Стив Олтън
Възкресяване (12) (Какво става с нас, след като умрем)

9

10 октомври 2020 г.

Бел Глейд, Флорида

— Не ме разбирайте погрешно, отче, вашата внучка е много надарено дете…

— Осиновена внучка — поправи я пасторът.

— Да, Разбира се. — Училищната съветничка погледна записките си. — Лилит е може би най-умното дете в класа, навярно дори в цялото училище.

— Тогава защо получава все тройки и четворки?

— По мое мнение, защото й липсва самочувствие. Още на втория ден в училище се заключи в тоалетната и едва я извадихме оттам. Чухме я да си говори сама.

— Да, тя го прави непрестанно.

— Учителят й забелязал някакви белези отзад по краката й. Да знаете от какво са?

— Откъде да знам? Дете е все пак… катери се по дървета… пада. А какво каза Лилит?

— Че я е ритнал Честър.

— Честър ли? Този пък кой е?

— Нямам представа. В нашето училище няма момче на име Честър. Чули са я също така да разговаря с някаква въображаема приятелка — Бренди.

Куентон стисна ядно зъби.

— Не се ли учудвате?

— Майка й страдаше от подобни… мании. Оставете на мен, аз ще се погрижа.

— Вижте, ако става въпрос за душевно заболяване, може би момичето трябва да отиде на специалист?

— Повярвайте ми, госпожо, когато става въпрос за такива неща, аз съм специалистът.

 

 

Лонгбоут Кей, Флорида

Имануел Гейбриъл не откъсваше поглед от екрана на компютъра. До него се бе навел брат му.

— Не виждам никаква схема — оплака се Мани.

— Има я — упорстваше Джейкъб. — В Библията са за шифрован и милиони предупреждения. Обяснява се защо са изчезнали динозаврите, предсказват се убийствата на Мартин Лутър Кинг и Кенеди, войните в Близкия изток, атаката срещу Световния търговски център, епидемията от „ебола“ през две хиляди и осма…

— Стига — прекъсна го чернокосият близнак. — Не виждам нищо такова.

— Защото не знаеш как да гледаш. Натъкнах се и на имена… — Джейкъб прелисти няколко страници. — Ето виж, като четеш по диагонал, се получава „близнаците Гейбриъл“. А тези думи тук — събери ги и ще получиш „тунел във времето“.

— Тунел във времето?

— Така в Библията се нарича пространственият тунел. По него ще стигнем в Ксибалба.

Имануел поклати глава.

— Няма да ходя в никаква Ксибалба.

— Ще дойдеш.

— Няма.

— Това е нашето предначертание, Мани. Заложено е в кръвта ни. Краят на дните!

— Има го в твоята кръв, защото си урод.

— Не е вярно. Хунафу генът съществува и при теб и мога да го докажа. Открих едно място в ума ми, където всичко се забавя. Нещо като по-висше измерение.

— Млъквай!

— Сериозно говоря. Хунафу генът ни дарява със специални способности. Като съсредоточаваме мислите си на това място, можем да се преместваме в по-висши измерения.

— Измисляш си.

— Не.

Имануел го погледна с любопитство.

— Добре, кажи ми как е там.

— Странно е и е малко… студено. Освен това светът страшно се забавя. Но усещам, че държа нещата под контрол. Мога да правя различни неща едновременно, да управлявам тялото си, да забавям сърдечната си дейност, дори да следвам кръвните телца, докато се носят из съдовете. Все едно че се сдобивам с нови сетива, които ми позволяват да виждам вътре в себе си. Въпросът е, че не мога да остана достатъчно дълго, защото в мускулите ми се натрупва млечна киселина. Сигурно заради несъответствието на способностите на ума и тялото ми. Умът ми е възелът…

— Възелът?

— Така го наричам.

— Научи ме да го правя и аз.

— Ела.

Джейкъб тръгна към басейна отвън.

— Какво ще правиш?

— Ще ти покажа как започнах. Първо, трябва да се научиш да си задържаш дъха. Става най-добре, когато си изплашен, тогава адреналинът се повишава. — Джейкъб си свали шортите. — Гмурни се на дъното и се задръж за стълбата. После затвори очи и изчакай да се появи една светла точка. Когато я видиш, се съсредоточи върху нея, но не влизай навътре. Светлината ще се увеличава и после всичко ще се забави. Ще го разбереш, когато престанат да те болят дробовете. Помни само — не бива да тръгваш към светлината.

— Защо да не тръгвам към нея?

— Просто не бива.

— Но защо?

— Защото тя е едно от по-висшите измерения.

— Не си ли ходил там?

— Не съм, но някой ден ще ида.

— Страх ли те е?

— Ще го направя, когато съм готов. А ти се съсредоточи да контролираш възела.

— А когато поискам да се върна?

— Просто ще си кажеш: искам да се върна.

— Ами ако забравя и се удавя?

— Няма да се удавиш. Когато ти свърши въздухът, ръката ти ще пусне стълбата и ще изплуваш на повърхността. И с мен се случва така.

— Уф, не зная. — Мани погледна към дъното на басейна.

— Стига, Мани, престани да се държиш като дете.

Имануел си свали шортите и топна крака във водата.

— Студена е.

— Във възела е по-топло. Поеми си дъх и се потапяй.

Имануел си пое въздух, гмурна се, улови се за долния край на стълбата и затвори очи.

Мрак.

Сърцето му блъскаше в слепоочията.

Дробовете му горяха.

Пусна стълбата, изплува на повърхността и вдиша шумно.

— Голям лъжец си. Не мога да разбера как се съгласих да ме уговориш…

— Не съм те лъгал…

— Млъквай! — Имануел излезе треперещ от басейна. — Прибирам се.

Джейкъб го сграбчи за ръката и посочи часовника на стената.

— Сега е два и четири, нали? Гледай и се учи. — И без да чака отговор, скочи и се гмурна на дъното.

Имануел забеляза, че увива ръка около най-долното стъпало на стълбата. „Побъркан урод“ — помисли си.

Джейкъб застана почти неподвижно. Затвори очи и потъна в мрака зад клепачите си. Представи си, че се плъзга надолу по ларинкса, спуска се през трахеята и единия бронх, стига бронхиолите и накрая се изправя пред алвеолите — но е толкова малък, че вижда молекулите, от които са изградени. Промъква се между тях, като не забравя да си поема въздух.

Напрежението в гърдите му внезапно изчезна. Появи се точица светлина, която бързо се разрасна и го окъпа в топлина.

„Мога да го направя… мога да го направя…“ — повтаряше си той.

И тогава пред него се показа сянката.

 

 

Имануел погледна часовника. „Почти три минути…“ Огледа се притеснено. „Какво да правя? Ами ако се удави?“ Втренчи поглед в лицето на брат си. Видя меланхоличната му усмивка. „Божичко… той наистина го прави!“

 

 

Стройна гъвкава фигура се рееше зад полупрозрачната пелена.

„Ей!“ — подвикна й мислено Джейкъб.

„Кой е?“ — Момичешки глас. Изплашен.

„Не се бой. Казвам се Джейкъб. Ти коя си?“

„Лилит. Къде сме?“

„На едно място, което наричам възела. Ти как го откри?“

„Бренди ми каза за него. Посъветва ме да се крия тук“.

„И защо се криеш?“

„Аз… не мога да ти кажа. Куентон ще се ядоса“.

„Кой е Куентон?“

„Дядо. Все ми повтаря, че съм тъпачка. И че душата ми се нуждаела от пречистване“.

„Трябва да тръгвам, Лилит“.

„Чакай! Моля те, не си тръгвай“.

„Не искам, но се налага“.

„Джейкъб. Ще ми станеш ли приятел?“

„Разбира се. Но сега трябва да си вървя“.

Часовникът се премести на 14:11.

Имануел Гейбриъл беше на ръба на паниката. Вече се готвеше да скочи, когато забеляза, че ръката на Джейкъб пуска стълбата.

Русокосият близнак изплува на повърхността и отвори очи, сякаш изведнъж се беше пробудил. Потърси с поглед часовника.

— Седем минути. Убеди ли се?

Имануел поклати глава.

— Не мога да го направя. Аз не съм като теб.

— Грешиш. Можеш. — Джейкъб излезе от басейна и едва сега забеляза пътническия самолет, който се снижаваше от север.

Премигна.

Заслепяваща светлина… президентски герб… вътрешността на кабината… Енис Чейни на бюрото… отворената врата на кабината… мъж с униформа зад пулта за управление… пропуск… блясък на стомана… кръв по контролното табло… носът на самолета се гмурва надолу… главозамайващо спускане… машината е в пламъци.

— Джейк! Ей, Джейк! Събуди се!

Джейкъб отвори очи. Лежеше по гръб на плочките до басейна. Надигна се объркан.

— Какво стана?

— Припадна, тъпако, това стана! Така ти се пада, като стоиш толкова дълго под водата.

— Не… не бе от това. Имах видение.

— Какво видение?

— Видях самолетна катастрофа. Мисля, че беше самолетът на президента.

— Ти си се побъркал! — Имануел тръгна към къщата.

— Мани, почакай… — Джейкъб се затича след него. — Никога не ми се е случвало такова нещо. Сигурно е заради светлината. За първи път влязох в нея!

— Остави ме на мира! — Имануел влезе в кухнята, Джейкъб го следваше по петите.

— Мани, не можеш да игнорираш такова нещо. Ние сме близнаци. В някой момент ще се случи и на теб.

— Млъквай…

— Трябва да сме готови, Мани. След години ще напуснем този свят и…

— Казах да млъкнеш! — Имануел мина през всекидневната, влезе в стаята си и затръшна вратата.

— Това е нашето предначертание, Мани! — извика Джейкъб на затворената врата. — Но ако не искаш, ще отида с Лилит!

— Джейкъб! — Доминик сграбчи сина си за ръката и го дръпна. — Защо дразниш Мани?

— Не го дразня.

— Върви си в стаята.

— Няма.

— Моля?

— Трябва да се обадя на чичо Енис. Трябва да го предупредя…

— Наказан си! — Тя го помъкна към неговата стая. — Ще стоиш вътре, докато не ти позволя да излезеш. — Доминик затръшна вратата, заключи я и се върна при стаята на Имануел. — Мани? Мани, миличък, добре ли си?

Отвътре се чуваше тих плач. Тя отвори вратата.

Имануел седеше на пода в ъгъла и си скубеше косата.

 

 

Бел Глейд, Флорида

— … свети Архангел Михаил, бъди наш страж и пазител срещу изкушенията на Лукавия…

Лилит Робинсън отвори лазурносините си очи. Вече не беше във възела. Лежеше на леглото, гола, ръцете й бяха завързани с въжета.

Над нея стоеше Куентон, с Библия в едната ръка и кръст в другата. Челото му бе покрито с едри капки пот.

— … ще моля Всевишния да надмогне Сатаната и да му попречи да примамва християните надалеч от църковните покои…

Зад него се подаваше Бренди и го имитираше подигравателно.

Лилит се разсмя.

Пасторът я погледна с разширени от гняв очи. Зашлеви я, после я поръси със светена вода.

— И се погрижи за Змея — за змията, що е пратена от дявола и сатаната. Вържи я и я хвърли в бездната, та да не може повече да изкушава народите!

Лилит потрепери и затвори очи.