Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (8)

6.

Аман

Ферис отиде да види Хани Салаам в Службата за общо разузнаване на другия ден, след като той се върна от Берлин. Пазачът на пропускателния пункт спря бронирания му джип на входа на комплекса и после му махна да продължи. Явно мълвата, че е приятел на пашата, вече беше плъзнала. Това беше особеното при страни като Йордания, където животът се въртеше около кралския двор: клюката се лееше свободно като вода; всички придворни си разменяха една и съща информация и всеки явно разбираше всичко на мига. Дворецът беше разбрал в рамките на няколко дни например че Ферис е станал изпълнителен директор на Службата няколко седмици след пристигането си, когато Франсис Олдърсън беше изгонен. Това трябваше да е тайна, но градът се въртеше около Двореца не само в това отношение.

Централата на СОР се издигаше на върха на стръмен зъбер в Абдун, недалеч от американското посолство. Сградата не се виждаше от пътя, но когато завиеш зад ъгъла, надвисваше над главата ти като каменен замък. Във вътрешния двор се вееше заплашителният черен флаг на Мухабарат, с арабски надпис, който се превеждаше „Справедливостта дойде“. В ясна нощ светлините на Йерусалим се виждаха в далечината. СОР беше огромна. Никой не знаеше колко души се водят на работа в тайната полиция, затова хората си представяха най-лошото. Човекът, който стои до теб в ресторанта, информатор ли е? Ами бауабът^[1], който пази жилищната ти сграда, или колегата в другия офис? Вероятно всичките до един, плюс още дузина, описват всеки момент твоя живот, но никой не знаеше. Младите йорданци понякога играеха на една игра по баровете и се опитваха да отгатнат кой е от Мухабарат, но дръзваха да го правят само ако татко е достатъчно богат, за да оправи нещата, ако някой ги чуе. Това беше силата на Ханн: поради липсата на достоверни данни хората си представяха, че навсякъде е пълно с информатори.

Ферис носеше заключено куфарче, в което имаше извлечения от Агенцията за национална сигурност, в които се проследяваха разговорите на някои членове на кралското семейство, които напоследък бяха настоявали за повече пари от Двореца. Извлеченията бяха идея на Хофман. Подарък за Хани, който да му бъде връчен веднага щом Ферис успее да си уреди среща. Посланието беше: „Ние доставяме. Сега е ваш ред“.

Секретарката на Хани го посрещна на входа и го придружи по стълбите. Ферис мина покрай ярък стенопис на първия етаж, на който беше изобразен младият крал заедно със семейството му, и продължи нагоре по парадното стълбище. Приличаше малко на фоайе на тузарски хотел, цялото в лъскаво тиково дърво и блестящ хром. Елегантният интериор би изненадал повечето от йорданците, които си представяха разузнавателната централа като затвор в стил Кафка. Но служителите на СОР открай време бяха свикнали на охолен живот, понякога стигащ чак до разхищение. Един от предшествениците на Хани беше отишъл в затвора, след като го бяха уличили, че използва контактите си за приятели, които, в знак на благодарност, му превеждат големи суми в тайна банкова сметка.

Ферис беше придружен до кабинета на радушния заместник на Хани, който му предложи чай и си побъбриха. Директорът щял да се освободи след няколко минути, каза той. Най-накрая един прислужник съобщи, че шефът е готов, и Ферис се запъти по коридора към един огромен кабинет, украсен с картини на младия крал и неговия баща. Хани стана от бюрото си да посрещне американеца.

— Салаам алейкум, Хани паша! — поздрави Ферис, наведе се към йорданеца и го целуна по двете бузи. Хани остана явно доволен от тази проява на уважение. Дръпна от цигарата в ръката си и издуха едно съвършено кръгче дим към Ферис.

— Добре дошъл, Роджър. Сигурни сме, че не може да не си арабин. Имаш такива добри обноски. Затова те харесваме толкова.

— Не съм арабин. Само американец, който знае езика.

— Вероятно мъничко, много отдавна — усмихна се Хани. — Баба. Далечен прадядо. Знам го. Никога не греша.

— Този път грешиш. — Ферис се усмихна любезно. Никога не говореше за произхода си. Управлението се мръщеше на разкриването на прекалено много подробности, но не беше само това. Ферис смяташе, че личният му живот си е негова работа.

— Ела седни. — Хани му махна да седне на дивана. Тази сутрин беше досущ като Дийн Мартин. Носеше сако от туид, разкопчана на врата риза и елегантни велурени обувки, които сигурно си беше купил по време на скорошното пътуване до Лондон.

— Добре изглеждаш — рече Ферис. Истина беше. Човекът цъфтеше от здраве. Сигурно в Берлин се беше поглезил с много елитна проститутка, като награда за подвизите си.

— Как е кракът ти, скъпи? Куцаше в Берлин. Опитваше се да го скриеш, но забелязах. Надявам се, че си излекуван. Тревожа се за теб.

— Добре съм. Още повече сега, когато те виждам, Хани паша.

— Върнах се вчера от Германия. Отлична страна, но нямат разузнаване. Мисля, че изобщо не разбраха, че съм бил там. Когато се прибрах, моите хора ми казаха, че си искал да ме видиш. Веднага! — Хани вдигна вежди.

— Заради Милано. Европейците са полудели. Белият дом е полудял. И всички крещят на нас.

— И на мен. — Хани вдигна ръце. — Отложих срещите си с италианците, французите и британците сутринта, за да се видя с теб. Всички искат резултати утре. Мисля, че не разбират добре разузнаването. То не е микровълнова печка. Ед Хофман разбира. Той знае, че което се прави бързо, не се прави добре.

— Операцията ви в Берлин определено привлече вниманието на господин Хофман. Помоли ме да те поздравя. Мисля, че беше много впечатлен. — Ферис спря. Беше на ръба да излъже.

— Предай на Ед, че му благодаря за похвалата. Ако беше някой друг, щях да си помисля, че ме ласкае, защото иска нещо. — Дари го с тънка усмивка, която накъдри устните му, както перката на акулата разцепва водата.

— Трябва да действаме бързо с това, Хани паша. Както можеш да си представиш, господин Хофман има много въпроси за мъжа, когото срещнахме в Берлин, Мустафа Карами.

— О, да, представям си.

— Господин Хофман най-вече иска да знае как е минала втората ви среща. — Ферис не искаше да изглежда нахален, като мине толкова бързо на въпроса, но човек никога не знаеше колко време има с Хани. Кралят имаше навика да го привиква по всяко време и тогава шефът на разузнаването изчезваше за цели часове.

— Случаят е сложен — отвърна Хани. — Добър е, но е сложен.

— Защо? Ти му взе страха. „Говори с майка си“, най-доброто подаване, което съм виждал. И вървиш в посока, която ни интересува. — Ферис остави Хани да поеме нишката, но той само отбеляза похвалата на Ферис.

— Наистина му „взехме страха“, както казваш. Втората среща мина добре, както и третата, която имах точно преди да си тръгна. Вече е наше момче. Държим го със сигурност. Но въпреки това е сложно.

Ферис изчака Хани да поясни и когато не го направи, попита отново:

— Защо е сложно?

— Защото Ал Кайда е сложна организация. Има нива и нива, и нива. Всеки, който се опита да мине от едно ниво на друго, е заподозрян. Не правиш нищо на своя глава, чакаш да те накарат.

— Но ние не можем да чакаме. Знаеш го. Особено след Милано. Надяваме се, че бързо ще включиш Мустафа в играта.

— Не можем да чакаме, съгласен съм. Чакането може да доведе до убийствата на още хора. Но пък, от друга страна, трябва да чакаме. Аз съм търпелив човек дори и когато бързам. Прекалено много време ми отне да организирам операцията, за да бързам сега. Дори и Ед Хофман да иска от мен да действам бързо.

Ферис направи пауза, преди да отговори. Хани беше наистина предпазлив. Сега беше моментът да връчи подаръка, който му беше донесъл.

— Господин Хофман иска да ти дам нещо. Мисля, че ти си ги искал. Това са записи на телефонните разговори в Европа и Америка на някои от членовете на кралското семейство, които… напоследък притесняват краля. Ще те заинтригуват най-вече тези с либийския банкер в Париж, който се грижи за някои от кралските сметки. — Ферис отвори куфарчето си и подаде на Хани тестето с преписките.

— А, да. — Хани прегледа няколко страници и затвори папката. Присви очи. — Това е много мило. Негово величество ще се заинтересува, сигурен съм. Колко мило от страна на Ед да прояви такава щедрост. — Хани се намуси леко на подаръка, макар че Ферис не беше сигурен защо. Самият крал се беше жалвал на директора от своенравните си братя и сестри, когато беше ходил във Вашингтон.

— Иска да те види. Идва в Аман.

— Да, знам. Нуждае се от нещо и се чудя какво ли е. — Хани се усмихна и запали нова цигара. Ферис не го попита откъде знае. Може би Хофман му беше казал; може би само се преструваше, че знае. Нямаше значение.

— Ще иска да поговорите за случая — отвърна Ферис.

— Добре дошъл. Ахлан уа сахлан^[2]. Стига да не се опитва да ръководи операцията. Ще направи грешки. Затова те обичаме теб, Ферис. Знаеш какво не знаеш. Ти си млад, ти си умен, говориш арабски, уважаваш по-възрастните. Ти си таен арабин. — Хани му намигна.

— Може ли да получим стенограмата от Карами? — попита Ферис. — Това ще ми помогне с Хофман.

— Не. Много съжалявам. Не е уместно. Но ще обобщя пред теб какво ни каза. Карами има връзка с човек, който е бил в тренировъчен лагер в Афганистан. Този човек сега се намира в Мадрид. Срещат се в Будапеща. Мъж от Дубай, който му изпраща пари, ги взима от някой в Карачи, но още не знаем името му. Карами е бил куриер в операцията срещу американския военен кораб „Коул“ през 2000. Пътувал е веднъж до Йемен, но оттогава не са го използвали задруги операции. Той е „спящ“. Пазят го за нещо. Или пък са забравили за него. Съжалявам, че трябва да го кажа, хабиби^[3], но този човек сам по себе си няма да ни вкара в палатката. Ако се опита да иде да види големия човек, ще му откажат. Но имам друга идея за него.

— Каква? — Ферис се сдържа да не се намръщи.

— Не мога да ти кажа — рече Хани. Лицето му беше толкова гладко, черната му коса — толкова буйна, сивите мустаци — толкова добре подстригани. — Не е вярно. Разбира се, че бих могъл да ти кажа, ако исках, но не искам.

— Защо не? Преследваме един и същи обект в случая. Убеден съм. Защо да не си сътрудничим?

— Защото операцията е моя. Ще си поделим плячката. Но трябва да ме оставите да ръководя операцията така, както аз искам. Защото… нека бъдем честни, скъпи мой, защото нямате друг избор. — Хани се усмихна. Ферис го намираше за неустоимо очарователен дори и когато казваше неща, които щяха да му стъжнят живота.

— Хофман няма да се зарадва — отвърна Ферис.

— Маалеш^[4]. Жалко. Ще му мине. Кой обича американците повече от мен?

— Лангли плаща доста сметки тук.

— Това заплаха ли е, мили ми Ферис? Колко очарователно. Вече се превръщаш в истински шеф на служба. Само не прави същата грешка като предшественика ти или ще се наложи да те изхвърлим и теб.

Йорданецът се усмихна; в очите му искреше пълна увереност. Никой не желаеше да говори за прегрешенията на неговия предшественик Франсис Олдърсън, но и никой явно не ги беше забравил. Хани потупа Ферис по гърба.

— Ти представляваш големите момчета в Лангли. Разбирам това. Но само показваш слабостта си, когато ме заплашваш по този начин, така че не повдигай повече този въпрос. И кажи на шефа на отдела си, че ако спомене още веднъж за пари по време на посещението си, ще съжалява. Няма нужда да говорим повече за това, нали?

— Няма — отвърна Ферис. — Но не мога да предвидя каква ще е реакцията на господин Хофман.

— Ще се оправи. Във война сте. Трябва да се доверите на приятелите си. Изпий си чая.

 

 

Вечерта Ферис се прибра в апартамента си в Шмейсани. Намираше се на последния етаж на сграда, собственост на пенсиониран палестински инженер, с хубава гледка към млечнобелия град и възвишенията наоколо. Ферис излезе на балкона. Свечеряваше се и той можеше да види как сенките играят по хълмовете на Аман. Наля си водка, седна на терасата и се загледа към слабия светъл проблясък, който представляваше Йерусалим. Обичаше да е сам, да се връща в топлата празнота на апартамента. Хората се нуждаеха от тайни квартири и в истинския живот, но не през цялото време и специално що се отнася до Ферис, не тази вечер.

Сети се за миг за жена си. Гретхен му изпращаше любовни писма, смесица от романтични откъси, които вероятно беше преписала от „Космо“, с описания на всекидневието й в Правния съвет. Имаше си отделно място за всичко — секс, право, политика — и беше специалист по всичко. Искаше му се да мисли с любов за Гретхен, но образът й просто отплува от ума му. Повече не можеше да го задържи. Лепилото не беше свършило работа и сега духовното й присъствие се носеше далече над хълмовете на Аман, обратно към Америка и огромното й дъбово бюро в министерството на правосъдието. Ферис осъзна, че не го е грижа дали прави секс с друг. Вероятно това беше признак, че той вече й беше изневерил, в сърцето си.

 

 

Празното място в живота на Роджър Ферис беше заето от Алис Мелвил. Бяха се запознали преди три седмици в Аман. Ферис я хареса мигновено и си свали халката, преди да я заведе на вечеря — не го бе правил досега. После я изпрати до дома й.

— Не насилвай късмета си — каза му тя. Когато Ферис се направи на съкрушен, тя го целуна по бузата и прошепна: — Връщам си думите назад. Насилвай го. Но не тази вечер.

Харесваше Алис отчасти защото беше много различна от жена му. Гретхен беше човек, за когото важните въпроси в живота са решени. Алис създаваше впечатлението, че основното все още подлежи на обсъждане. Работеше за палестинските бежанци и разпалено говореше за страданията на арабите. Колегите на Ферис мигновено щяха да я заподозрат, ако се запознаеха с нея, затова Ферис реши, че няма да имат тази възможност. Преди всичко останало Алис беше тайнствена. С Гретхен всичко беше ясно, картите бяха на масата — ум, красота, амбиция. Алис му се изплъзваше. Ферис имаше чувството, че е като арабите — под явната й откритост се криеше лукавство и тя никога не казваше всичко, което знаеше.

Алис му беше изпратила писмо точно преди да замине за Берлин. Продължение на разговора, който бяха водили на последната си среща — бяха се напили и бяха говорили за политика. Тонът беше едновременно сериозен и фриволен; такъв беше стилът на Алис, предположи Ферис, но още не я познаваше толкова добре. Пазеше писмото в джоба си. Извади го и го прочете отново на мъждивата светлина на терасата, увиснала в мрака на нощта.

„Мразя тази война, Роджър — започваше тя. — Кога започна всъщност? През 2001 или по време на Кръстоносните походи, а? И кои са тези «лоши момчета», за които вечно говорят приятелите ти от посолството? Предполагам, че не са всички мюсюлмани, но дори и да са само мюсюлманите, които мразят Америка, това пак са много хора. Какво ще правим? Ще ги избием всичките? И как изобщо ще ги накараме някога да ни обичат, ако продължаваме да ги убиваме? Може да съм глупава, но не го разбирам. Надявам се, че ще можем да вечеряме отново. Може да отидем да потанцуваме в новия клуб в Шмейсани. Не работи много. Липсваш ми. Липсвам ли ти поне мъничко?“ — беше го подписала с драматична заврънкулка под името си.

Докато седеше на терасата и пиеше втората чаша водка, Ферис разбра, че всъщност доста му липсва. Опита да й звънне на мобилния, но тя не вдигна. С някой друг ли беше, или пътуваше, или просто се правеше на загадъчна?

Знаеше, че трябва да напише писмо. Не на Алис, която щеше да види много скоро, а на Гретхен. Намираха се в невъзможна ситуация. И двамата знаеха, но никой не искаше да го признае: ако беше дошла с него в Аман или ако той беше отказал назначението и беше останал във Вашингтон, може би все още щяха да имат шанс. Но в такъв случай щяха да са други хора. Гретхен всъщност не искаше да бъде негова съпруга; никога не би го признала, но в действителност беше препалено заета да бъде съпруга, на когото й да е. Самата идея със сигурност й харесваше. Да е омъжена за разузнавач пасваше на представата й за себе си — бяха двойка бойци, в ума й, само дето всъщност не бяха двойка.

„Направи го сега“, рече си Ферис. Влезе вътре, седна пред лаптопа в кабинета си и започна да пише: „Мила моя Гретхен… не. Мила Гретхен. Казахме, че трябва да поговорим, когато заминах от Вашингтон през юни, но така и не го направихме. Мисля, че сега трябва да го направим. Бракът ни е разбит… не. Бракът ни е застрашен. И двамата го знаем. Живеем разделени с месеци и не му се вижда краят на това. Ти не искаш да напуснеш работата си и аз не искам да напусна моята, особено след случилото се в Ирак. Няма място да бъдем заедно като съпруг и съпруга. Щом няма да бъдем заедно, тогава е неизбежно, че ще срещнем други хора… не. Щом няма да бъдем заедно, тогава мисля, че трябва да говориш с адвокат…“

Спря да пише. Помисли си за адвокатите, за скандалите за пари и цялата разправия по това да се разведеш. Запази файла и после го изтри. Не му харесваше идеята да преговаря с нея. Тя беше по-умна от него и щеше да изкарва много повече като адвокат, отколкото той като агент. Щеше да напусне министерството на правосъдието след няколко години, да отиде в някоя реномирана адвокатска кантора и да прави по 400000 долара годишно. Единственият начин, по който Ферис можеше да изкара толкова пари, беше да краде от парите за операциите, което не беше в стила му, поне засега. А тя нямаше да отстъпи лесно.

Проблемът на Гретхен беше, че не търпеше хора, които са по-слаби от нея, което включваше почти всички. Когато се запознаха в Колумбийския, каза на Ферис, че възнамерява да гласува за републиканците на следващите президентски избори. Не беше изпит, а по-скоро предупреждение. Ферис не го беше грижа: политиката го отегчаваше, докато Гретхен я възбуждаше. Самообладанието й беше зашеметяващо — притежаваше непринудената увереност, присъща обикновено на амбициозни млади мъже. Какво беше накарало Ферис да се влюби в нея? Отчасти външния блясък: тя знаеше как да успее и го караше да се чувства, че е някой, само защото е с нея. Но и тя на свой ред разбираше какво се крие под неговата кожа. Когато започна да преследва ислямски радикали за „Тайм“, тя беше сред малкото, които разбраха за какво става дума.

— Те са опасни, Роджър — каза му тя. — Направи нещо.

Останаха заедно, защото бяха съвършени. Тя непрекъснато му го повтаряше. Тя беше великолепна, от типа момичета, с които ти се иска да се разходиш по Пето авеню на Коледа. Обичаше да носи червено, слушаше U–2, правеше си кола маска в луксозни козметични салони. Когато се напиеше, имаше прекрасен мръснишки влажен поглед, който казваше „изчукай ме“. И се отнасяше едва ли не собственически към правото си на удоволствие, сякаш го депозираше в доживотна банка за оргазми. Когато не правеше любов, спеше като котка и Ферис лежеше буден и се чудеше защо се чувства самотен.

Бяха се оженили, защото… изглеждаше, че така трябва. Всичките им приятели се изпожениха. Беше като търгуване по инерция на стоковия пазар: всички купуват, значи и ти купуваш. Със сигурност не беше обичал никоя друга. Беше го чакала две години, когато го изпратиха в Йемен, и щом се върна, тя каза: „Време ни е“. Намериха апартамент в Калорама и тя започна да работи за Правосъдието точно преди 11 септември 2001.

Беше патриотка по принцип, но след 11/9 имаше усещането за лична мисия. Става нещо като химическа реакция, когато амбицията се възпламени с принципи, и това я направи малко по-различен човек. Настървеността й в министерството на правосъдието започна да се отнася до въпроси, с които той се сблъскваше в собствената си работа, и това го тревожеше. Една вечер го попита за техниките за разпит. Беше много конкретна. Колко трябва да нараниш някого, преди да проговори? Колко време трябва, за да се възстановиш след разпит? Беше просто обикновен разговор за разпити, ако изобщо има подобно нещо, и Ферис подозираше, че вероятно прави правно проучване. Каза, че не знае много, освен онова, на което са го научили във Фермата, и тя изглеждаше разочарована.

Беше го притиснала и Ферис накрая й обясни, че е виждал груб разпит един-единствен път, и то в Йемен. Местната служба за сигурност беше заловила един заподозрян от Ал Кайда и три дни го бяха били. С бухалка за крикет, тази подробност се беше запечатала в съзнанието на Ферис. Оставяха го дотолкова в съзнание, че да може да усеща всеки нов прилив на болка. Накрая, в пристъп на страх, затворникът беше започнал да крещи отговорите, които си мислеше, че разпитващите го искат да чуят от него. Но това само ги разгневи повече и те го пребиха. Умря от загуба на кръв и травма в главата. Ферис беше наблюдавал отстрани.

— Каза ли им да спрат? — попита Гретхен.

— Не. Мислех си, че ще се получи. Но накрая той умря.

— Не казвай на никой друг това, което ми каза току-що — посъветва го Гретхен. — Незаконно е. Технически.

Когато Ферис я попита защо толкова се интересува от разпитите, тя не отговори. Излезе, записа си нещо и после се върна с разкопчано най-горно копче на блузата.

Разговорът беше разстроил Ферис и му се искаше да вярва, че е притеснил и Гретхен, но не беше сигурен. Беше започнал да осъзнава, че за нея правото е друг вид завоевание. Ставаше дума за премахването на ограничения, така че клиентът ти — в нейния случай президентът на Съединените щати — да прави каквото си иска. Имаше нещо сексуално във всичко това, известна разюзданост. Законът за нея означаваше да се развържат хората, за да си разиграват коня.

Гордееше се с Ферис, когато го раниха в Ирак. Мислеше си, че белезите ще я отвратят, но тя обичаше да ги докосва — сякаш преживяваше случилото се заедно с него. Но не можеше: Ферис беше надникнал в пропастта в онзи миг на Магистрала 1, когато си мислеше, че ще умре, и беше осъзнал, че тя не е там с него. Как можеше да й каже това? Чувството на отчуждение не го напусна по време на възстановяването му и го накара да осъзнае, че има неща, които не е споделил с Гретхен и никога не би ги споделил.

 

 

Набра още веднъж мобилния на Алис и на четвъртото позвъняване тя най-сетне вдигна. Гласът й беше сънен. Спеше и сякаш беше забравила кой е Ферис. Той се опита да не покаже, че е подразнен. Нямаше право: тя не му принадлежеше.

— Опитвах се да се свържа с теб — рече той. — Къде беше?

— Предимно тук, ходих и до Дамаск за един ден. Понякога не вдигам телефона.

— Какво прави в Дамаск?

— Пазарувах — отговори кратко тя. — Всъщност се чудех какво стана с теб. Реших, че може да не си ме харесал.

— Нямаше ме. Наложи се да напусна страната.

— Ммм — отвърна тя невярващо.

— Искам да те видя. Скоро. Свободна ли си утре вечер? — Утре беше четвъртък, началото на мюсюлманските почивни дни. Последва дълга пауза.

— Не знам… — отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — Ферис сдържа дъха си.

— Не знам дали мога да чакам толкова дълго — разсмя се тя на шегата, която му беше погодила.

Ферис затвори и отново излезе на терасата. Нощта беше донесла внезапен хлад в пустинята. Аман беше като светилник на фона на черното небе. Почувства се ако не добре, то със сигурност не толкова зле.