Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

3.

Балад, Ирак

За пръв път Ферис чу името Сюлейман в началото на предполагаемото му едногодишно разпределение в базата на ЦРУ в Балад, Ирак. Хофман отначало се беше опъвал да му даде работата в Ирак, тъй като искаше да го задържи на ръководен пост при себе си, но Ферис настоя. Ако някой трябваше да иде в Ирак, то това трябваше да е той: знаеше езика и познаваше културата. Беше преследвал тази мишена, по един или друг начин, цяло десетилетие — от времето, когато бе проявил интерес към ислямските радикали, докато още учеше в Колумбийския университет.

— Ирак е преебан — заяви Хофман.

— И какво от това? — отвърна му Ферис. — Точно това го прави интересен.

Ферис не се интересуваше от политика. Тя беше за Министерството на външните работи или за участващите в телевизионните обзорни предавания. Той беше от онези хора в Америка, които не желаеха да обсъждат каква катастрофа е Ирак. Искаше да е там. С работата си за Хофман беше допринесъл за създаването на техниките, които помагаха на младите агенти да останат живи. Чалми и дълги роби; почернени мустаци; евтини обувки; трошки с ислямски броеници на предното огледало, арабска музика, надута от касетофона. За определен тип хора това беше единствената интересна работа. Хофман знаеше, че не може да задържи своето протеже, така че му уреди назначение, което наистина можеше да промени нещата.

— Работата ти е да захранваш машината — каза му Хофман, преди да го изпрати. Ферис не разбра какво означава това до деня, в който пристигна във военновъздушната база в Балад на седемдесет и пет километра северно от Багдад. Там се намираше малката ескадрила безпилотни шпионски самолети „Предатор“ и повечето служители в базата на ЦРУ гледаха, както го наричаха, „Предпорно“, тоест заснети в реално време изображения от камерите на трите безпилотни въздухоплаващи машини, които мързеливо кръжаха над Ирак. Шефът на базата заведе Ферис в командната зала и посочи гигантския екран, който светеше над тях.

— Най-добрите ми агенти — рече шефът. Отдолу на екрана с дебели военни букви бяха изписани три имена: „ЧИЛИ“, „СПЕК“, и „НИТРЕЙТ“. Звучаха като имена на домашни любимци или на рисувани герои, но това бяха кодовите имена на трите предатора, които действаха в Балад. На един по-малък екран бяха изображенията на трите телеуправляеми самолета — ПАКМАН, СКАЙБЪРД и РУЛЕТ. Образите бяха невероятни дори и да не знаеш какво точно гледаш. Ферис вдигна поглед към иракския екран и видя как една тъмна кола се движи по шосе с две платна и отбива по страничен път към пустинята. Предаторът се рееше зад нея на 300 метра височина, безшумен и невидим. Ферис попита какво търсят.

— Западен Ирак, близо до сирийската граница — отвърна шефът на базата. — Смятаме, че в колата има обект. — Стояха и наблюдаваха колата може би десетина минути, после картината почерня. Шефът на базата поговори с един от техниците и после каза на Ферис: — Суха дупка. — Което означаваше, че обектът, колкото и ценен да е, в крайна сметка не се намира в колата. В този момент Ферис започна да разбира проблема.

Шефът на базата беше повикан на видеоконферентен разговор с Лангли и остави Ферис да седи в оперативния център. В помещението се чуваше тихо жужене, беше пълно с хора, които се взираха в плоски монитори и вършеха обичайната си работа — планираха, следяха и оценяваха. Дежурният офицер, който седеше близо до Ферис, наблюдаваше пет-шест чат групи, които подаваха последните сурови сведения от всички птички и буболечки по света. Приглушеното жужене от разузнавателната работа беше прекъснато от внезапно предупредително бръмчене и всички погледи се насочиха към афганистанския екран.

— Проверете ПАКМАН — обади се сержантът от военновъздушните сили на съседното бюро. Този следобед ПАКМАН кръжеше над Вазиристан в Североизточен Пакистан и търсеше един от неуловимите водачи на Ал Кайда. Телеуправляемият самолет беше почти неподвижен, увиснал над една пещера в необятните планини — чакаше жертвата да се появи, кръжеше, търсеше, мързеливо се въртеше над скалистите възвишения и заснежените върхове.

— Мисля, че нещо се движи в пещерата! — каза един от наблюдаващите офицери. Никой друг не обели дума в голямото тъмно помещение.

Хората, които контролираха ПАКМАН, се намираха в Лангли, в сграда на паркинга. Наблюдаваха сензорите, чакаха да изстрелят ракета „Хелфайър“, ако видят висок слаб мъж в сенките на пещерата. Ферис забеляза раздвижване, нещо се появи на светлото и Ферис си помисли: „Готово“.

Но се оказа як, беше излязъл от мрака на пещерата на слънце. Помещението се изпълни с въздишки. ПАКМАН отново ги беше отвел до тайното леговище на прилепи, паразити и животински изпражнения. Но Ферис продължи да гледа как ПАКМАН се движи към нови координати и как камерата улавя бавното изчезване на Хиндукуш, проломите, стръмните скали и бушуващите реки. Беше хипнотизиран от образите, които иначе можеха да се видят само от ястреб или орел. В това се състоеше гениалността на американското разузнаване — че можеше да пуска механичните си хищни птици над най-негостоприемните райони в света. Лудостта беше, че през по-голямата част не се знаеше какво трябва да търсят там, долу. Птица с отлично зрение, но без акъл.

Да храниш машината. Сега Ферис разбираше за какво говореше Хофман, когато му възлагаше задачата: вкарай истинско разузнаване, за да знаят техниците къде да изпратят бръмчилото; за да знаят кой е в колата, която криволичи покрай сирийската граница; кой раздрънкан автобус вози последната група муджахидини от летището в Дамаск до тайната квартира в предградията на Багдад; кой разбит камион принадлежи на оперативния плановик. Ако Ферис можеше да събере тази информация, тогава предаторът можеше да наблюдава всяка спирка на мишената, всеки съучастник, който й помага по магистралата, всяко място, на което спира, за да яде, спи или сере. Но някой трябваше да храни машината.

— Ти си идеален за тази работа — беше казал Хофман и беше прав. Ферис говореше арабски четвърто ниво; имаше тъмна коса и матова кожа, която му позволяваше да минава за арабин с неговите роби и кафии[1], и имаше онзи първичен глад, който си мислеше, че може да утоли с поемането на рискове.

Ферис прекара една седмица с оперативния шеф в Багдад, за да навлезе в работата. Джак беше едър ирландец, но когато боядисаше червената си коса и мустаците и сложеше широка галабия[2], можеше да мине за сунитски шейх. Разведе Ферис из скришните местенца на Управлението в Зелената зона: показа му гаража, където пребоядисваха коли през нощта; стотиците фалшиви табели с номера; задните входове, които Управлението използваше, за да измъква агентите си от Зоната и да ги пуска в истинския живот; десетината очукани коли, паркирани от едната страна на Червената зона, коя от коя по-раздрънкани; местоположението на тайните квартири в Централен Ирак, където щеше да действа Ферис. Пиеха и се шегуваха, за да прогонят страха.

— Не се оставяй да те хванат — рече Джак последния ден, преди Ферис да се отправи на север. — Това е главното правило тук. Ако то хванат, накрая ще те убият, но преди това ще те накарат да си изплюеш червата. Така че не се оставяй да те хванат. Това е всичко. Ако видиш блокада по пътя и решиш, че ще опитат да те спрат, започваш да стреляш и продължаваш, докато не се измъкнеш или не те убият.

— Арабският ми е доста добър — отвърна Ферис.

Джак поклати глава.

— Пак ти повтарям. Не се оставяй да те хванат. Няма да се измъкнеш с приказки от тези хора. Първо стреляй. Това уважават те. Не се прави на умник. Ако избиеш достатъчно от тях, няма да има значение дали арабският ти е добър, или лош.

 

 

В деня, когато му излезе късметът, Ферис вече беше прекарал в Ирак близо три месеца. Страхуваше се почти непрекъснато и този ден не беше по-различен. Базата беше обстрелвана с миномет рано сутринта, докато си взимаше душ, и трябваше да се измъкне по гол задник от отходното място близо до караваната, само с една хавлия на кръста, и да се завре под бетонната преграда, която служеше за прикритие. Две мини се взривиха, едната на цели четиристотин метра. Явно вече не им пукаше дали ще улучат съвсем точно, защото никога не беше съвсем точно. Ферис се върна и се доизкъпа, но си мислеше — погрешно, както се оказа, — че започването на деня по този начин е лоша поличба.

Тази сутрин се връщаше в, както го наричаха колегите му, „лайната“ — с други думи, всичко извън лагера. Обичайно прекарваше една седмица навън и една обратно вътре. На Хофман не му беше харесало — най-опасната част от работата беше минаването напред-назад — и искаше Ферис да се среща с агентите си вътре в периметъра. Шефът на Близкоизточния отдел наистина се страхуваше, че може да изгуби Ферис в Ирак, битка, която не беше сигурен, че си заслужава. Но Ферис знаеше, че предпазливостта е безполезна. По-добре да нямаш никакви агенти, отколкото да разчиташ на такива, които влизат и излизат от американски лагер.

Ферис облече покритата с петна от пот роба и си сложи карираната кафия. Беше си пуснал необходимите за Ирак мустаци и ходеше с набола брада, нито бръснат, нито небръснат. С тази дегизировка лесно можеше да мине за арабин. Не иракчанин, по-скоро египтянин, каквото беше й прикритието му. В действителност първо беше учил арабски в Кайро по време на семестъра в чужбина в Колумбийския и още говореше на арабския диалект с мекото „г“. Ферис се почуди какво ще каже жена му Гретхен, ако може да го види. Винаги си представяше шпионския му живот във вариант на Джеймс Бонд — с хубави костюми и мартинита. Ако го видеше сега, щеше да му каже да иде да се преоблече. Гретхен харесваше във Ферис всичко — освен истинския му живот.

Ферис излезе от лагера с останалите арабски работници, когато нощната смяна свърши и пристигна дневната. Знаеше, че няма да говорят с него; иракчаните, които работеха в американски бази, не говореха с никого. Рискуваха живота си заради допълнителните пари, които носеха у дома. Ако бунтовниците ги откриеха, бяха мъртви. Затова се пръскаха веднага щом излезеха през портала и Ферис изчезваше заедно с тях.

Навън го чакаше иракска кола, раздрънкан мерцедес от средата на 70-те, купен някога, когато Ирак беше фрашкан с пари. Шофьорът беше един от агентите на Ферис — млад мъж, казваше се Басам Самарай. Беше живял в иракска колония в Диърборн, Мичиган, и беше достатъчно глупав, за да повярва на американската риторика през 2003 година и да се отправи към Ирак с тлъста издръжка от ЦРУ. Семейството му беше от този район; бяха го защитили и се преструваха, че вярват на историята му, че се е прибрал, за да започне нов бизнес с внос на сателитни чинии и декодери. Един ден щеше да свърши с куршум в главата, Ферис го знаеше. Но не можеше да направи нищо.

— Мараба, Басам! — поздрави Ферис, тръшна се на предната седалка и вдигна стъклото на прозореца. Иракчанинът беше облечен с евтино кожено яке, косата му беше замазана назад с гел.

— Как си, пич? — попита Басам. — Гот ли ти е? — Обичаше американския уличен език, макар че Ферис го беше предупредил, че това е опасно. Напомняше му за дома в Диърборн. Но не беше само това. Очите на Басам искряха днес, сякаш умираше да каже нещо на Ферис.

— Добре съм — отвърна Ферис. — Хубаво е да излезеш навън. Омръзна ми Балад. Прекалено много щури американци. Готов съм за малко щури иракчани.

— Добре, шефе, приготвил съм ти един много щур за днес. Няма да повярваш. Сериозно, пич. Голяма клечка. — От вълнение Басам говореше като диджей.

— Какво имаш? — попита Ферис.

— Истинска находка, пич. Човек от Ал Кайда от планините близо до Тикрит. Познавам го от дете, преди да замина. Казва се Низар. Искаше да дойде в Америка, но не можа да си уреди документите, работеше в Мухабарат[3] на Саддам. След освобождението съвсем превъртя, като много от тикритците, и започна да работи за Заркауи. Поне той така твърди. Дръпнало му се е лайното от страх, пич.

Очите на Ферис светнаха. Пристегна още малко кафията, за да не могат хората от съседните коли да виждат лицето му. Точно това беше чакал през последните три месеца, ако беше истина.

— Как откри този човек, Басам?

— Той ме откри, пич. Страхува се, че ще го убият. Трябвало да извърши самоубийствен атентат, но се уплашил. Знае бая лайна. Иска да му помогнем, нали се сещаш, да го измъкнем оттук.

— Мамка му! — Ферис поклати глава. — Не си му казал, че работиш за Чичо Сам, нали?

— Не, пич. Не съм глупак. Не, дойде при мен само защото съм живял в Щатите. Мисли, че мога да му оправя бакиите. Казах му, че ще видя какво мога да направя. В къщата на чичо ми е, по пътя към Тикрит. Казах му, че още днес ще идем да го видим.

Ферис погледна иракския си хип-хоп агент.

— Голяма работа си ти, Басам. Знаеш ли? Гордея се с теб.

 

 

Тръгнаха с потока от коли по Магистрала 1, главния път на север, който вървеше по поречието на Тигър към Тикрит. Конвои с припаси ръмжаха покрай тях и като всички иракчани Басам намаляваше, за да пусне войнствено настроените американци да минат. Това щеше да е най-тъпото, помисли си Ферис, да бъде гръмнат от някой сержант от Небраска, който върти картечницата на някой въоръжен конвой и кара пържоли и кока-кола на частите на север. Басам беше пуснал „Радио Сауа“, американска радиостанция, която смесваше американска и арабска музика и беше единствената истинска успешна пропаганда, постигната от Съединените щати. Тъкмо рапираше заедно с Еминем, когато Ферис го прекъсна:

— Трябва да внимаваме, Басам. Ако този човек е толкова добър, колкото казваш, ще го убият веднага щом открият, че е духнал. Вече трябва да се отнасяш наистина сериозно към процедурите, пич. Чуваш ли ме?

— Да, шефе. Супер съм.

— Не, не си супер. Ще ни убият заради теб, заедно с приятеля ти Низар. Така че внимавай. От довечера трябва да се въртим. Не мога да оставам два пъти на едно и също място тази седмица. Ако версията на твоя човек се потвърди, той е чисто злато. Няма да го затрием от немарливост. Подобни възможности не ни се предоставят много често, така че няма да я прецакам. Чу ли ме? А? Чу ли ме, мамка му?!

— Да, шефе — отвърна Басам все така пичовски. Но Ферис знаеше, че го е разбрал.

 

 

Чичото на Басам живееше на един дълъг прашен път близо до Ад Даур, на няколко километра южно от Тикрит. Още се виждаше напоителната система на фермата, но сега полетата бяха пълни с буренаци и захвърлени машини. Ферис каза на Басам да спре зад голямата къща, та колата да не се вижда от пътя. На петдесетина метра от господарската вила, под един евкалипт, се издигаше по-малка къща. Ферис му каза да доведе Низар в нея и да не споменава нито пред чичо си, нито пред никого, че е тук. Басам му намигна: опитваше се да изглежда наперено, но Ферис виждаше, че е уплашен.

Ферис влезе в малката къща. Вонеше на лайна, човешки или животински — не можеше да каже. Това беше гаден факт от живота в Ирак, хората ходеха по голяма нужда на почти всяко свободно място. Отвори прозорците, за да проветри, подреди столовете така, че да говори с Низар, без да го виждат. После седна и зачака.

Басам пристигна след десет минути, Низар се влачеше след него. Беше нисък и як като пожарникарски кран, с големи мустаци. Говореше арабски вариант на напевния местен английски диалект. Ферис не разбираше всичко, но си личеше, че Низар е притеснен. Гласът му трепереше, очите му се стрелкаха и оглеждаха за опасността, която знаеше, че го дебне. Щом влезе, се втренчи във Ферис, опитваше се да различи лицето му в сянката.

— Това е моят египетски приятел — рече Басам. — Може би той ще успее да ти помогне.

Размениха си ислямски любезности. Мир тебе; господ здраве да ти дава. Басам беше донесъл бутилка вода от къщата на чичо си и церемониално наля три мръсни чаши. Мина малко време, преди да започнат, но винаги беше грешка да се пришпорва нещо в тази част на света.

— Мога да ти помогна, приятелю — рече Ферис на арабския си с египетски акцент.

— Слава богу! — отвърна Низар.

— Но защо се нуждаеш от помощ? От какво се страхуваш?

— Знам прекалено много неща, господине. Пътувал съм с Абу Мусаб. Знам тайните му. Имаха ми доверие. Щяха да ме пращат извън Ирак. Подготвиха ме. Но преди няколко дни казаха, съжаляваме, но ни трябваш за самоубийствен атентат в Багдад. Мисля, че вече не ми вярват. Не знам защо. Слухове може би. Може би са чули, че познавам Басам. Затова избягах. Имат прекалено много мъченици. Не искам да умра. Искам да ида в Америка.

— Мога да помогна — повтори Ферис. — Познавам хора, които могат да ти помогнат да идеш в Съединените щати. Пари, виза, зелена карта. Всичко. Но знаеш какви са американците. Алчни. Трябва да им дадеш нещо, иначе никога няма да ти помогнат. Така че какво можеш да им дадеш? Кажи ми, за да разбера дали мога да ти помогна.

Низар поклати глава.

— Прекалено опасно е. Ще кажа само на американците. Нямам вяра на арабите. Те ще ме предадат.

Ферис се замисли за миг. Всичко, казано досега от Низар, звучеше разумно. И беше прав, като смяташе, че не може да има вяра на араби. Американец трябваше да даде тона. Ферис знаеше, че да се разкрие като американец е нарушаване на операционния план, но не можа да измисли никакъв друг начин да подкара нещата. Наведе се напред, така че цялото му лице да е на светло, и свали кафията си, за да може Низар да види чертите му.

— Аз съм американец, Низар. Работя за Националния съвет по сигурност — рече Ферис на английски и после го повтори на арабски. — Мога да ти помогна да стигнеш до Америка, но трябва да ми кажеш какво знаеш. После можем да съставим добър план.

Низар огледа внимателно лицето на Ферис, опитваше се да реши. После направи единственото, което Ферис не очакваше: падна на пода и целуна ръката му. В очите му имаше сълзи. Толкова уплашен беше, че хората на Заркауи ще го убият.

— Кажи ми какво знаеш — бавно и спокойно каза Ферис. — Така ще мога да ти помогна. Кажи ми това, което ще направи моя голям шеф във Вашингтон, президента, най-щастлив.

Низар затвори очи. Знаеше кое е то. Това беше единствената карта, която имаше. Ферис протегна ръка и докосна иракчанина по челото, сякаш го изцеляваше. Никога не беше правил подобно нещо в живота си, но чувстваше, че точно така трябва да постъпи в този момент.

— Искаха да напусна Ирак — рече Низар.

— Да — отвърна Ферис. — Вече ми каза. Защо искаха да напуснеш Ирак?

— Заради опита ми в Мухабарат. Знам как се правят бомби. Знам как се провеждат операции. Имам цялата подготовка. Казаха, че им трябвала за операциите в Европа. Колите бомби. Това е техният план за коли бомби в Европа, също като в Багдад. Но нямат достатъчно хора. Затова имаха нужда от мен. — Спря, уплашен да продължи.

— Кой имаше нужда от теб? — Ферис го погледна в очите и повтори: — Кой имаше нужда от теб, Низар? Кажи ми или си тръгвам още сега.

— Мъжът, който ръководи новата мрежа на Ал Кайда. Човекът, който планира бомбите в Европа. Човекът, от когото най-много се страхуват американците. Хората тук са във връзка с него. Искаха да ме пратят при него.

— И кой е той?

Низар отново млъкна. Седеше и клатеше глава — ужасен и несигурен как да постъпи.

Ферис усети, че може да го изгуби, ако не действа бързо. Стана от стола си, сякаш се готвеше да си тръгне.

— Хайде, Басам. Да си вървим!

Низар промълви една дума, но гласът му едва се чу.

— Говори по-високо — каза Ферис.

— Сюлейман — прошепна той. — Това не е истинското му име, това е името, което са му дали те. Сюлейман Великолепни. Той е плановикът.

„Мили боже — помисли си Ферис. — Това е. Как ще опазим този човек жив?“

Бележки

[1] Кърпа около врата (араб.). — Б.пр.

[2] Традиционна арабска мъжка роба (араб.). — Б.пр.

[3] Тайна полиция (араб.). — Б.пр.