Стив Олтън
Възкресяване (40) (Какво става с нас, след като умрем)

37

На борда на спасителната капсула

Дългата десет метра спасителна капсула описа кръг над лунната станция и се приземи върху една равна площадка.

Джейкъб стискаше главата си с ръце, затворил очи.

— Джейк, какво има?

— Гласове… толкова много… те бърникат в главата ми…

На екрана се появи съобщение:

ДОБРЕ ДОШЛИ!

Без никакво предупреждение площадката, на която се бе приземила капсулата, потъна в земята.

Доминик се вкопчи в облегалките, изплашена от неочакваното движение, но почти в същия миг падането им се забави.

Външният люк се отвори — зад него се виждаше подземен хангар.

Изправени между тях и абсолютната тишина стояха стотици хуманоиди, двуметрови на ръст, със сребристобели коси, яркосини очи и издължени черепи.

 

 

Отведоха ги по един коридор до неголямо помещение. Тук ги очакваха старейшините на Закрилниците. Двама от тях явно бяха мъже, защото имаха дълги бели бради. Жената беше със снежнобяла коса и нежни черти. И тримата бяха облечени в плътно прилепнали биопневматични костюми, покрити от енергийни капиляри.

По-възрастният от двамата мъже, облечен в черен костюм, заговори на глас, за да може и Доминик да ги разбира:

— Аз представлявам Първия клан.

Жената, която носеше сив костюм, се представи:

— А аз съм пратеничка на Втория клан.

Младият мъж, в бял костюм, пристъпи напред.

— Аз представлявам Третия клан. За мен е чест да се запозная с вас, Първородна майко, въпреки че не очаквахме да пристигнете.

— Кои сте вие?

Младият мъж вдигна два пръста. На върховете им бе поставен по един мъничък дисковиден предмет.

— Това са бионични имплантанти. Всичко, което ви интересува, може да бъде прехвърлено чрез тях.

Преди Доминик да успее да възрази, мъжът опря миниатюрното устройство до слепоочието й…

… и съзнанието й бе погълнато от мрак.

 

 

„Къде е Имануел?“

„Той отказа да дойде с мен“.

„Няма логика. Той бе програмират да бъде тук“.

„Хунафу генът твърде дълго е бил потискан. А и има право сам да взема решенията“.

„Няма да успееш без него“.

„Баща ми ще ми помотае“.

„Баща ти е изгубен“.

 

 

Доминик с мъка отвори очи.

Лежеше на полюшваща се във въздуха кушетка, стаята се въртеше пред погледа й. Тримата хуманоиди се бяха изправили срещу Джейкъб. Очите им бяха затворени — общуваха по телепатичен път.

— Говорете на глас!

Те бавно се извърнаха към нея.

— Кои сте… — Още преди да завърши въпроса си, я заля вълна от информация.

 

 

Закрилниците… оцелели след гибелта на Земята… определени да построят колонията на Марс… дванайсет кораба, отклонени от черна дупка… пристигнали на Ксибалба като Хомо сапиенс… еволюирали до трансчовеци след ретротранспосонна манипулация…

Доминик притисна с ръце слепоочията, където се намираха невралните имплантанти.

— Спрете — намеси се Джейкъб. — Затрупвате я с информация. — Той коленичи до нея. — Как си, мамо?

— Горе-долу — едва промълви Доминик.

— Ще разговаряме на глас — предложи жената.

— Искам да видя Мик. Отведете ме при него.

— Мик вече го няма — заяви най-възрастният. — Грижата ни сега е за нефилимите.

— Не ви вярвам — изпъшка Доминик.

— Майкъл Гейбриъл се провали — заяви младият.

— Дори не знаете къде е, нали?

— Знаем — отвърна възрастният.

— Не знаете… лъжете… цялото това ваше Братство е една голяма лъжа! Лунната станция, „Балам“… тези неща не са ваши, наследили сте технология, която не разбирате. Вие сте като деца, на които са подарили телевизор. Можете да сменяте програмите, но не знаете как работи, нали?

Джейкъб погледна най-възрастния Закрилник и се усмихна.

— Майка ми може да не е Хунафу, но не бива да я подценявате. Кажете й всичко.

— Това, което казваш, е вярно — призна жената. — Заварихме „Балам“, когато пристигнахме тук, но все още не знаем нищо за произхода му.

По-младият мъж отново пристъпи напред.

— Също като вас ние някога сме живели на Земята и сме били Хомо сапиенс. Но човешката раса пострада от неописуема катастрофа — супервулкан, чието изригване запокити Земята в ледниковата епоха. Някои от нас бяха избрани да започнат нов живот на Марс. Ние бяхме последната група, която успя да избяга от Земята, преди да изригне калдерът. Докато пътувахме към Червената планета, нашите дванайсет кораба попаднаха в черна дупка и се отправиха към съвсем друго време и място.

— Чакайте малко — сепна се Доминик. — Да не искате да кажете, че всички на Земята са загинали? Или че ще загинат? Кога ще стане това?

— По-малко от десетилетие след дванайсетата годишнина на Героите близнаци.

— О, господи!

— Планетата, в чиято орбита се намираме, някога е била обитавана от силно напреднала раса човеци. Преди да пристигнем, тази трансчовешка култура извършила огромен пробив в еволюционното развитие. Свързвайки умовете си в колективно съзнание, те успели да създадат резониращ свръхум, който им позволил да преодолеят границите на материалния свят. Това откритие довело до разцепването на цивилизацията на две. Тези, които били готови да изоставят телата си, за да могат да закрачат в Божията сянка, с течение на времето еволюирали в пост хуманоидни същества. Другите обявили еволюцията за богохулствено деяние и напуснали планетата.

Сега заговори жената:

— Физичното и духовното царства са свързани чрез възел — транспространствено съществувание, което свързва материалния с духовния свят. Чрез създаването на колективен ум трансчовеците вече можели да надживеят физическата смърт и да навлязат в духовното царство, използвайки високочестотни психотронни хармонии. Въпреки това все още не можели да достигнат по-висши духовни светове, към които се стремели. За да го сторят, се нуждаели от друга форма на живот — от същества гостоприемници, които да възпроизвеждат тези психотронни хармонии вътре във възела. От генетичните каталози трансчовеците избрали един вид същества, които някога обитавали тази планета. Използвайки кибернетика и способностите си да нанасят корекции в гените, те се заели с клониране и отглеждане на генетично променени поколения от тези същества, за да могат да използват крайния продукт за своите егоистични цели.

Пред тях изникна обемно изображение. Виждаше се кратер, пълен със сребриста огледална течност, наподобяваща разтопен метал. Под повърхността се плъзгаха огромни змиеподобни същества — от гърбовете им стърчаха шипове.

— Но това са… — Доминик се ококори. — Същото видях веднъж… да се надига от Мексиканския залив. Тъкмо него Мик унищожи под Чичен Ица.

— Тескатлипока — прошепна Джейкъб. — Маянското название за огледалото, което пуши.

— Огледалото в душата — кимна жената. — Тези покорни интелигентни чудовища са генетично променени и модифицирани, за да могат да оцелеят от двете страни на огледалото на съществуването. Тъкмо тяхната хармония призовава черната дупка. Постчовешките им създатели използвали Тескатлипока, за да преминават през възела в духовния свят. А нашите корабокрушенци — нашите изоставени братя и сестри — ги последвали по същия тъмен път. И сега те са смазани и лишени от воля, чуваме само гласовете им, които молят за помощ. Някой трябва да ги спаси.

— Нефилимите, нали? Низвергнатите? — попита Джейкъб. — Те са вашите корабокрушенци?

— Да. Всичките са еволюирали в трансчовеци няколко години след като започнали да пият местната вода.

— И какво общо има всичко това с Мик? — попита нетърпеливо Доминик.

— Майкъл и твоите синове носят Хунафу гени.

— Това ми е известно! Не зная обаче какво означава този проклет Хунафу ген!

— Преди да избягат от Ксибалба — продължи невъзмутимо жената, — нашите далечни предци взели образци от постчовешка ДНК. „Балам“ пренесъл тези образци на борда си, докато летял през хиперпространствения тунел, в преследване на транспортния кораб от Ксибалба, със съществото. Хунафу гените са гени от Хомо сапиенс, генетично променени чрез кръстосване с постчовешка ДНК.

Сега думата взе старецът.

— Планът на Изчадието бил да прати един Тескатлипока с транспортен кораб обратно на Земята, където със самото си появяване създанието да осигури космически мост между двата свята и двата времеви периода. Уплашени, че Изчадието ще направи опит да прехвърли последователите си на Земята, Закрилниците потопили кораба, но не успели да убият чудовището.

— За щастие — намеси се Джейкъб, — баща ми, който притежавал Хунафу кръв, успял да доведе техния план до успешен завършек.

— Не разбирам — рече Доминик. — Как е възможно Лилит да е Хунафу?

— Майкъл Гейбриъл беше една от седемстотинте вероятни генетични аномалии, които Закрилниците се надяваха да еволюират с течение на времето до такава степен, че да могат да задействат оръжейните системи на „Балам“. Чичото на Лилит обаче открил начин да кръстосва Хунафу линии. Тази мутация е придружена от дълбоко вкоренена шизофрения, която Лилит е наследила.

— А къде е Мик? Какво е станало с него?

— Майкъл и нашите събратя колонисти са пленници на един ничий свят, изолирана сфера на съществувание, създадена от Девлин Мейбас.

— От Девлин?

— Синът на Лилит, истински постчовек, много силен, заченат от двама Хунафу родители.

Джейкъб внезапно пребледня.

— Кой е бащата? — попита Доминик. — Джейк?

— Не зная, майко. Но е възможно. Би могъл също да е Мани, или някой друг.

Тримата Закрилници млъкнаха — обменяха информация със скоростта на светлината.

Доминик изгуби търпение.

— Не ме интересува нито този Девлин, нито Лилит. Дойдох тук, за да открия Мик. Кажете ми какво е станало с него и как мога да го намеря.

Първи заговори по-младият.

— Майкъл Гейбриъл тръгна за царството на Девлин, за да спаси нефилимите, но Лилит и синът й бяха предупредени. Той остана пленник на ничия свят. Лилит използва светлината му, за да манипулира последователите си. Светлината на Майкъл ги привлича като фенер — пеперуди. Тя им дава надежда, но Майкъл не може да избяга. Сега само комбинираната сила на Героите близнаци може да го освободи, него и низвергнатите.

— Което означава, че нашата мисия се е провалила — допълни старият и изгледа навъсено Джейкъб. — Не Първородната майка, а брат ти трябваше да е сега тук.

Доминик игнорира забележката.

— Колко години са изминали от пристигането на Майкъл?

— Около един ксибалбански век — отвърна жената. — Приблизително сто и четиринайсет земни години.

— Боже… възможно ли е това?

Жената я улови за ръката.

— Доминик, Майкъл не е остарял във физически смисъл. Тялото му остава в дълбока хибернация. Умът му е, който търпи мъчения.

— Мъчения?

— От Изчадието. Тя е като лишей за душата му.

Джейкъб се изправи.

— Дойдох тук, за да спася баща си и нефилимите. Кажете ми какво трябва да направя?

— Може би вече си закъснял.

Старецът посочи с пръст.

Изображението се активира. Носеха се из космоса и се приближаваха към гигантска кипяща яркочервена звезда. С приближаването обаче повърхността й изстиваше и накрая сиянието й можеше да се сравни с това на гаснеща електрическа крушка. И тогава зад нея се показа втора звезда, по-малка — бяло джудже, чиято повърхност се надигаше непрестанно.

— След трийсет и един часа и седемнайсет минути този червен свръхгигант ще се превърне в свръхнова. Когато това стане, той ще разпръсне масивни дози радиация и енергия из целия сектор на галактиката. Нито луната, нито планетата ще могат да оцелеят.

— Какво смятате да правите? — попита Доминик.

Изображението се промени, подмина Ксибалба и се съсредоточи върху по-малката луна на планетата — един огромен кораб с форма на картоф.

— Този повреден транспортен кораб е бил изоставен от трансчовеците, когато са напускали планетата. Нашите учени успяха да го поправят. След като стабилизирахме отвора на пространствения тунел, вече можем да напуснем този регион, преди звездата да е изригнала.

— Връщаме се на Земята — каза жената. — Обратно във времето, преди да е станала катастрофата. Ще спасим човечеството.

— Можете ли да го направите? — попита Доминик. — Да промените историята?

— Възможно е — отвърна младият. — За съжаление, сам Джейкъб няма да е в състояние да победи Лилит и Девлин.

— Той няма да е сам — възрази Доминик. — Аз ще съм с него.

— Ти? — По-възрастният поклати глава. — Ти не си Хунафу. Дори не си трансчовек. Девлин и помощниците му ще ви смачкат.

Жената вдигна ръка.

— Да не прибързваме с преценките. Появата на Първородната майка в Подземния свят може да предизвика смут у Изчадието и сина й, които все още очакват Героите близнаци. Когато Доминик стигне Тъмния път, умът й ще е забулен и това ще е предимство.

— Предимство? — Възрастният Закрилник погледна невярващо жената. — Без Имануел те няма да минат отвъд Тъмния път. Или забрави за тлачтли?

Доминик го погледна объркано.

По-младият побърза да обясни.

— Входът към света на Девлин се охранява от банда социопати. Лилит е убедила тези трансчовеци, че са превъплъщения на канибали, живели преди хиляда години в Централна Америка. Тези поклонници на дявола съществуват само за да служат на Изчадието и сина й. За да проникнете в света на Девлин, трябва първо да победите тези войници на тлачтли. Играта ще е на живот и смърт.

Джейкъб се обърна към майка си.

— Става въпрос за играта, за която се подготвям през последните седем години.

— А как стои въпросът с оръжията? — попита Доминик. — Не можем ли да ги нападнем с йонното оръдие или нещо подобно?

— Модерните оръжия не функционират в духовния свят — отвърна жената. — Законите на физиката са неприложими за Страната на прокълнатите.

— Един от нашите транспортни кораби ще ви откара до станция на повърхността, където е ограден последният оцелял Тескатлипока — обясни младият. — Джейкъб, използвай стоите Хунафу способности, за да повикаш чудовището. То ще ти осигури достъп в света на Изчадието и Девлин. Братството на Закрилниците успя да програмира змията да опази едно оръжие — единственото, което според нас е в състояние да унищожи Изчадието и сина й.

— Моят меч. — Джейкъб кимна. — Виждал съм го в сънищата си.

— И помнете — предупреди ги жената, — имате само трийсет часа, преди да напуснем този регион през тунела. Ако не се върнете дотогава, въобще не се връщайте. Радиацията на свръхновата ще ви убие.

 

 

С помощта на жената Доминик облече и нагласи черния екзоскелетен костюм.

— Този костюм е проектиран от трансчовеците за достъп до възела. Ще ви помогне да оцелеете и в света на Девлин. Осигурява вода и рециклира отделената пот. Освен това има резервна бутилка с кислород и компресор. В чистилището няма кислород.

Доминик приключи с обличането и се присъедини към Джейкъб, който вече бе облякъл своя брониран костюм.

 

 

Закрилниците ги отведоха при стартовата площадка. Тук имаше десетина транспортни кораба — стърчаха от стартовите силози, които бяха наклонени под 45 градуса.

— Един от нашите транспортни кораби ще ви откара директно в генетичната станция на Тескатлипока — обясни по-младият мъж. — Нека светлината на Господ Бог огрява пътя ви.

Джейкъб се покатери в тясната кабина на транспортния кораб, Доминик се намести до него. Люкът се затвори със свистене и пред тях блесна екранът на монитор. С приглушен тропот се освободиха магнитните клампи. Двигателите изреваха, транспортният кораб се стрелна през стартовия силоз и се озова в космоса. Прелетяха над лунната станция и скоро почти целият екран се изпълни с червеното сияние на Ксибалба.

От „Балам“ нямаше и следа.

„Той е някъде долу — мислеше си Доминик с разтуптяно сърце. — И изпитва ужасни страдания. Дали ще ме познае? Запазил ли е здравия си разсъдък?“

Предупреждение: Навлизане в планетарната атмосфера.

Скоро под тях се появиха черни вулканични скали. В далечината се виждаше някаква рееща се във въздуха маса с размери на континент.

— Нов Рай — каза Джейкъб.

— Невероятно! — възкликна Доминик. — Кои са били тези трансчовеци? Какво е станало с тях?

— Нямам представа.

На хоризонта се показа сребристото езеро, познато им от прожекцията на Закрилниците. Транспортният кораб следва бреговата линия няколко минути, след това се приземи непосредствено до комплекс от няколко сгради. Покривът на комплекса, изглежда, бе отнесен отдавна от някоя буря.

— Аз ще се справя с това — каза Джейкъб. — Остани тук, където е по-безопасно.

Тя си разкопча колана.

— Идвам с теб.

— Добре, но си нагласи шланговете за кислород. Не забравяй, атмосферата на Ксибалба съдържа предимно въглероден двуокис.

Когато излязоха навън, Джейкъб посочи една от сградите.

— Генетичната лаборатория на постчовеците.

— Какво се е случило с нея?

— Не зная, но имам чувството, че Закрилниците крият доста неща от нас. — Джейкъб спря при брега и затвори очи.

Изминаха няколко минути и тогава, на около миля навътре в езерото, повърхността се набръчка от вълни.

Нещо огромно се приближаваше под огледалната повърхност към тях. Скоро от сребърната течност се подаде гигантска чудовищна глава и се издигна на десетина метра над Джейкъб.

Генетично промененото същество наподобяваше чудовищна змия, с размери на влакова композиция и череп, наподобяващ бетонобъркачка. Чудовището оглеждаше Джейкъб през двете си кибернетични очи — вертикални цепки от злато, заобиколени от рогови образувания. Челюстите му се разтвориха и зад тях се показаха черни, остри като скалпели зъби.

Джейкъб издържа погледа на чудовището. Изминаха няколко секунди, през които двамата се измерваха с очи. Изведнъж съществото склони глава към земята, но без да изпуска човека от погледа си.

Джейкъб разкърши рамене. Пристъпи напред, положи длани върху люспестата глава на създанието и почувства дълбоките вибрации на дишането му…

… и тогава умът му бе обгърнат от бяла мъгла.

 

 

Съзнанието на Джейкъб се носеше през пространството и времето.

Той извършваше дистанционно наблюдение на река Нил.

Движеше се през скритите тунели на Голямата пирамида в Гиза.

Ето че влезе в камерата на царицата.

Надзърна през един тесен отвор, наклонен под трийсет и пет градуса, и видя мъждукаща звезда във вечерното небе… Сириус.

 

 

— Джейк!

Гласът го извади от вцепенението. Той отвори очи. Лежеше по гръб. Майка му се бе надвесила над него, а отгоре се виждаше непознато небе.

Гигантската глава на змията продължаваше да лежи на брега, тялото се губеше в сребристата течност.

— Джейк, какво стана? От часове си в безсъзнание. Добре ли си?

Той се надигна, все още малко замаян. Доминик забеляза, че тялото му трепери.

— Божичко… — Той погледна към чудовището и очите му се напълниха със сълзи.

— Джейк? Какво има?

— Тези негодници… излъгали са ни.

— Кой ни е излъгал? Закрилниците?

— Да. Всичко, което са ми разказвали за баща ми и Ксибалба, всичко, което са програмирали в астрокартите на „Балам“… всичко е било добре замислена лъжа. Тази планета не е в Пояса на Орион и онзи червен гигант не е Бетелгейзе, а Сириус. А бялото джудже е Сириус Б!

— И какво значение има това?

— Не разбираш ли, мамо? Ние не сме на стотици светлинни години от Земята. Ние сме на Земята!

— Какво?

— Ксибалба е Земята… само че стотици хиляди, може би дори милиони години в бъдещето!

— Но, Джейк, това е невъзможно… погледни червеното небе.

— Атмосферата се е променила, прашните частици разсейват светлината по друг начин.

— Но къде са океаните?

— Вероятно са се изпарили. Може би е заради загубата на озоновия слой, или от парниковия ефект. Може би моретата са замръзнали под повърхността на планетата. Същото се е случило на Марс. — Той се изправи, вдигна ръка и докосна змията. — А тези нещастни създания… знаеш ли какво са били някога?

Тя поклати глава.

— Били са китове, мамо, клонирани и генетично променени китове, които сега служат на постчовеците.

— Не разбирам.

— Заради уменията им да се свързват с възела. Натъпкали са нещастните същества с кибернетични имплантанти. Способността им да хармонизират с възела подпомага трансчовеците при прехвърлянето им в духовния свят.

— Джейк, щом това е Земята, тогава кои са трансчовеците и постчовеците?

— Това сме ние. Хомо сапиенс, след милион години еволюция. Те са построили летящия град, генетичната лаборатория и езерото. — Той разпери ръце. — Огледай се, мамо! Това е бъдещето на планетата Земя.

— Едно от възможните бъдеща — подчерта тя. — Щом калдерът е причинил това, може би Закрилниците ще успеят да му попречат.

Той кимна.

— Татко казваше, че само Хунафу може да ни предпази от втора катастрофа.

Доминик втренчи поглед в змията.

— Имам чувството, че това същество те познава.

— То прониква в мислите ми… в спомените ми за Земята. Знае, че не искам да му причиня зло. То е тук, за да ни отведе при Майкъл. — Джейкъб й подаде ръка. — Не се бой.

— Не мога да не се боя, но ще направя каквото трябва.

Той кимна, после затвори очи и прехвърли ума си във възела.

Доминик потрепери, когато чудовището се отърси и внезапно разтвори гигантската си паст, обрамчена от стотици остри зъби. И тогава отвътре се подаде втора, по-малка глава, която се разгъна навън като телескоп.

Джейкъб и майка му отстъпиха назад и в същия миг от устата на втората глава изникна трета и последна глава.

Изведнъж отворът на първата се превърна във въртящ се цилиндър от енергия, космически проход от пространство-време, който продължаваше навътре в тялото на змията и се спускаше под повърхността на изкуственото сребърно езеро.

Ръка за ръка Доминик и Джейкъб прекрачиха долния ред зъби и бяха погълнати от гърлото на чудовището.