцето и насекомите побързаха да се върнат в цепнатините, от които бяха наизлезли.

Когато стана ясно, че рояците им се боят от светлината, водачите на нашата совалка сформираха изследователска група. Предложиха ми да се присъединя към тях.

Около час по-късно, облечени в скафандри, ние напуснахме совалката през въздушния шлюз и се срещнахме със смелчаците от другите кораби. Заехме се да изследваме почвата и въздуха с всички прибори, с които разполагахме.

Колкото повече научавахме, толкова повече растеше и страхът ни.

Атмосферата на планетата бе с високо съдържание на въглероден двуокис и примеси от въглероден окис, метан и амоняк. Подобно на Марс, аленото небе бе лишено от озонов слой, но за разлика от Червената планета в нашия край на галактиката, на този запокитен сред космоса свят нямаше никакво укритие, освен нашите полуразрушени кораби, нито суровини, с които да започнем строителство.

След около три часа групите започнаха да се прибират по корабите, потиснати от онова, което бяха узнали. Бяхме изоставени на един свят, лишен от вода, растителност и озонов слой, който да ни защитава от ултравиолетовите лъчи на слънцето, със запаси за не повече от пет месеца… стига, разбира се, да не бъдехме разкъсани преди това от неговите нощни обитатели.

Преди около два милиона години нашите предци бяха успели да оцелеят в почти враждебната среда на джунглите на Източна Африка. Първите човеци бяха мигрирали в нови земи, изправяйки се срещу застрашаващи живота предизвикателства. Бяха намирали убежище в пещерите, бяха използвали сечива, за да оцеляват. Бяха се научили да палят огън и да отглеждат растения и с времето бяха основали многобройни цивилизации. С несекващ плам към приключения бяха построили гигантски плавателни съдове и бяха прекосили опасни океани, за да открият нови страни.

Ние бяхме само поредното доказателство за този неувяхващ изследователски дух.

Веднъж, като Майкъл Гейбриъл, бях наблюдавал дистанционно пътешествието на Христофор Колумб. Ето че сега, в ролята на Бил Рейби, можех да усетя от първа ръка какво са изпитвали тези смели мъже, докато са прекосявали Атлантика.

Безнадеждност.

Страх.

Постоянни препирни.

Дванадесет земни кораба бяха кацнали на планета с токсична атмосфера. Дванадесет кораба с ограничени припаси от въздух, вода и храна.

Дълго преди да напуснем Земята, Марсианската колония бе реорганизирала своите пет региона, с над десет хиляди обитатели. Бяхме избрали представители, които на свой ред посочиха нашия президент. За известно време разчитахме на многопартийна система, надявайки се един ден на Червената планета да управлява истинска демокрация, също както бе станало в Америка. Но сега подобен въпрос не стоеше пред нас. Ние бяхме корабокрушенци, откъснати завинаги от нашите сънародници. В космоса командваше екипажът. Сега обаче всеки момент можеше да се възцари анархия.

Ако бяхме колония от мравки, щяхме да заработим рамо до рамо още преди да се пукне втората зора. Ако бяхме кошер, никой нямаше да поставя под съмнение авторитета на управляващия.

Но ние бяхме съвременни хора, прокълнати да носят своето его, пълни със себичност. Ето защо, преди да потърсим храна, вода и убежище, трябваше да решим кой да командва.

Представи си дванадесет рухнали кораба, натъпкани със стотици обезверени колонисти и съвсем ограничен брой скафандри. Изгубихме три часа в разправии между корабите само докато определим къде да се състои първата среща и кои да присъстват на нея.

Атмосферните специалисти настояваха да бъдат изслушани. Също геолозите, градинарите, медиците, инженерите, архитектите… всъщност всеки имаше свое мнение. Започна едно безспирно надвикване, което още повече влоши положението.

Накрая един човек се изправи, за да въведе ред сред хаоса. Единственият, който можеше да го стори.

Девлин Мейбас“.

„Мейбас? Татко, той да не е свързан с милиардера Литър Мейбас?“

„Неговият внук. МТИ, компанията на Девлин, бе финансирала изграждането на Марсианската колония. Без никакво съмнение той бе най-високопоставеният представител на марсианската администрация, който пътуваше с нас. Но, което бе по-важно, на борда на своята совалка Девлин разполагаше с двайсетина тежковъоръжени телохранители, които му бяха верни до гроб — на него и на порочната му майка.

Дейвид предложи всеки от корабите да излъчи по трима официални представители, които да сформират новия Съвет, чийто президент ще бъде той самият. Тази система функционираше сравнително добре до деня, когато един от членовете не реши да изрази несъгласие с мнението на Девлин и постави на изпитание ръководството му. Девлин го повика на своя кораб, за да могат двамата да «стигнат до някакво съглашение в полза на цялата колония». Опозиционерът промени мнението си. Няколко дни по-късно, по време на «разходка» извън кораба, се самоуби“.

„Този Девлин май е бил досущ като дядо си“.

„Не се съмнявам, че е дори по-лош от него, след като се запознах с майка му — жена, която можеше да манипулира цяла една нация, използвайки красотата си, и да смазва несъгласните в злата си прегръдка. Опасна като венерианско тресавище, тя бе най-добрият приятел и съветник на Девлин. Двамата бяха чудесна двойка и въпреки че се бояхме от тях, си давахме сметка, че колонията ни оцелява само благодарение на комбинираната им сила.

С всеки изминал ден положението ни ставаше все по-безнадеждно. Всяка сутрин изследователските групи потегляха да търсят храна и вода, но не смееха да се отдалечават, опасявайки се да не попаднат в клещите на зловещите пчели, когато се спусне нощта.

Поставихме капани, за да уловим няколко екземпляра. Научихме, че насекомите са слепи и съществуват благодарение на микроби, обитаващи вулканичните цепнатини.

За нещастие, те не ставаха за ядене.

Колкото повече се топеше надеждата, толкова по-чести бяха случаите на самоубийства. Понякога ги извършваха отделни индивиди, друг път — цели семейства. Депресията се ширеше като чумна зараза. Потискаше ни и чувството за изолираност, заради ограничения брой скафандри.

Но не бива да забравяш, че членове на експедицията бяха най-могъщите умове, които можеше да предложи човешката раса. Използвайки резервни части, инженерите успяха да подобрят конструкцията на една летяща играчка, която бе взело със себе си на борда едно от децата. Всяка сутрин пускахме във въздуха тази миниатюрна сонда и тя се носеше из висините подобно на гълъба на Ной, търсейки възможност за спасение.

И тогава, един следобед на четиридесет и третия ден, откакто бяхме кацнали, ние я намерихме…“