Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

9.

Аман

Алис Мелвил летя до Бостън за погребението на леля си. Ферис я закара до летището. Беше облечена с лимоненозелена разкроена пола и бяла блуза. Имаше и панделка. Единственото, което липсваше, за да прилича досущ на колежанка, беше брошката.

— Защо си се направила на ученичка? — попита Ферис. Досега не я беше виждал в такава светлина.

— Не искам да плаша майка си — отвърна Алис. — Тя мисли, че в Йордания ми е добре, защото кралят е учил в Диърфийлд.

Алис обожаваше покойната си леля, сърцата адвокатка, защитничка на обществения интерес — тя аплодирала решението й да замине за Йордания, докато всички останали й казвали, че е луда.

„Леля Едит беше дори още по-луда от мен“, написа тя в имейла си до Ферис вечерта, когато пристигна в Бостън. Прати му няколко глупави съобщения първите дни, включително късо рисувано филмче, което открила в интернет, със следния сюжет: САЩ побърква Осама бин Ладен, като го преследва с телефонни обаждания от телемаркет. После замлъкна. Явно беше прекалено заета или пък прекалено натъжена от смъртта на леля си. Или пък у дома, в гнездото на привилегированите, беше забравила за него.

Ферис потъна в работа. Посещението на Хофман му подейства като шок — напомни му, че в неговия занаят всяко действие е разрешено, стига да върши работа. Запита се дали прави всичко по силите си, за да проникне в мрежата на Сюлейман със средствата, с които всъщност разполагаше. Впрочем средството беше само едно: адресът на тайната квартира, където хората на Сюлейман бяха вербували Низар, нещастния млад иракчанин, който се беше оставил да го убият по-малко от двайсет и четири часа след срещата си с Ферис. Квартирата представляваше вила в Джебел Ал Ахтар в южните покрайнини на Аман. Управлението я беше поставило под постоянно наблюдение веднага щом Ферис беше предал информацията. СИГРАЗ[1] провеждаше тайна операция, подслушваше всички телефонни линии и анализираше всяка подробност, която можеше да събере за йорданското семейство, което живееше там, като търсеше връзки към известни водачи на Ал Кайда. Но дотук бяха ударили на твърдо.

Къщата представляваше скромна вила, построена от бетонни блокове и заградена с мръсен зид. Собственикът беше йорданец към шейсетте, казваше се Ибрахим Алуси. Беше работил за арабска строителна компания в Кувейт и наскоро се беше пенсионирал. Двамата му синове бяха инженери в същата строителна компания тук и жените и децата им живееха заедно във вилата. Семейството беше от ревностни мюсюлмани. Почти всеки петък ходеха в джамията и ставаха всяка сутрин на зазоряване, за да се молят, но нямаха никаква явна връзка с някоя от салафитските[2] групи в Йордания. Хората на Ферис бяха наблюдавали, чакали, следили, но не бяха открили никаква следа за връзка със Сюлейман или неговата мрежа. Може би семейство Алуси просто бяха предпазливи, но шефът на оперативния отдел беше посъветвал Ферис да прекрати наблюдението. Беше скъпо, а не даваше никакъв резултат. Но Ферис не искаше да се отказва от единствената си добра следа, изтъргувана с цената на няколко човешки живота. И смяташе, че семейство Алуси са прекалено чисти, прекалено невинно изглеждащи, с което стават подозрителни.

Ферис реши, че е време за офанзива. Беше чакал Сюлейман да се покаже; сега щеше да го провокира. Щеше да хвърли нещо по семейство Алуси — мамеща провокация, — за да види как ще реагират. И се оказа, че притежава подходящата стръв, която да размаха пред жертвата си. Предшественикът му Франсис Олдърсън беше вербувал един млад палестинец, Айман, от Джанин — градче на Западния бряг. Сега Айман живееше тук и, като повечето палестинци, най-голямото му желание беше американска виза. От консулството го бяха прехвърлили на службата на ЦРУ като подходящ за вербуване и Олдърсън беше одобрил привличането му малко преди да го изхвърлят. Сега Айман фигурираше на книга, но нямаше операционна роля. Ферис щеше да му даде.

Срещнаха се в една стая на хотел „Интерконтинентал“. През 80-те години, когато посолството на САЩ се помещавало от другата страна на улицата, хотелът се бил превърнал в център на социалния живот в Аман, но сега се намираше безопасно встрани от прожекторите. Когато Айман почука, Ферис вече чакаше в един апартамент на последния етаж. Слънцето грееше ярко през прозореца, проблясваше във водата на басейна долу. От ококорените очи на младежа Ферис разбра, че това е най-хубавата стая, която е виждал. Имаше корав вид, като всеки млад арабин: жилести ръце, обтегнати черти на лицето, лоша кожа, отчасти скрита под наболата брада. Носеше молитвена шапчица от плетена бяла вълна. Беше идеален.

Ферис му даде инструкциите си. Трябваше да иде в къщата в Джебел Ал Ахтар и да поиска да се срещне с двамата братя Алуси. Ако ги нямаше, трябваше да попита кога ще си дойдат и да отиде пак. Щом се срещнеше с някого от братята, трябваше да му каже едно-единствено изречение: „Нося съобщение от Сюлейман“. Ако го попитаха какво е съобщението, трябваше да им каже да отидат на един адрес в Зарка на следващия ден в седем вечерта. Това беше уловката: ако някой в къщата имаше някаква връзка с мрежата, щеше да изпълни искането — дори и само за да се увери, че е фалшиво.

Айман изглеждаше притеснен, докато Ферис повтаряше инструкциите. Ферис се опита да го окуражи. Направи го, както трябва, каза му, и получаваш виза за Америка. Сбъркаш ли някъде, ще те предадем на СОР.

 

 

Къщата на Алуси беше построена на склона на един стръмен хълм. Беше на два етажа. Ръждясалият кофраж на покрива на втория подсказваше, че старецът е искал да вдигне три етажа, но са му свършили парите. Съседите вървяха по улиците с наведени глави, увити в абаите[3] или кафиите си, неми и глухи. Вятърът свиреше из прашните улици и вдигаше малките камъчета по склоновете. Ферис беше поставил наблюдение от другата страна на къщата, за да може да вижда на монитора си как Айман се приближава до вратата. Отвори му една жена, а после дойде и старецът и Ферис поклати глава, тъй като реши, че братята сигурно ги няма. Но накрая на външната врата дойде и един млад мъж с мръсен син гащеризон. Огледа предпазливо Айман и след това го покани във вилата.

Айман прекара вътре повече от час. Ферис не беше сигурен дали това е добре, или зле. За един час можеха да му зададат достатъчно въпроси, за да разбият легендата, която Олдърсън беше сглобил на младия си агент. Но когато разпита Айман по-късно вечерта, той каза, че дългото чакане не било нищо важно. В действителност не се било случило абсолютно нищо. Бил предал съобщението от Сюлейман. Елате да се срещнем на този адрес в Зарка. Но братята Алуси му казали, че не познават никого на име Сюлейман. Как можело да получават съобщение от Сюлейман, като не познават човек с такова име? Сигурно е станала грешка. Били го почерпили с кафе и чай в израз на гостоприемство, обясни Айман, и го разпитвали за семейството му в Джанин, за приятелите му и дали някога е бил арестуван от израелците. Айман изглеждаше доволен, че е изпълнил задачата си. Кога щял да си получи визата? Ферис му каза, че ще е след две-три седмици, най-много месец.

 

 

СОР откри тялото на Айман след три дни. Беше натъпкано в един метален контейнер за боклук близо до адреса в Зарка, където трябваше да се проведе срещата. Езикът му беше изтръгнат, в дъното на устата му беше останал само окървавен израстък. Имаше и други следи от изтезания: счупени ребра, липсващи пръсти. Един от помощниците на Хани донесе снимки на трупа в посолството в един плик с бележка, на която пишеше единствено: „За ваше сведение“. Явно знаеха, че Ферис е бил в контакт с Айман. Ферис се насили да прегледа снимките. Поне това дължеше на горкия човек.

Обади се на заместника на Хани и каза, че се нуждае от услуга. Даде му адреса на Алуси в Джебел Ал Ахтар и помоли да атакуват вилата незабавно и да арестуват всички, които са там. Каза, че ще обясни всичко после на Хани. Но когато отрядът на СОР пристигнал във вилата само час по късно, нямало никого. Обитателите явно бяха избягали набързо през нощта през задната уличка, само с малко дрехи в куфарите. Заместникът на Хани се обади на Ферис и каза, че СОР ще се опитат да ги открият. Но Ферис подозираше, че вече са извън границата — в Дамаск, Рияд или пък Фалуджа.

Стръвта на Ферис беше свършила работа: тайната квартира се беше оказала истинска, хубаво. Но вече беше разтурена. Каквато и полза да можеха да имат от наблюдението, вече беше свършила. Хани изобщо не се обади и Ферис си отдъхна, че не трябва да обяснява как младежът от Джанин се е озовал в контейнера за боклук. Врагът беше много по-труден за проникване, отколкото Ферис си беше представял. Беше стигнал до стена и нямаше нито една разхлабена тухла. Може би Хофман беше прав. Единственият начин да се влезе вътре беше чрез измама, но той не виждаше как.

 

 

Ферис чакаше завръщането на Алис. Мразеше бюрократичната страна на работата си. Всичко искаше доклади, разрешения и сводки, които се изпращаха на оперативни агенти на ЦРУ с направо безумни кодови имена. В сводките Ферис фигурираше като Ханфорд Дж. Слоун, измислена самоличност, която би му позволила да си съчини друг живот с фалшиви операции и вербовки, ако реши. Но на Ферис шпионажът му харесваше. Бумащината го отегчаваше.

Монотонността в офиса беше нарушена от засекретено съобщение от най-добрия му приятел от Фермата Анди Коен, чието безумно име беше Еверет М. Фаркас. Коен беше бивш студент по китаистика, който, също като Ферис, беше страдал от неизлечима скука в библиотеката, преди да стане агент. Беше висок и имаше тънка козя брадичка, която инструкторите първоначално го караха да бръсне, но после той пак си я пусна. Коен обичаше да злослови за всеки и всичко. За разлика от Ферис, който знаеше от баща си колко обикновена може да бъде агентурната работа, Коен си беше представял света на Пиърс Броснан и Шарън Стоун. Когато се запозна с унилите инструктори на средна възраст, прошепна на Ферис: „Сигурно се шегуват“. Животът във Фермата го убеди, че в ЦРУ има нещо много сбъркано. Вечерта преди дипломирането каза на Ферис:

— Знаеш ли, тези хора са пълни загубеняци.

Но беше останал и пращаше на Ферис редовни отчети за некадърността и глупостите на колегите си.

Първото оперативно назначение на Коен беше в Тайван, където беше пренебрегнал инструкциите за безопасност на шефа на службата си и беше излязъл сам да вербува тайландски агенти. За тази непростима проява на инициатива беше наказан с прехвърляне в Отдела за оценка на трудоспособността в Централата. Създаден в началото на 90-те с цел намаляване на загубите и бюрокрацията, ООТ се беше превърнал в нещо като семейна манифактура, която осигуряваше работа на цяла дузина бюрократи. Задачата му беше да преглежда дейността на агентите и в случай на нужда да отзовава непродуктивните. Тъй като смяташе почти всички напъни на Управлението за непродуктивни, Коен беше готов да уволни всички вкупом, но не проявяваше интерес към бумагите на ООТ и ровенето в личното досие на всеки агент поотделно. Затова вършеше колкото се може по-малко работа, поради което му оставаше време да търгува с чужда валута в ETrade[4] и да изпраща тиради на Ферис.

„Колегите ми в ООТ са тъпи като гъзове, Роджър — започваше поредното словоизлияние. — Плашат ме. Искам да кажа, това е мястото, където хората от Фермата, които са прекалено тъпи, за да разчитат карти, свършват накрая. И страшното е, че именно те трябва да решават кой си заслужава да остане във ведомостта. Невероятно е, наистина. Мъжът в съседния офис е мормон от Солт Лейк, казва се Стан. Вчера ми каза, че един от действащите агенти, които проучва, трябвало да бъде изхвърлен, тъй като, когато го подложили на детектор на лъжата, бил признал, че като малък във фермата им в Небраска бил правил секс с овца. Пълен абсурд, нали? Но Стан беше истински разстроен. Каза, че човекът бил риск за сигурността. Какво си мисли, че овцата ще тръгне да го изнудва? Можеш ли да го повярваш? Почакай само. Спомняш ли си Арон Финк от часовете по бойна подготовка? Добре, след това Стан решава, че вербуваните от Финк агенти в Лима може да са фалшиви, защото много от тях били с еврейски имена. Мамка му и прасе! Искам да кажа, Арон определено е от племето, но нима Стан си мисли, че вербува информаторите си по заповед на барон Ротшилд? Ужас! Затова преглеждам аз списъка с агенти на Арон и повечето имена са от сорта на «Санчес» или «Руис», съвсем обикновени испански имена, а не Шикългрубер или Готбаум, за бога! Та казвам аз на Стан: «Хей, приятел, мисля, че малко си се поувлякъл. Това не са еврейски имена, а дори и да са, какво толкова, по дяволите?» И Стан отвръща: «Имената може да са сменени». Потрес! Ето с какви хора си имам работа тук. Не просто кретени, а изперкали антисемитски настроени кретени. Искам да кажа, че това място наистина се сгромолясва. Не се връщай. Остани действащ колкото се може по-дълго, а после си изкарай пенсия за инвалидност с крака. Ще ида да работя във «Фокс Нюз», та поне да върша нещо истинско! С обич, Еверет М. Фаркас“.

Ферис му изпрати кратък отговор и прикачи няколко вица, които беше намерил в интернет. Коен имаше право, по-голямата част от Управлението беше смехотворно некадърна. Но Ферис не беше и Хофман със сигурност също не беше. Затова той забрави за останалите и продължи нататък.

 

 

За развлечение Ферис посети библиотеката на Британския съвет. Едно от хобитата му беше да чете за секретните операции по време на Втората световна война. Беше прочел почти всяка книга, която имаше за Блечли Парк[5], „Войната на чудесата“[6] на учените и „двойната игра“, която британците използват, за да заблудят германците, като манипулират заловените агенти. Британците са били на път да загубят войната, напомни си Ферис. Преживели са катастрофалното отстъпление при Дюнкерк и Лондонския блиц. Враговете им са били по-силни от всякога и още по-безпощадни. Британците нямат много преимущества, освен едно. Бива ги да объркват противника. Ферис издърпа няколко книги от полиците с надеждата да открие нещо, което да му вдъхне кураж или поне да го разсее.

Седмица след заминаването на Алис, Ферис седеше в огромния си празен апартамент и за пореден път се хранеше сам. Късният октомврийски вятър дрънкаше по прозорците — студен и сух, идващ от пустинята, и кокалите го боляха. Гретхен се обади, както правеше всяка седмица горе-долу по това време. Разговорът беше по-празен от всякога. Ферис не можеше да говори за работа, а не знаеше за какво друго да говори. Гретхен шепнеше пресипнало и му разправяше какво искала да правят в леглото, когато се приберял. Ферис й каза да престане. Каза, че телефонът му вероятно се подслушва, но това сякаш я възбуди още повече.

— Мразя това — заяви Ферис; под „това“ имаше предвид не просто разговорите за секс по подслушван телефон, а същността на взаимоотношенията им.

— О, просто си в лошо настроение, скъпи — рече Гретхен. — Обади ми се, когато не си толкова кисел.

„Признай си — рече си той, когато затвори телефона. — Алис ти липсва“. Имаше и още нещо: тревожеше се, че вече няма да й се стори интересен, след като е била в Бостън и се е смесила с преуспялото талантливо множество. Животът му беше изкривен огледален образ. Беше се оженил за жена, която не обичаше, и се влюбваше в друга, за която обаче се страхуваше, че ще хлътне по друг мъж.

 

 

Ферис лежеше в леглото и чакаше да заспи. Както става понякога, лентата се пренави до момент от живота му, останал запечатан в паметта му. Беше мач по борба по време на последните класове в гимназията „Джордж Маршал“ във Феърфакс. Той водеше доста поточни и можеше да спечели в третата част. Съперникът му беше изтощен. Но Ферис не искаше да стане по лесния начин. Беше решен да закове момчето на земята и да спечели директно. Държеше го в ключ и извиваше яко ръката му надолу, за да опре лопатките му на постелката. Момчето изстена нещо, не беше точно дума. И после той чу внезапно изпукване, последвано от пронизителен писък, и разбра, че му е счупил ръката. Публиката слисано мълчеше, докато пострадалият борец се изправи олюляващо се, стиснал китката си. Няколко души започнаха да дюдюкат. Не бяха много, но хората предчувстваха, че се случва нещо лошо — че Ферис не иска просто да спечели, а да унищожи противника си. От цялата сцена Ферис си спомни момента точно преди изпукването — когато момчето изстена и се опита да му каже да спре.

Ферис затвори очи, за да прогони спомена. Живееше с него вече повече от двайсет години, а той все още го разстройваше. Проблемът не беше в самото насилие, а в неумишленото насилие — във вероятността, че можеш неволно да навредиш на някого. Ферис пропъди тази мисъл — умееше го, отдръпваше съзнанието си от това, което го притесняваше — и накрая заспа.

 

 

Алис се върна след десет дни и първото, което направи, след като кацна на летище „Кралица Алия“, беше да се обади на Ферис.

— Съжалявам, но ми липсваш — рече тя, сякаш признаваше някакъв свой недостатък. — Мислех си много за теб, докато ме нямаше, Роджър. В основни линии през цялото време. Затова не ти се обадих, притеснявах се.

— Да — отвърна Ферис. — Аз, също. Това добре ли е, или зле?

— Не знам. Добре, предполагам. Но ще трябва да разберем.

— Така е. Кога започваме?

— Ами… — Тя направи пауза, сякаш наистина мислеше по въпроса. — Какво ще кажеш за утре вечер? Трябва да се наспя. Мъжът до мен снощи хъркаше през целия полет от Бостън до Лондон. И вонеше ужасно.

— Кога да дойда да те взема?

— Мразя тази работа със „срещите“. Можеш ли да готвиш?

— Горе-долу. Не много добре.

— Няма значение. Купи две пържоли, картофи и бутилка червено и всичко ще е наред. Можеш ли да го направиш? И зелен фасул, ако има. Или броколи. Или моркови. Става ли?

Ферис обеща да напазарува и щастливо затвори. Прекара следващите двайсет и четири часа в приятно състояние на копнеж, мислеше си не само затова как ще прави секс с Алис, но и за удоволствието, че тя отново ще е с него — светлосинята бездънна вода, която представляваше Алис. Накара икономката да изхвърли вестниците и другите насъбрали се боклуци и я прати да купи храна и много цветя. Сложи в спалнята малки свещи, после реши, че е прекалено, и ги махна.

Алис пристигна половин час по-късно. Лицето й грееше в сиянието на очакването, русата й коса сякаш искреше на фона на синьо-черното вечерно небе.

— Боже, толкова си красива! — възкликна той.

— Пусни ме през проклетата врата. Навън е студено.

Влезе в апартамента, целуна го и каза:

— Веднага се връщам. Искам да огледам. — Направи една обиколка, провери всички стаи — забави се в голямата спалня, за да я огледа по-добре. Върна се и поклати глава. — Боже, явно си голяма клечка. Апартаментът е огромен.

— Дипломатическо жилище. Смятат, че хората имат семейства, затова апартаментите са доста големи.

— Доста големи? Огромен е. Ще ти спестя лекцията колко много нуждаещи се палестински семейства могат да се поберат тук. Така че, хайде! Дръж се като домакин. Какво си взел за пиене?

— Искаш ли шампанско? — Тя кимна и Ферис взе една бутилка „Дом Периньон“, която днес беше свил от запасите на Олдърсън, останали след прибързаното му отпътуване. Тя внимателно огледа етикета.

— Това трябва ли да ме впечатли? „Дом Периньон“? Защото трябва да кажа, че съм изцяло впечатлена. Момичетата нямат доверие на мъже, които купуват евтино шампанско. Какъв е смисълът? Все едно жена да си купува евтино бельо. Разбираш ли какво искам да кажа? Много ясно, че не разбираш.

Ферис наля две чаши, които изпиха набързо, седнали на дивана, докато тя му разказваше за пътуването си до дома, за родителите си, за братя, сестри и братовчеди. Ферис напълни чашите за втори път, после за трети, докато тя говореше. Била разказала на семейството си за него, макар че не била сигурна защо. Затова нямала търпение да го види, когато се върнала в Аман. Искала да разбере защо й липсвал толкова много.

Ферис се плъзна към нея на дивана и я прегърна. Тя се отпусна в обятията му и после се дръпна да го погледне.

— Познавам те, Роджър. Ти си мислиш, че не те познавам, но аз те познавам. Ти си открит, но не говориш за себе си. Смел си, но те е страх от нещо. Тревожиш се, че ти трябва да се грижиш за всичко. Но не трябва. Тази вечер просто трябва да си с мен.

Ферис не отговори. Сложи ръка върху лицето й и нежно я прокара по контурите на бузата и устните й. Отметна назад косата от челото й. Беше толкова мека и нежна, почти като бебешка. Придърпа я към себе си. Тя се стегна за миг, после се отпусна и извърна устни към неговите. Целувката му беше нежна, устните му едва докоснаха нейните. Тя отвори уста и езиците им се срещнаха. Ферис беше възбуден и се притисна по-близо до нея.

Очите й се разшириха и после се затвориха.

— Не още. Трябва да ти приготвя вечеря.

Алис сготви пържолите, картофите и лимата[7], които прислужницата беше купила от пазара. Пееше си „It’s Raining Men“[8], докато готвеше, и то изненадващо добре. Ферис си помисли, че тя е най-освободеното същество, което е срещал, и се опита да си представи каква би била подобна жена в леглото.

Тя улови изражението му.

— Отвори виното! Направи нещо полезно — заповяда и Ферис тръгна да търси тирбушон.

Вечеряха на закритата тераса.

— Изгаси светлините — нареди тя. Тази страна на апартамента гледаше към покрайнините на града и в мастиленосинята нощ на пустинята човек сякаш можеше да види всяка звезда на небето. — Хвани ръката ми — рече тя.

— Защо? — Ферис беше гладен.

— Защото трябва да кажем молитвата. Внимавай, Роджър. Тази молитва се е предавала в семейството ми цели триста години. Искам да я кажа, защото това е специална нощ. Трябва да я научиш до Деня на благодарността. Затвори очи. „За твоята нежна грижа, отче мой, и щедрата ти благословия, сега ние, с любящи сърца, ти поднасяме нашата благодарност“. Кажи: „Амин“.

— Амин — каза Ферис.

Тя стисна ръката му и после я пусна. Ферис отвори очи и я погледна. Изведнъж се почувства виновен. Тя беше толкова любвеобилна и доверчива, а той знаеше, че не е честен с нея за нещо важно — най-важното нещо може би. Докато се хранеха, Алис продължаваше да говори за пътуването си. Изяде пържолата и картофите, но остави фасула. Когато приключи, бутна чинията и замечтано се загледа към звездите, после се обърна към него. Изрита обувката си и прокара нежно пръсти нагоре по прасеца му.

— Трябва да ти кажа нещо — рече Ферис притеснено.

— Какъв е проблемът? Не обичаш ли момичета? — разсмя се тя.

— Не, става дума за нещо сериозно.

— О, добре. Какво е то?

Той поклати глава.

— Не знам как да го кажа. Срам ме е да го кажа. Но аз съм женен.

— Знам. — Тя поклати глава. — Боже! За толкова тъпа ли ме смяташ?

— Откъде знаеш? Никога не съм го споменавал. И не нося халката си, откакто те срещнах.

— Защото е явно. Един необвързан мъж би ми налетял още на първата среща. Но ти си по-търпелив. Зрял. Като женен мъж. Това първо.

— Исках да ти скоча още на първата среща, и на втората, и на третата.

— Не е само това. Има нещо тъжно в теб дори и когато се забавляваш. Сякаш имаш нужда от нещо, което някой не ти е дал. Не секс, а любов. Това ми говореше, че си нещастно женен.

— Истина е. Нуждая се от любов. И съм нещастно женен мъж. — Той я докосна по ръката, но тя се дръпна.

— Плюс това попитах.

— Как така попита?

— Попитах в посолството. С една от секретарките ходим заедно на йога. Казах, че съм се запознала с един много готин мъж, Роджър Ферис, и тя ме предупреди: „Внимавай. Той е женен“. Така че знаех. Но другото е вярно. Затова чаках толкова дълго. Исках да се уверя, че си заслужаваш.

— Не ми се сърдиш, че ни ти казах още в началото, че съм женен?

— Не, защото в крайна сметка ми каза. Иначе може би нямаше да искам да си легна с теб. Не, това не е вярно. Пак щях да го направя. Но така е по-добре. И ти ще оставиш жена си.

— Вярно е. Ще я помоля да ми даде развод. Ще й кажа другия път, когато отида във Вашингтон.

— Трябва да се разведеш, Роджър, щом не си щастлив. Но не заради мен, заради теб.

— Сега съм щастлив.

— Да, но не толкова, колкото ще бъдеш. — Тя го хвана за ръка и го поведе към спалнята. До леглото имаше свещ. Беше я сложила тайно при обиколката на апартамента. Сега я запали.

— Прегърни ме.

Ферис погали косата й, после устните и я притегли към себе си. Докато се целуваха, тя се мъчеше с колана му. Докато дърпаше панталоните му, той пъхна ръце под роклята й. Нежният плат между краката й сякаш се стопи. Дрехите им се свлякоха на земята, той нежно положи тялото й на леглото и я огледа на светлината на свещта. Бузите й бяха гладки като алабастър. Едната ръка свенливо скриваше гърдите й, но тя я махна. Видя белезите върху крака му — на светлината на свещта шевовете изглеждаха като малки хълмчета и бяха меки на пипане.

Тя се разтвори за него, за очите му, за нежните му ръце и допира на горещата му кожа.

— Искам те — рече тя, думите бяха приглушени от задъханото желание. Хвана го с ръка и го насочи към себе си.

Той проникна бавно, но тя го притисна навътре. Тялото й се движеше бързо и тя извика името му. Преди да й отговори, телата им едновременно достигнаха до внезапната кулминация на желанието. Усети как тя се стегна около него и после целият се разтресе от насладата, която ги отнесе заедно в празното пространство. Отпусна глава на гърдите й, мокри от слюнката му, и се заслуша в ударите на сърцето й.

Бележки

[1] Сигнално разузнаване. — Б.пр.

[2] Салафити — праведни прадеди, салафит е общоприет термин за ислямски фундаменталисти сунити, които искат да живеят според догмите на ранния ислям. — Б.пр.

[3] Дълга черна женска дреха. — Б.пр.

[4] ETrade Financial, четвъртият по големина онлайн брокер. — Б.пр.

[5] Имението, в което по време на Втората световна война се дешифрират тайните кодове на Оста, включително машината за шифроване на германците „Енигма“. — Б.пр.

[6] Втората световна война е първата война на технологиите в историята на човечеството. Затова във Великобритания е известна и като Войната на чудесата. — Б.пр.

[7] Вид фасул с големи зърна. — Б.пр.

[8] Букв. „Валят мъже“, хит на „Уедър Гърлс“ от 1982. — Б.пр.