Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (37)

35.

Триполи, Ливан

Събуди се в легло с метални рамки като на носилка. Белите чаршафи бяха колосани. Не знаеше дали е в затвор, или в болница. Погледна дясната си ръка и видя един пръст в шина. Кутрето го нямаше — явно го бяха ампутирали. Опита да помръдне, но беше вързан с кожен каиш през гърдите. Извърна глава и видя огромен букет цветя във ваза на нощното шкафче. Вдиша аромата им и разбра, че няма как да е в затвор, щом в стаята има цветя.

Беше буден от десетина минути, когато в стаята дойде една сестра. Каза нещо на арабски към коридора. Ферис завъртя глава и видя, че говори на тъмнокож войник, който пазеше на вратата. Разбра, че където и да се намира, е все още в арабския свят. Сестрата видя, че е буден, махна кожения каиш от гърдите му и повдигна леглото му. Попита го дали така му е удобно и Ферис й каза, че да. Провери превръзката на шинирания пръст, после и тази на отрязания и каза, че зараствали добре.

— Един човек иска да ви види, ако се чувствате достатъчно добре — рече тя. Помогна на Ферис да стане. Макар че беше отслабнал, Ферис можа да се разходи из стаята. Сестрата му даде дрехи. Бяха негови, взети от гардероба в спалнята на апартамента му в Аман. Интересно. Нямаше обаче никаква представа какво означава това.

— Къде съм? — попита Ферис.

— В Триполи, господине — отвърна сестрата. — В Ливан.

Сънуваше ли? Сестрата му каза да се облече, щяла да се върне след пет минути, за да го заведе при посетителя му. Спази обещанието си, отведе Ферис по дълъг коридор до една масивна дъбова врата и почука.

Отвътре някой отговори на арабски и тя бутна вратата.

 

 

Хани Салаам го чакаше в едно от двете огромни кресла в дъното на стаята. Пушеше пура и върху лицето му беше изписано огромно задоволство. Всъщност, докато го гледаше, Ферис се подвоуми дали някога изобщо е виждал по-доволен човек. Играта беше свършила. Пред него беше арабският Просперо, който беше заповядвал на морето, небето и вятъра; който беше задействал актьорите, създавайки чудовища и фантазии — чиято невидима ръка беше режисирала всеки миг от драмата, която други си мислеха, че режисират; който беше превърнал бялото в черно и после отново в бяло.

— Скъпи ми Роджър — каза той и стана да прегърна Ферис. — Изглеждаш доста задоволително, като се има предвид какво преживя. Искаш ли пура? Заповядай. Трябва да изпушиш една пура. Ти си герой. Спаси повече хора, отколкото можеш да си представиш. Вероятно никога няма да разберем точния им брой.

Ферис го погледна. Въпреки целия гняв, който изпитваше, не можеше да не се усмихне, докато гледаше пашата. Мустаците му бяха идеално подрязани. Косата беше току-що подстригана и боядисана, така че лъщеше като на кинозвезда. Беше с ново спортно сако, син кашмир на тънки жълти райета, и с нови лъснати до блясък обувки.

— Да, ще изпуша една пура — рече Ферис. Хани му подаде една „Ромео и Жулиета“, от дългите и дебели, известни като „Чърчил“. Когато Ферис я допря до устните си, Хани запали дълга кибритена клечка и задържа пламъка под края на пурата, така че той запулсира в червено с всяко дърпане на Ферис.

Ферис издуха дима, вдигна крака на табуретката, сложена помежду им, и каза:

— Дължиш ми един пръст.

— Да, така е. Това и много повече. Но ще ти се реванширам, уверявам те. Чувствам те като собствен син. Винаги съм те чувствал така. Затова ми беше толкова трудно да те измамя. Но както обичате да казвате вие, американците, беше в името на добра кауза. С това се успокоявам. Но то няма да върне пръста ти. Много съжалявам за него. Мислех, че хората ми ще дойдат навреме. Не предполагах, че разпитът ще започне толкова скоро. Не и на „дезертьор“. Но щом те чух да викаш, веднага атакувахме.

— Ти си организирал всичко — рече Ферис, в гласа му се долавяше учудване, примесено с гняв. — Цялото представление е било твое. Хофман не е имал никаква представа.

— Да, представлението беше мое. — Йорданецът издуха облак дим. — Това е моят свят. Аз го разбирам. Вие, американците, сте гости. Опитвате се да разберете, но всъщност е невъзможно. И сте арогантни, съжалявам, че трябва да го кажа. Не знаете какво не знаете. Когато осъзнах това, след гадната случка в Берлин, разбрах, че трябва да поема нещата в свои ръце.

Ферис кимна. Това, което казваше Хани, беше истина. Не можеше да го отрече.

— А аз какво бях? — попита той. — Твоя пионка?

— В никакъв случай, скъпи мой. Ти беше мой агент. Моята къртица в ЦРУ. Хвърлих ти око още щом пристигна. Само дето не можех да те вербувам. Никога нямаше да се съгласиш. Затова стана моят виртуален агент.

Ферис се разсмя високо.

— Това, което двамата с Хофман си мислехме, че правим със Садики. Мислехме си, че можем да хванем Сюлейман, като използваме Садики като „виртуален агент“. Използвах същите думи.

— Но това е доста нелепо, не мислиш ли? Йордания е моя. Мога да контролирам всичко и всеки в нея. Аз самият използвам Садики от няколко години. Наистина ли Ед Хофман си мисли, че може да играе така в задния ми двор, без да разбера?

— Както сам каза, ние, американците, не знаем толкова, колкото си мислим, че знаем.

— Слава на Аллах, че все още имате приятели. Макар че не съм сигурен защо някой ще продължава да иска да ви помага — освен заради факта че сте толкова богати. Но, да, открих, че хората на Ед Хофман наблюдават Садики и брат му, за да ги използват в някаква глупава нова машинация. Тогава реших, че нещата са отишли прекалено далеч. И в твое лице имах идеалната стръв, Роджър. Човек, който можех да размахам под носа на Ал Кайда. Човек, който можеше да ми послужи като „дезертьор“ от ЦРУ. Мюсюлманин в ЦРУ с неопровержими доказателства в потвърждение на това.

— Откъде разбра, че съм мюсюлманин? Ако приемем за вярно, че не си накарал Садики да им подхвърли един куп фалшиви доказателства.

— Знаех го, защото направих проучване. Вие, американците, си мислите, че сте единствените, които могат да си вършат съвестно работата, но грешите. Имах предчувствие и направих някои проверки. Всъщност доста проверки. Накарах хората ми да прегледат архивите от статистическите преброявания на Щатите и списъка с пътници на кораби, акостирали на Елис Айланд, острова, където пристигат имигрантите. Пратих хора да посетят роднини в Босна, които ти дори не знаеш, че имаш. Един от моите хора отиде да говори с майка ти, за да види дали тя не знае нещо. След което изпратих цял екип в Триполи да прегледа османските архиви. Трябваха ни документи и знаехме, че хората на Сюлейман също ще дойдат да проверят. Те също не са глупави, приятелю мой. Затова трябваше да е вярно. Така и се оказа. Рожденото име на дядо ти е било Мохамед Фарес. Запазил го е в пълна тайна в Америка. Но, скъпи мой, тук е земята, откъдето започват тайните. Това, което е направил дядо ти, наричаме такия.

— Взех назаем тази дума от теб — отвърна Ферис. — Мислех, че я разбирам.

— Но, скъпи мой, такия не е нещо, което можеш да извадиш от кутия с фокуси. За един мюсюлманин това е средство за оцеляване. Дядо ти е разбирал какво е такия. Заради такия ти си тук днес. Именно това сме разбрали в пустинята. Единствено оцеляването е от значение. Не рискуваме богатството си за нищо друго.

Ферис си помисли колко усилия бяха вложили двамата с Хофман в измамата си — срещите в Абу Даби, Бейрут и Анкара, снимките и записите. Бяха се трудили толкова здраво и беше проработило — в полза на Хани. Ферис беше ядосан на Хани, но не можеше да не се усмихне на това, че йорданецът ги беше измамил толкова ловко.

— Когато изградихме легендата на Садики, това само улесни задачата ти, нали?

— Направи я много по-лесна. Можехме да се повозим на гърба ти. Когато включи за пръв път Садики в играта, и аз направих същото. Накарах го да се обади на истинската си свръзка в Ал Кайда — о, да, той имаше такава, — и да каже, че недоволен агент от ЦРУ му предлага да му издаде тайни. Не повярваха, но бяха любопитни. След първата среща с теб им даде истински сведения, предоставени от мен, разбира се. Повечето бяха негодни — стари мобилни телефони, операции, които бяха изстинали. Пробутах им чудна история за вербуването в Берлин и игрите ви с Амари. Тогава започнаха да смятат, че си истински предател, щом им пращаш подобна информация. Всеки път, когато викаше Садики на среща, им пробутвах нови материали. Ти едновременно изнасяше малкото си представление и потвърждаваше историята ми. Беше толкова удобно да се размятат снимки на Садики, заснети от наблюдателни камери, из Абу Даби, Бейрут и Истанбул, да не споменаваме Лондон и Париж. Истински късмет си беше.

— Направил си ни на глупаци.

— Не съвсем. Просто ви изиграх. Следвах вашия сценарий. Вие сте суперсила и създавате такова вълнение с всяко движение, дори и когато си мислите, че сте тихи и умни, че понякога ни излиза късметът да се плъзнем зад вас и да яхнем вълната.

— А обаждането от Сюлейман, което засякохме? И есемесът на мобилния му телефон? И те са твое дело, нали?

— Страхувам се, че да. Трябваше здраво да дръпнем конеца, за да сме сигурни, че ще можем да те доведем на тази финална среща. Трябваше да повярвате, че глупавата ви игра действа. Имахме стар подслушан разговор на Сюлейман в базата си данни. Съжалявам, но не е чак толкова трудно човек да ви манипулира.

Ферис събра длани и тихо изръкопляска, сякаш завесата на сцената беше спусната.

— Много впечатляващо. Единственото, което не мога да ти простя, е, че манипулира Алис. Животът й беше тук, в Йордания. Тя обичаше Аман. Ти унищожи всичко това. Тя никога вече няма да може да се върне. Ще си мислят, че работи за теб.

— Скъпи ми Роджър, всички в Йордания работят за мен. Защо тя да се различава от останалите? Но трябва честно да ти кажа, че се самозаблуждаваш, ако мислиш, че аз съм я изложил на опасност. Ти го направи. Ал Кайда наистина можеха да я отвлекат, ако не я бяхме задържали, за да я предпазим. Не бива да ми се сърдиш. Всички парченца бяха в ръцете ми. — Той дръпна продължително от пурата си и издуха идеални кръгчета дим, но Ферис не го гледаше.

— Толкова се уплаших за нея, Хани. Бях готов да умра заради нея. Ти го използва. Разчиташе на това. Без него планът ти нямаше да проработи. Обърна любовта ми към нея в оръжие. Как да простя това?

Хани мълчеше. Погледна към прозореца на остъклената болнична тераса и синята шир на Средиземно море, после отново се обърна към Ферис. За пръв път в очите му се четеше нотка на съжаление, която помрачаваше леко доволния им блясък.

— Съжалявам за това, Роджър. Разчитах на благородството ти, но ти наистина постъпи така, както би трябвало да постъпи всеки мъж. Не знаех колко много я обичаш, докато не говорихме насаме в апартамента й. Но ще ти кажа истината: това само ме накара да се потрудя още повече всичко да се получи както трябва. Следяхме те всяка секунда. Сложихме на обувките ти прах, който оставя следа, и можехме да я следваме; в плата на сакото, което ти даде шофьорът, имаше втъкани маркери. Самият президент на Сирия ни беше обещал помощта си, ако нещо се обърка.

Ферис кимна, но мислеше за Алис. Страните му отново поруменяха от гняв.

— Били сте я, когато сте я отвлекли от дома й, и сте я завели в Хама. Видях кръвта.

— Първо, скъпи мой, не е била отвлечена. И не сме я били, за бога! Беше дала кръв преди месец в Палестинския червен полумесец и ми хрумна, че по-късно може да ни дотрябва. Дори не сме разбивали апартамента й. Дойде с нас доброволно, поради една проста причина — мислеше си, че така ти помага.

— Не се е наложило да я принуждаваш?

— Не, изобщо. Алис е по-сложна, отколкото явно предполагаш. Тя живее живот, който не разбираш. Мислиш ли, че някой като нея може да работи в Йордания, да снове из палестинските лагери и да няма контакт с Мухабарат? Не го казвам, за да те разстроя, а за да те зарадвам. Като всичко ценно и тя е забулена. Тревожеше се за теб от много време, скъпи мой. И поради някаква странна причина тя те обича толкова, колкото и ти нея.

Ферис премигна и щом го направи, очите му се овлажниха. Изобщо беше ли разбирал нещо?

— Трябва да я видя. Къде е тя?

— Наблизо е. Знае, че си добре. Цветята в стаята ти са от нея.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, скъпи мой. Ти си свободен човек. Но мисля, че първо трябва да поговорим за Ед Хофман.

Ферис се сепна и се изправи. Мерило за това колко много се беше променил от каскадата събития беше фактът, че изобщо не се беше сетил за Хофман, откакто се беше събудил в болничното легло.

— Той знае ли какво се случи?

— О, да, до голяма степен. Не всичко. Той е в Аман. Затова всъщност те доведох тук. Освен че ти е роден град, това е място, където можеш да останеш невидим, докато решиш какво искаш да правиш с Ед.

— Сигурно е полудял. Това ще го съсипе.

— В никакъв случай. Това може да е звездният му час. Или поне разните там шефове във Вашингтон ще го приемат за такъв. Заедно ще използваме сведенията на Сюлейман за Пакистан, Ирак, Сирия и Европа. Не мисля, че ще продължи като хвалба, ако кажа, че това е най-големият ни успех срещу Ал Кайда. Сюлейман е човекът в центъра на всичко. Сега, когато го унищожихме, на Ал Кайда ще й трябват години да се възстанови.

— И светът ще си мисли, че всичко се дължи на операцията на Хофман?

— Разбира се. Истинските разузнавателни операции остават в тайна завинаги. Вие, американците, не можете да разберете това. Неспособни сте да пазите тайна, защото сте демокрация. Но ние нямаме този проблем. Когато се стигне до слава, ахлан уа сахлан, цялата е твоя. Или на Ед, бих казал. Ти си по-голям проблем.

— Защо трябва да съм проблем? Аз съм този, който го извърши. С твоя помощ, разбира се, Хани паша.

— Не разсъждаваш, скъпи. ЕД Хофман ще си помисли, че през цялото време си работил за мен. Може и да си бил мой виртуален агент, но той ще реши, че всичко е било истинско. Има някои неубедителни подробности. Ти произхождаш от мюсюлманско семейство и дядо ти е отишъл в САЩ от сунитския Триполи в Ливан, а ти не си казал на ЦРУ за това. Опасявам се, че може да им се види странно.

— Но и аз самият не знаех. Ти си този, който го откри.

— Да. Но, честно, дали Ед Хофман ще ти повярва? А и дори той да го направи, какво ще си помислят от контраразузнаването на ЦРУ, Главния инспекторат, председателите на Сената и комисиите за вътрешно разузнаване? Ще имат толкова много въпроси. И тези въпроси няма да ти позволят да останеш в ЦРУ. Хората ще си мислят, че си мой агент. И ще са прави.

Ферис затвори очи и разтри слепоочията си със здравата си ръка. Трябваше да помисли. Къде всъщност се намираше? Къде искаше да отиде? Беше изминал много път, но не за да седи в остъклената тераса в Триполи заедно с Хани паша.

Хани дръпна за последно от „Чърчил“-а си и го остави. Огромната пура беше почти догоряла.

— В ума си не вярваш, че си бил агент на йорданското разузнаване. Но обективно погледнато наистина си бил мой агент: контролирах те, насочвах те и те ръководех. Фактът, че не си го осъзнавал, е от второстепенно значение според мен. Каквото и да кажеш, на колкото и полиграфа да се подложиш, Хофман и приятелите му ще си останат завинаги с подозрението. Съжалявам, но това е положението.

— Това са глупости, Хани. Но ако предположим, че е вярно, какво според теб трябва да направя?

— Важното е, че ти спечели. Можеш да правиш каквото си пожелаеш.

 

 

Ферис погледна към светлината зад прозореца, ясна и чиста, осветяваща толкова много тъмни местенца. Казаното от Хани беше вярно, поне отчасти. Ферис беше минал през врата, през която не можеше да влезе отново. Макар че имаше чувството за недовършена работа. Беше оцелял, но толкова много други хора бяха мъртви и толкова много от убийците им още бяха на свобода. Чувстваше се като марионетка. Беше си изпълнил ролята умело, но пиесата още не беше свършила. Знаеше го по-добре от всеки. Той пръв беше разбрал за съществуването на Сюлейман от един иракски агент в мръсната барака южно от Тикрит. Случаят беше негов. Не на Хофман, нито на Хани. И не беше приключил. Хани грешеше: той не беше спечелил, още не.

Затвори очи и видя лицето на противника си. Позволи си да си спомни стаята в Халеб, стола, шперплата, за който бяха завързани пръстите му, видеокамерата в дъното, дяволската увереност в очите на Сюлейман, че той владее положението. Правеха филм; това беше казал той, филм, който трябваше да бъде показан по Ал Джазира. Но какъв беше филмът на Сюлейман? Докато въртеше въпроса в ума си, изведнъж му стана ясно какво трябва да направи. Обърна се отново към йорданеца, толкова изкусен в облеклото и лъжите си.

— Добре, Хани. Да бъде както ти искаш. Аз съм твой агент. „Обективно казано“. Никой никога няма да повярва, че не съм бил. Но сега, когато вече съм твоят човек, трябва да ми възложиш една последна мисия.

— И каква е тя, скъпи ми Роджър? — Усмивката на Хани беше повече от самодоволна. В съзнанието му играта беше приключила. Не му беше хрумвало, че Ферис може да поиска да напише епилог.

— Искам да унищожа мрежата на Сюлейман — рече Ферис.

Хани се разсмя. Реши, че Ферис го провокира.

— Не бъди алчен, приятелю. Това е още един американски недостатък. Хванахме Сюлейман. Скоро ще заловим и много от хората му. Не ти ли стига? Какво повече ни трябва?

— Трябва да унищожим идеята му. Заловихме него и част от хората му, но ще се намерят други, които са също толкова хитри и гневни. Имат цял Ирак на разположение, за да набират хора. Не сме свършили още. Докато работех за Хофман, исках да създам отрова, която да унищожи всичко, докоснато от Сюлейман. Да зарази него, идеите му, хората му. Да ги направи радиоактивни за стотици години. Още се нуждаем от това: отровно хапче. И аз мога да бъда отровата.

— За какво говориш, Роджър? Ти си целият в бинтове и нямаш сили. Едвам можеш да ходиш.

— Но мога да мисля. Мога да престана да съм толкова глупав и да се опитам да поумнея. И ти можеш да ми помогнеш, Хани паша. Това те моля в замяна на това, което ти дадох аз. Искам да довърша започнатото.

Хани неловко се размърда в креслото си. Сега вече беше ясно, че Ферис говори сериозно.

— Ами Алис? — попита той.

— Никога няма да ме обича, ако не сложа край на това. Затова трябва да го приключа.

— Добре тогава. Слушам те, скъпи ми Роджър. Стига да не тръгнеш да разваляш вече постигнатото.

— Трябва да ти задам един въпрос: намери ли видеокамера в тайната квартира на Сюлейман в Халеб?

— Да, разбира се. Беше в стаята, където те разпитваха, ако това е правилната дума за това, което ти сториха. Хората ми я прибраха, в случай че ни дотрябва. Мисля, че е в съседната стая.

— Добре. Значи се залавяме отново за работа. Слушай сега, уста Хани. Ти си учителят, а аз — ученикът. Но имам една идея за теб.

И така Хани слушаше, докато Ферис говореше. Как можеше да не го направи? Ферис мислеше на глас, съшиваше план, събираше нишки от Хофман, от Хани, дори и от самия Сюлейман, докато не се получи нещо, което звучеше свързано. Йорданецът беше предпазлив. Той не беше безразсъден комарджия. Знаеше кога да си прибере печалбата и да стане от масата. Но в това казино Ферис още имаше нещо голямо, за което да играе. Хани не се опита да го разубеди. Знаеше, че Ферис ще пробва да изпълни плана си, каквото и да му каже. В този смисъл Ферис държеше нещата в свои ръце. Може и да беше агент на Хани, „обективно казано“, но сега операцията беше негова.