Стив Олтън
Възкресяване (16) (Какво става с нас, след като умрем)

13

Седем години по-късно

23 октомври 2027 г.

Лонгбоут Кей, Флорида

— Продължавайте, госпожо Гейбриъл — каза психиатърът, докато преглеждаше току-що направените бележки.

Доминик отметна косите си назад.

— Джейкъб се мисли за супермен и ми се струва, че някои от треньорите му го насърчават в това. Имам предвид най-вече Смит и Джоунс, момчетата от ЦРУ. Не позволява нищо да му се каже и Господ да ви е на помощ, ако се опитате да спорите с него. Освен ако не искате да ви изнесе лекция за подземните богове на маите например. Цитира наизуст цели пасажи от Попол Вух. Ксибалба това, Ксибалба онова…

— Ксибалба? — Доктор Шиам Танна вдигна глава от бележника си. — Какво е Ксибалба?

— Подземното царство на маите, място, където по негово убеждение се намира баща му. Аз съм виновна за това. Бях твърде глупава и позволих на леля Ивлин да ми напълни главата с подобни небивалици. Не биваше да позволявам на Джейк да чете дневника на дядо си, нито тези измишльотини за маите. Аз създадох това… чудовище.

— Госпожо Гейбриъл, фантазиите на Джейкъб несъмнено ме безпокоят, но причината да разговарям с вас е неговият коефициент на интелигентност.

— Зная. Умът му е като гъба. Попива всичко.

— О, не се съмнявам в това. Повече ме безпокои генът Хунафу. Изследването на засегнатите от гена хромозоми показа, че Джейкъб се намира в психично състояние, граничещо с шизофрения. Позволих си да прегледам медицинския картон на баща му и…

— Мик не беше шизофреник!

— В два института са му поставили диагноза параноидна шизофрения.

— Всичко е било нагласено. Пиер Борджия искаше да го отстрани от пътя си.

— Може би. Но да приемем за миг, че Майкъл Гейбриъл е проявявал симптоми на умствена деменция. Естествено вие ще сте последната, която ще ги забележи. Сърцето на близкия е сляпо. А при Джейкъб генът Хунафу е доминантен.

— Какво се опитвате да ми кажете? Че трябва да вкарат сина ми в лудницата ли?

— Ако не сега, то при първите признаци на деменция.

— А, не! А и той няма да го понесе.

— Ето това също е проблем. Става все по-трудно да се справяте — и ние също — с него. Той излиза от контрол. Какво ще направите, когато шизофренията се развихри и той си въобрази, че приема заповеди от някое маянско божество? Ами ако ви заяви, че получава послания от починалия си баща? Госпожо Гейбриъл, вие също сте учили психиатрия. Давате си сметка докъде може да доведе всичко това. Може да пострада и брат му.

— Ще го лекуваме. Сега има толкова лекарства…

— Но нищо, което да е достатъчно силно за неговия случай. Госпожо Гейбриъл, Джейкъб трябва да бъде настанен в специално отделение, където да бъде под постоянно наблюдение.

— Наречете го както искате, докторе. За мен си остава лудница.

 

 

02:17

Леки вълни заливаха брега под забуленото в облаци небе.

Четиринайсетгодишният Джейкъб Гейбриъл зае поза лотос, затвори очи и се съсредоточи във вътрешния си мир.

„Джсйкъъъб“ — повика го един женски глас от мъглата.

„Престани, Лилит. Сега не мога да говоря с теб“.

„Напоследък все нямаш време за мен“.

„Е, ти си тази с многото приятели“.

„Ревнуваме, а?“

„Не“.

„Лъжец. Аз имам цял куп приятели, а ти — глупавия ти брат, който дори не може да те понася“.

„Щом казваш“.

„Между другото, Бренди каза, че иска да дойде с мен, когато се срещнем. Вече дори е запазила билети за автобус“.

„Лилит, казах ти, майка ми няма да позволи да те допуснат в имението. Ако заподозре, че разговарям с някого, който също има Хунафу ген, няма да ми даде миг покой“.

„Не бива да позволяваш да те командват“.

„О, я млъквай“.

„Мислиш ли за мен, когато мастурбираш?“

„Божичко, Лилит… май прекарваш твърде много време с Бренди“.

„Майка ти да не очаква цял живот да си останеш девствен?“

„Казах ти, че се страхува от Изчадието“.

„Джейкъб, ние с теб не сме създадени в лаборатория. Сигурно има хиляди с Хунафу ген в кръвта. Може би дори десетки хиляди. Що се отнася до тези ваши страхове от Изчадието, аз съм родена цели осем месеца след теб и брат ти. Искаш ли да ти покажа акта си за раждане?“

„Не“.

„Тогава се измъкни оттам и ме чакай в хотела“.

„Не мога. Лилит. Наистина искам да съм с теб, но положението тук сега не е никак спокойно“.

„Как ще се оженим, щом не можем да си уредим най-обикновена среща?“

„Какво те кара да мислиш, че ще се оженим?“

„Ами, ние с теб сме сродни души и ти ме обичаш… Освен това харесваш момичета с дълги коси и големи гърди. Искаш ли да ти пратя още една снимка?“

„Не… искам да кажа, да, разбира се. Предишната много ми хареса. Внимавай само онзи дъртак да не те спипа в банята с цифровия апарат“.

„Какво пък. Може да му позволя да прави каквото иска с мен“.

„Млъквай и отивай да спиш“.

„Чао, любовнико. Кажи здрасти на татко ти от мен“.

„Чао“.

Джейкъб почака, докато присъствието й се стопи, и отново съсредоточи мислите си.

„Татко? Татко, моля те, отговори ми. Измина толкова много време от последния ни разговор. Татко, моля те, има важни неща, които трябва да зная…“

„Тук съм, Джейкъб. Тук съм“.

„Най-сетне! Къде се загуби? Опитвах се да се свържа с теб“.

„Движението на пространство-времето въздейства върху нашите способности за комуникиране. Липсваше ми, синко“.

„И ти на мен. Има толкова неща, които трябва да ти разкажа. Можем ли да разговаряме?“

„Да. Усещам нараснала сила на връзката ни, което означава, че Изчадието по-трудно ще прониква в мислите ни. На колко си години сега?“

„На четиринайсет“.

„Четиринайсет. Божичко. Как е майка ти?“

„Не е добре. Постепенно губи вяра. Съмнява се, че е Първородната майка“.

„И тя измина труден път. Не си й казал за мен, нали?“

„Не. Едва ли ще ме разбере“.

„А брат ти?“

„Мани все още не показва признаци, че притежава Хунафу“.

„Значи ти трябва да си силен и за двамата“.

„Татко, искам да поговоря с теб за бъдещето на човечеството. Разкажи ми за пътя, който ми предстои да измина“.

„Представи си много нива енергийни магистрали. Като триизмерни същества, ние сме в състояние да се придвижваме само напред и назад в нашето ниво, при това със субсветлинна скорост, която определяме като настояще. Но ако увеличим скоростта си до тази на светлината, можем да се засилим по магистралата и да изравним скоростта си с тази на други пътници по нея, но не можем да се движим обратно във времето, освен ако не открием платформа за смяна на посоката. Подобна роля изпълняват черните дупки — гравитационните кладенци, които се намират в центъра на галактиката. Само чрез тях бихме могли да проникваме в нашето минало.

По някое време в недалечното бъдеще човечеството ще се озове на един участък от магистралата, който се разклонява. Оцелелите ще бъдат преместени в черна дупка, която затваря част от примката на времето. Другите ще продължат слепешката по пътя, който е задънен… и там ще срещнат своя край“.

„Според Мита за сътворението в Попол Вух се появява герой близнак… всъщност той вече се е появил“.

„Точно така“.

„Татко, щом това вече се е случвало, защо го преживяваме отново?“

„В Попол Вух се разказва за онова, което се надяваме да се случи. Но митът не е напълно верен. Истината е, че ти и брат ти се провалихте при първия опит“.

„Провалили сме се?“

„Да. За щастие човечеството получи втора възможност, когато Закрилниците откараха «Балам» обратно през подпространствения тунел и се озоваха на Земята, но преди шейсет и пет милиона години“.

„И какво пречи да се провалим отново? Мани дори не е Хунафу. Не виждам как ще спечелим битката с Изчадието“.

„Този път ще спечелите, защото аз ще ви помагам. Аз ще бъда вашите очи и ще ви съветвам кой път да изберете. Ще ви подготвя по същия начин, по който ме подготвиха Закрилниците“.

„Направи го тогава! Научи ме! Кажи ми какво стана с теб, след като влезе в устата на змията и изчезна“.

„Не съм изчезвал, Джейкъб. Попаднах в кораба на Закрилника и полетях със скорост, по-голяма от тази на светлината. Звездите профучаваха край мен като разпалени факли. Секундите за мен се равняваха на десетилетия на Земята. Изведнъж си дадох сметка за последствията от моето решение — ти, брат ти и майка ти, всички от моята епоха, щяха да са умрели много преди да пристигна в Ксибалба, какъвто и пъклен свят да ме очакваше там.

Тогава за първи път изгубих присъствие на духа. Започнах да крещя. Наредих на Закрилника да ме върне на Земята.

Но беше твърде късно. Магистралата, на която се намирах, позволяваше само движение напред. Същият този мрачен път, който водеше към изначалието на човешкото зло.

Закрилникът ми обеща никога да не ме изоставя. Това бяха последните думи, които си спомням, преди да изгубя съзнание.

Когато се свестих, с изумление открих, че се намирам на борда на построена на Земята совалка, която лети към Марс“.

„Не разбирам. Да не би да си наблюдавал от разстояние тази сцена, докато същевременно си се намирал на кораба на Закрилника?“

„Преживяването беше съвсем реално, само че го изживявах като друг човек, някой от моето минало и твоето бъдеще. Нека довърша разказа си и тогава ще разбереш всичко.

Това, което ме държеше прикован към този период, бе самият космически кораб. Твърде малко приличаше на совалките, строени от НАСА, когато бях юноша. Корабът бе неимоверно по-голям, с каюти за петдесет и двама пътници и годишен запас от припаси. Флотилията се състоеше от дванадесет совалки, включително нашата — като дванайсетте племена на израилтяните, пресичащи необятната пустиня на космоса по своя път към Обетованата земя… Марс“.

„Това научна експедиция ли беше?“

„Не, бих казал по-скоро, че бе поклонение. Човечеството току-що бе преживяло своя голям холокост. Милиарди бяха загинали, още толкова бяха обречени да умрат. Нещо ужасно се бе случило на Земята… катастрофа, заварила народите съвсем неподготвени. Но управляващите вече имаха представа за размерите на този катаклизъм и ето защо се намирахме на борда на совалката“.

„За да го запазите в тайна?“

„Тайна, споделяна само от малцина избраници. Първите симптоми на надвисналата катастрофа ще бъдат открити само няколко години след твоето време. За тях ще знаят само властимащите и те ще създадат тайна програма за евакуация на Земята под привидното намерение за колонизиране на Марс. Човечеството, или поне една избрана част от него, ще получи възможност да продължи напред. На Червената планета вече бяха пристигнали няколко хиляди души. Нашите дванайсет совалки бяха последните, които летяха натам.

Малко по-късно Земята внезапно изчезна от екраните и започнахме да я оплакваме. Единственото ни спасение бе Марсианската колония, но така и не можахме да пристигнем на нея, тъй като на пътя ни се изпречи платформата за промяна на посоката — входът към черната дупка.

Нямаше никакъв начин да я избегнем. Една внезапна промяна в индикациите на гравитационните детектори и — пуф! — озовахме се в тунел от канализирана енергия, от изкривено време и пространство.

Представи си, че падаш в клисура, дълбока десет хиляди метра, знаеш, че си обречен, а виковете ти отекват в стените, без да има кой да ги чуе. През онези последни минути всичко в главата ми придоби кристална яснота и изведнъж си дадох сметка колко много време съм пропилявал за маловажни неща.

Колкото и да бях изплашен, не можех да откъсна поглед от илюминатора. Преминахме през няколко сивкави слоя от междузвездни облаци, чисто космическо зарево се подхранваше от невидима светлина. Някой извика, че това била Мъглявината Орион. Ако това беше истина, значи само за миг се бяхме отдалечили на сто и петдесет светлинни години от Земята.

И тогава налягането в каютата рязко се повиши и корабът започна да се тресе. Затворих очи и се приготвих да срещна смъртта си.

Не зная колко време мина, но когато отворих очи, все още се намирах на борда на марсианската совалка, само дето звездите бяха спрели да се местят. Бяхме минали през черната дупка — всичките дванадесет кораба — и по някакъв необясним начин бяхме оцелели.

Като казвам «ние», все още нямам представа кой бях аз и какво правех на този кораб, но това не ми попречи да изпитам неописуем възторг, че съм останал жив…

В далечината забелязахме един червен свръхгигант и всички бързо стигнахме до заключението, че виждаме Бетелгейзе — звезда, чийто диаметър надхвърля триста пъти този на нашето слънце, а сиянието й е десет хиляди пъти по-силно. Ако и този път не грешахме, намирахме се в друга част на спиралата на Мъглявината Орион.

И тогава моите спътници се обърнаха към мен и ме нарекоха «Бил».

Сега вече знаех кой съм. Съзнанието на Майкъл Гейбриъл се бе настанило в тялото на Уилям К. Рейби. Аз… или по-точно ние, бяхме морски генен инженер, избран да работи на Марсианската колония не заради научните си постижения, а благодарение на щедрите парични вноски, направени в полза на подготовката на експедицията.

Като повечето от членовете на експедицията, Бил Рейби бе открил нужните хора, които да подкупи, за да си спаси кожата“.

„Но ти не беше този Бил Рейби, нали?“

„Вярно е, синко, че съзнанието ми доминираше над неговото, но чувствах страховете му, сякаш бяха мои собствени. Разполагах с неговите спомени, с непреодолимото му чувство за вина, защото мъката по изгубената Земя не му даваше покой.

Скоро установихме, че пътуването през черната дупка е разрушило почти цялата налична електроника на борда, нанесло е тежки щети върху корпуса и е повредило двигателите. Също като останалите кораби от нашата флотилия, ние се носехме из космоса лишени от какъвто и да било контрол, безпомощни играчки в ръцете на твърде големи гравитационни сили“.

„Още една черна дупка?“

„Не, синко, беше планета, с яркочервена атмосфера, която много приличаше на Марс и по размери бе почти като Земята. Подобно на Червената планета, този чужд свят притежаваше два безжизнени спътника, единият с размерите на Луната, а вторият — по-малко тяло, с диаметър около петнайсет мили.

Паниката на борда нарасна, когато и дванайсетте кораба се понесоха към тази червена планета. Топлинният ни щит бе непоправимо повреден и температурата в каютата започна бързо да се покачва. Отекнаха детски писъци. Пътниците се молеха да стане някакво чудо, каквото всички знаехме, че не заслужаваме.

И когато чудото дойде, се оказа, че е дело на моите спътници, които бяха успели да променят курса на кораба така, че да прелетим косо през атмосферата, без да изгорим в горните й слоеве. Всички въздъхнаха облекчено, когато безкрайният мрак на космоса се смени с яркочервен хоризонт. Повреденият кораб някак си успя да полети над чуждата планета. Виждахме гола в безжизнена пустош, надупчена от зейналите гърловини на вулкани.

Страхът се върна отново, когато всички осъзнаха, че се носим прекалено бързо към повърхността, без подходящо място за приземяване.

С раздиращ вой първо опашката на кораба се вряза в непознатата земя. Совалката се извъртя, претърколи се и аз отново изгубих съзнание…“

Съвършено секретно/Маджестик–12

Предупреждение: Неразрешен достъп и запознаване с документа се наказва със задържане под стража и последваща смъртна присъда.

ДОКЛАД ЗА ТЕКУЩОТО СЪСТОЯНИЕ НА ПРОГРАМАТА „ЗЛАТНОТО РУНО“

24 октомври 2027 г.

Космически кораб „Балам“

1. Доктор Дейвид Мор и участниците в изследователската програма „Златното руно“ отказаха да ни запознаят с предположенията си относно принципите на движение, използвани при „Балам“, въпреки че корабът бе преместен още преди тринайсет години в секретен хангар. Една от причините е неуспехът да се проникне във вътрешността на кораба.

2. По-ранни доклади от Маджестик сочат възможността „Балам“ да се е „плъзгал“ през различните слоеве от земната атмосфера върху нещо като гигантска шокова вълна, маневрирайки с помощта на усъвършенствани магнитно електрически двигатели. При подобен полет цялата златиста обвивка на кораба представлява един гигантски двигател. Вълни от отрицателно заредени частици, причиняващи споменатата шокова вълна, „тласкат“ кораба през въздушните маси.

3. Напоследък бе изказано предположението за друг, безкрайно по-бърз метод на придвижване. Бяха открити миниатюрни многоклетъчни сопла, разположени под двете перки на кърмата. След по-внимателно изследване групата на д-р Мор стигна до извода, че предназначението на тези сопла е да изстрелват тахионни енерго частици, осигуряващи възможност за полет със свръхсветлинна скорост. Групата на доктор Мор сметна, че соплата са част от „хиперпространствен“ двигател.

4. Според друга теория, също дело на изследователската група на НАСА, „Балам“ е в състояние да генерира силово поле от „чужда материя“, позволяващо на кораба да навлиза в гравитационни вихрушки.

5. В по-нататъшните си предположения екипът на НАСА изказа вероятността, че енергията, необходима за задвижването на „хиперпространствения“ двигател, ще е достатъчна за осветяването на всички градове на Земята в продължение на 100000 години.

6. Но мнение на старши сътрудници на Маджестик, а също и на доктор Мор, задвижващата система на „хиперпространствения“ двигател представлява огромна опасност за живота на Земята, с непредсказуеми въздействия върху крехкото екологично равновесие на планетата.

7. Специалисти по квантова гравитация незабавно изразиха опасенията, че задействането на „хиперпространствения“ двигател на Балам може да предизвика появата на микроскопична черна дупка, която — при колабиране на сингулярната ос — да унищожи не само част от кораба, но и големи райони от повърхността на планетата.

8. Способността да се създават и направляват черни дупки означава и способност да бъде прекрачена границата пространство-време. Както бе заявено по-рано от членове на Маджестик, пътешествията във времето са неконтролируема заплаха за безопасността на човешката раса, поради теоретично съществуващата опасност от възникване на „Времеви парадокс“. (Виж Айнщайн, „Специална теория на относителността“)

9. На 18 декември 2012 г. Майкъл Гейбриъл потвърди, че корабът на Закрилниците („Балам“) е навлязъл в земната атмосфера, издирвайки друг съд, катастрофирал на Земята преди 65 милиона години. Ако приемем, че „Балам“ може да лети със свръхсветлинна скорост, логично е да допуснем същото по отношение и на другия кораб.

10. Внимателно повторно изследване на кратера Чиксулуб в Мексиканския залив показва наличие на магнитни и гравитационни аномалии. Някои наскорошни наблюдения върху далечни космически тела навеждат квантовите физици на мисълта, че не е изключено пътят на нашата планета да е бил пресичан от черни дупки. Тези „портали към хиперпространството“ биха могли да предизвикат магнитно гравитационни отклонения от типа, засечен в кратера Чиксулуб и обкръжаващия го район, известен в пресата като „Бермудския триъгълник“.

11. В района на Бермудския триъгълник отдавна са открити тесни, но дълбоки подземни пещери, известни като „сините дупки“. Робърт Палмър, бивш директор на изследователския център „Сините дупки“, изчезва при загадъчни обстоятелства, докато проучва една от тези дупки. Палмър е бил убеден, че тези отвори са породени от възникването на миниатюрни черни дупки.

12. Доктор Мор смята, че голямата електромагнитна аномалия на дъното на кратера Чиксулуб също се дължи на черна дупка, но не микроскопична, а голяма, появила се в околоземна орбита от съседно пространство или от друга част на галактиката. Ако е така, нищо чудно да се доближаваме до откриването на портал към други пространства.

Относно близнаците Гейбриъл

13. Според някои бивши членове на Маджестик президент Енис Чейни твърде необмислено е ограничил възможността на екипа на „Златното руно“ да изследва близнаците. Понастоящем четиринайсетгодишните момчета може би държат в себе си „телепатичния“ ключ към тайните на „Балам“ и магнитната аномалия в Мексиканския залив.

Заключение:

Препоръчваме майката на близнаците (Доминик Гейбриъл) да бъде убедена, че е в интересите на цялото семейство учени от „Златното руно“ отново да получат възможност за срещи и изследвания на двамата близнаци. Съществува поредица от наркотерапевтични, хипнотерапевтични и имплантаторни средства за достъп до тайните, скрити в тяхното подсъзнание. В случай че Доминик откаже, могат да се приложат по-груби мерки за „убеждение“, като заплахи и натиск.

Подпис:

У. Луис Макдоналд

„Златното руно“

24 октомври 2027 г.