Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (19)

17.

Рим/Женева

В Рим Ферис отседна в малък хотел близо до Пиаца Кавур, в сивия квартал, ограден от Ватикана и Тибър. Самият хотел беше овехтял и анонимен, не достатъчно шик за американци, нито достатъчно очарователен за европейци. Резервацията беше направена от хлапетата на Азхар, които явно бяха преценили, че е добро място за криене. Ферис трябваше да се свърже с нинджите, като се обади на един мобилен телефон при пристигането си и изчака обратно обаждане от „Тони“, шефа на малката клетка на специалните сили. Обади се следобеда, когато се настани в хотела, но отговор не последва нито този ден, нито следващия.

Първата вечер се обади на Алис от уличен телефон. Искаше му се да можеха да се срещнат в Рим, да се разхождат дълго из центъра, да живеят с любов и от време на време по някое капучино, но както стояха нещата, не можеше да й каже дори къде се намира. Оказа се, че била извън Аман, ходила до бежански лагери близо до сирийската граница, така му каза. Ферис й се скара, че поема рискове, но тя го отряза:

— Те имат нужда от мен! — Беше напълно покрусена от последните новини: още убити в Либия, още жертви в Ирак. Накъде вървял светът? Ферис нямаше отговор на това.

— Обичам те — каза той. Не й беше казвал тези думи досега. Настъпи дълга пауза и Алис възкликна:

— О, боже!

— Казах на Гретхен, че искам развод.

— Хубаво — отвърна тя. — Искам да кажа, хубаво е, че си й казал, но не е хубаво, че бракът ти се разваля. Ако не й беше казал, щях да се притесня, че си от онези хора, които не знаят как да са щастливи. Или че си страхливец.

Ферис се разсмя и повтори:

— Обичам те.

— Ела си, за да мога и аз да те обичам.

Ферис обеща, че ще се върне скоро, но че може да мине още седмица-две. Усети нещо като физическа болка, когато приключиха разговора.

Ферис чака два дни „Тони“, като през това време се разхождаше по калдъръмените улици на Рим, за да изразходва нервното си напрежение. Опита се да си представи колегите от спецсилите сред тълпите американци на Пиаца Навона или при фонтана Треви. Мускулести мъже, фланелки, не достатъчно големи, за да поберат гръдния им кош, вратове като дънери; не говорят, оглеждат паветата през опасващите лицата им слънчеви очила. Всички в Рим му се струваха като пришълци, дори и скитниците покрай калните брегове на Тибър.

Всеки следобед се връщаше до хотела, за да открие… нищо. И тогава, следобеда на третия ден, откри лист хартия в кутията си за съобщения с името „Антъни“. Достатъчно близко. Набра телефона за връзка от уличен телефон от отсрещната страна на Съдебната палата.

— Съжалявам, нещата се преебаха — каза глас от другата страна. — Проблеми със сигурността. Трябваше да ги успокоим.

— И каква е температурата в момента?

— По-хладна. Със сигурност ще изстине съвсем до утре сутринта.

— Къде ще се срещнем?

— В храма на Фаустина. Вила Боргезе — рече човекът от спецсилите.

На другия ден Ферис взе такси до Виа Кондоти, влиза и излиза от магазините известно време, за да се увери, че не го следят, и после взе друго такси до Вила Боргезе, от другата страна на реката. Каза на шофьора да го остави близо до храма на Фаустина, до малкото езеро край Зоологическата градина. Там, забит в земята, сякаш носеше бетонни ботуши, стоеше плещест мъж, който трябваше да е „Тони“. Оказа се, че истинското му име е Джим или поне той така каза. Беше с джинси, памучна риза и пуловер с остро деколте. Приличаше на милиони други млади мъже, с изключение на очите, които непрекъснато оглеждаха района.

Ферис стисна ръката му и огледа лицето му.

— Познавам ли те?

— Възможно е, сър, но малко вероятно.

— Балад — отвърна Ферис. — В началото на годината. Провеждаше операции със спецотряд 145. Аз действах извън стената. Докато не ме гръмнаха.

— Ами, бая далече бяхте, сър. Предполагам, че това ни прави приятели.

Това, че бяха служили в лайняната дупка Ирак, веднага ги сближи. Обикновено военните нямат високо мнение за колегите си от ЦРУ, поне за тези, които не се минали през военна служба. Но Ферис беше изключение. Беше ходил в Ирак и за малко не беше изгубил крака си.

— Е, какво става? — попита Ферис. — По телефона каза, че сте имали проблем със сигурността.

— Щури италианци. — Джим смутено поклати глава. — Един от хората ми претърпя пътен инцидент. Не беше по негова вина. Италианците карат като луди. Както и да е, местните ченгета започнаха да задават въпроси къде живее и какво прави и изпратиха няколко карабинери в тайната ни квартира, която изведнъж престана да бъде толкова тайна. Действахме от един апартамент близо до университета, на километър и половина оттук. Сега сме във временни квартири.

— Къде е временната база?

— „Кавалиери Хилтън“, горе на Монти Марио.

— Боже! Там стаята е по петстотин долара на ден!

— Тъй вярно, сър. — На лицето на Джим се появи нещо като усмивка. — Добро прикритие за американци, с плувен басейн, момичета и всичко както си трябва. Не търсим друго място. И не бива да се скъпим, докато водим световната борба с тероризма, сър.

Ферис се разсмя.

— Откога сте тук, момчета? И зарежи това „сър“, моля те.

— Месец. Не сме направили кой знае какво, освен прикритие и комуникация, и май ги прецакахме и двете. Полковникът каза, че ти ще ни кажеш каква е истинската задача. Каза, че това, което ще правим, е суперчерно, че генералът в „Макдил“ го е одобрил и че трябва да изпълняваме каквото ни се каже. Не съм сигурен, че полковникът знае. Беше малко ядосан. Така, както говореше, излиза, че някой ви е поръсил с вълшебен прашец. Сър.

— Да се поразходим — отвърна Ферис. Опита се да не обръща внимание на „сър“. Що се отнася до малкия отряд на Джим, Ферис беше богът на дъжда. Вървяха, докато не стигнаха до една пейка, от която ясно се виждаше оттатък водата и подстъпите към езерото откъм зоологическата градина. Ферис махна на Джим да седне.

— Става дума за следното. Провеждаме много деликатна операция срещу хората, които гърмят колите бомби. Операцията не е точно на ЦРУ. Има си собствен отдел. Шефът ми се е разбрал с твоя шеф и това е всичко, което трябва да знаем. Ясно?

— Тъй вярно. Но какво става?

— Не мога да ти кажа. Но искам да сте готови да направите две неща. Първото е да сте готови за атака, ако някоя от нашите много ценни мишени се появи. Колко човека имаш в отряда си?

— Четирима, сър, плюс мен.

— Добре. Трябва да сме готови да действаме веднага щом засечем някои от нашите лоши момчета. Снаряженията, оръжията, всичко трябва да ви е в готовност по всяко време. Извършвали ли сте подобни операции и преди?

Офицерът от спецслужбите кимна, мускулите на врата му се издуха, когато наведе глава напред.

— Ирак. Индонезия.

— Добре — рече Ферис. — Значи знаете как става. Безшумно. Никой не ви вижда как идвате. Никой не ви вижда как си тръгвате. Трябва да остане невидимо за четирийсет и осем часа, за да можем да качим човека на самолета и да се оправим с мрежата. Който и да е мишената, трябва ни жив. Знам, че е трудно, но конкретно в този случай е много важно. Не можем да разбием мрежата, ако не извлечем информация от хората, които заловим. Мъжете ти достатъчно добри ли са за тази работа? Искам да кажа, правили ли са го и друг път?

— Да, сър. Всички без един, но и той ще се справи. Той е от Билокси, също като мен.

— Добре, погрижи се да му напомниш за боклуците по джобовете. Дреболиите, които събират по джобовете си, защото ги гони параноята и не смеят да ги изхвърлят. Сметки, телефонни номера, симкарти, ордери, флашки. Погрижете се да не ги унищожат, когато нахълтате. Когато съставяте плана на действие, помислете за множество входни точки, за да не могат да унищожат нищо.

— Разбрано, сър. — Военният оглеждаше хоризонта, докато слушаше, търсеше дали някой не ги следи.

— И трябва наистина здравата да ги претърсите, кога то ги хванете, нищо, че ще бързате да се измъкнете. Тези хора си носят всичко с тях — всички средства за връзка, всички файлове. Страдат от параноя, защото знаят, че сме по петите им. Затова си държат при тях лаптопите, мобилните телефони, по няколко различни сим карти и тефтерчетата с телефоните. Всичко си носят двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата. Което означава, че ако можем да ги сгащим и да им изпразним всички боклуци и джунджурии от джобовете, можем да го ударим на живот.

— Чуто, разбрано, прието, сър. Казахте, че има и второ. Какво е то?

Преди да отговори, Ферис се огледа. Забеляза един мъж, който се запъти към тях от улицата, която минаваше покрай северната страна на езерото. Водеше куче на каишка.

— Кой, по дяволите, е този? — рече Ферис и стана.

Вървяха още пет минути до друга пейка, от която се виждаха добре поддържаните тераси на помпозна градина, преди Ферис да продължи с инструктажа.

— Втората част е малко странна — каза той.

— Бива ни по странните работи.

— Ще ни трябват малко експлозиви. Трябва да са същите като използваните във Франкфурт и Милано. Направени по същия начин. Моите хора ще ви помогнат. Ще ни трябват и съответните детонатори. Ще ви дадем и всички спецификации.

— Разбрано, сър. И какво ще правим с всичките тези неща?

— Ще направите коли бомби.

Джим го изгледа. За пръв път не каза: „Разбрано, сър“, само кимна. Но попита:

— И какво ще правим с колите бомби, сър?

— В основни линии ще ги взривяваме.

— Мамка му! Предполагам, че всичко това е одобрено. Нали?

— Да — отвърна Ферис. — Повече или по-малко.

— Искате ли да ми кажете още нещо, сър?

— Не. Казах ти всичко, което имам право да ти кажа. Единственото, което трябва да добавя, е, че ако знаеше всичко, което знам аз, щеше да кажеш: „Това е една суперготина шибана операция“.

 

 

На следващата сутрин Ферис отлетя от Рим за Женева, където трябваше да осъществи първия си контакт с Омар Садики. Новото име на Ферис беше Брад Сканлън и той работеше за компания, наречена „Юнибанк“ — изпълняваше длъжността на мениджър, отговарящ за изграждането на нови клонове в Европа и Близкия изток. Имаше визитки, бланки за факсове и служебен имейл. Препрочете сценария, който бяха написали с Азхар. Банката възнамеряваше да открие нов клон в Абу Даби… Ислямска атмосфера… бързо сключване на договора… определяне на среща на място… телефони за контакти… изпращане на документация… отговор до края на седмицата. Изглеждаше без шевове, но така беше винаги, докато шевовете не се разпореха.

 

 

На следващата сутрин Ферис се свърза с Омар Садики. Представи се като Брад Сканлън и набързо представи и „Юнибанк“ и новия й клон. Попита дали „Ал Фаджр Архитекте“ биха участвали в изработването на проект.

— Не знам — отвърна предпазливият глас от другата страна на линията. — Нашите клиенти са арабски компании.

— Наши арабски приятели ви препоръчаха горещо. — Ферис прочете кратък списък с арабски компании, които бяха ангажирали „Ал Фаджр“: Азхар го беше направил, когато за пръв път беше решил да използва Садики, още преди седмици. — Ако предложението ви интересува, бихме желали да дойдете на място в Абу Даби. Възможно ли е това?

— Може би. Ако директорът се съгласи. — Беше предпазлив, но не прекалено. Бизнес сделките в Близкия изток винаги започваха уклончиво. Ферис трябваше да установи връзката, преди да продължи.

— Кой ще представлява „Ал Фаджр“, ако решите, че изготвянето на проекта представлява интерес за вас?

— Аз, господине — отвърна Омар. — Аз правя всички оценки за новите проекти на място.

Ферис не искаше да изглежда нетърпелив. Изрази съжаление, че генералният директор няма да дойде лично, и после предложи да изпрати подробностите по проекта незабавно по имейл или факс. Омар поиска факс и Ферис каза, че документите ще бъдат изпратени от Женева до края на работния ден. Каза още, че ще трябва да му отговорят в рамките на пет дни и ако проектът ги заинтересува, веднага след това да организират среща на място в Абу Даби.

— Мога ли да попитам, какво е възнаграждението за изготвянето на проекта?

Ферис назова прилична цифра — малко повече, отколкото се даваше обикновено за такива проекти, но не безумно щедра, та да повдигне подозрения. Омар обеща, че ще отговори в рамките на седмицата.

Ферис затвори и се усмихна. Минало беше по-гладко, отколкото очакваше. Само това малко го притесняваше.

Свърза се с Хофман по нова система, която бяха установили и която заобикаляше Близкоизточния отдел. Хофман го попита къде е отседнал и щом Ферис му каза, изсумтя:

— Провери си имейла.

 

 

На Садики не му отне много време. Два дни по-късно, в сряда, се обади, за да каже, че „Ал Фаджр“ ще участва в конкурса за проекта на „Юнибанк“. Имаше нова нотка в гласа му, почти ентусиазирана. Искаше да уговорят дата, на която да се срещнат в Емирствата. Ферис разгледа въображаемия си календар и предложи да се срещнат идния вторник. Омар провери в истинския си календар и предложи да се срещнат един ден по-рано или три дни по-късно. Явно искаше да си е у дома за ислямските празници. Ферис нямаше нищо против. Така че срещата беше насрочена за по-другата седмица в Абу Даби.

Единственото странно нещо беше, че йорданецът явно искаше да провери самоличността на клиента си. Помоли го да каже фамилията си буква по буква, С-К-А-Н-Л-Ъ-Н, попита го от коя част на Щатите е, сякаш искаше да го задържи на телефона. Ферис не се притесняваше — новата му самоличност беше желязна. Някой трябваше да познава гласа му добре, за да направи връзката, а шансът за подобно нещо беше почти нулев.

Ферис изпрати съобщение на Хофман, за да докладва за успеха си, и попита дали на път към Обединените арабски емирства може да се отбие в Аман. Искаше да види Алис, но Хофман каза не. Щяло да е рисковано. Трябвало да направи първоначалната си разработка на Омар извън Йордания, за да не може Хани да му хване края.

 

 

След няколко дни Хофман изпрати на Ферис кодиран имейл. Беше намерил тялото. Хари Мийкър беше на студено в хладилника на Минсмийт Парк. По-нататък щели да го облекат и обръснат и да напълнят джобовете му с боклуци от измисления му живот. Отровното хапче вече имаше ръце и крака, а скоро щеше да има и лична история. Сега беше работа на Ферис да създаде провокацията, която щеше да накара врага да лапне хапчето и да го глътне, без да го дъвче.