Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (36)

34.

Хама/Халеб

Мобилният звънна пет пъти, преди Ферис да вдигне. Арабски глас попита дали е господин Роджър Ферис и той каза:

— Да.

— Чакаме ви, господине. Защо не се обадихте?

Ферис се извини и затвори. Не искаше да умира, ако не се налагаше. Стана от пейката и започна да се отдалечава, чудеше се откъде може да избяга. Но преди да направи няколко крачки, видя двама мъже в зимни якета да се приближават към него.

Бръкна за електронния пейджър на Хани — беше в джоба му, където допреди няколко часа беше държал отровата. Натисна копчето на мнимата запалка веднъж и после още веднъж. Двамата мъже застанаха от двете му страни. Усети дулото на пистолет, опряно в ребрата му. Мъжът с пистолета имаше искрящи очи и лицето му беше като позлатено, с цвета на пресен мед. Приличаше на египтянин. Ферис си помисли, че познава лицето му от снимките на функционери на Ал Кайда от архивите на ЦРУ, но не беше съвсем сигурен.

— Ти ли си Ферис? — попита египтянинът.

— Да. — Пистолетът се заби още по-дълбоко в ребрата му.

— Това не е номер?

Ферис поклати глава.

— Не. Не е номер. Направихте каквото обещахте. И аз ще направя това, което обещах.

— И какво е то? Какво ще направиш за нас? — полюбопитства египтянинът. Имаше странна усмивка и жестоки очи. Опитваше се да прикрие цял един живот, пълен с омраза.

— Почакайте и ще видите — отвърна Ферис. Огледа се за хората на Хани, но не видя никого. Грижеха се за Алис. Единствено това ги беше помолил да направят; той можеше да се пожертва. Това беше сделката. Но сега Ферис беше наистина уплашен. Усещаше дъха на чесън на двамата мъже и разбираше, че сега те имат власт над него. Искаше да извика или да се втурне да бяга, но знаеше, че това само ще ускори смъртта му, и реши да се вкопчи в живота колкото се може по-дълго.

— Съжаляваме, че ще се държим с теб като със затворник — прошепна египтянинът в ухото му. — Не знаем дали казваш истината, или лъжеш, затова трябва да те затворим. Съжалявам.

Ферис огледа похитителите си. Кого заблуждаваха? Много ясно, че беше затворник. Зачуди се дали трябваше да изхвърля отровата и реши, че е постъпил правилно — изкушението да я използва щеше да е прекалено силно. Вече сигурно щеше да е мъртъв.

Двамата мъже го поведоха към един жълт хюндай, паркиран на съседна пресечка. Шофьорът седеше зад кормилото; до него седеше брадат бодигард с пистолет на коленете. Това беше път, от който връщане нямаше. Ферис бръкна още веднъж в сакото си и натисна пейджъра на Хани, но стрелецът блъсна ръката му и запотупва джобовете му.

— Какво е това? — попита, когато извади устройството от джоба му. Приличаше на запалка, но явно не работеше. Той натискаше и натискаше, като чакаше пламъка, накрая изръмжа и изхвърли „запалката“.

— Да не мислиш, че ще ни изиграеш? — изръмжа египтянинът. Ферис се опита да възрази, но една ръка му запуши устата и после й сложи лепенка. Набързо го претърсиха и откриха мобилния телефон в джоба на панталоните му. Египтянинът го прибра. Другият извади портфейла и паспорта на Ферис от джобовете му и ги прибра в якето си. Натъпкаха го на задната седалка на малкия хюндай и се настаниха от двете му страни. Колата измина неколкостотин метра, после зави по една прашна уличка; там завързаха очите на Ферис, стегнаха китките и глезените му и го натикаха на пода на задната седалка.

— Съжаляваме — повтори отново египтянинът на вързопа, който в момента представляваше Ферис. После заедно с другия похитител се премести в друга кола, която ги чакаше в уличката, и конвоят потегли. Защо му се извиняваха? Той беше мъртвец.

 

 

Пътуваха няколко часа. Ферис не беше сигурен колко дълго — превръзката на очите му беше толкова стегната, че не можеше да се ориентира тъмно ли е, или светло — но усети, че въздухът застудява. Предположи, че колата се е отправила на север към Халеб или на изток към Ирак. Конвоят най-накрая спря. Оставиха го да лежи вързан на пода, докато похитителите се качиха по някакви стълби. След няколко минути дойдоха някакви хора, отвориха задната врата, издърпаха го с главата напред и го понесоха като навит на руло килим — бяха го хванали за врата и краката — нагоре по някакви стълби, влязоха в сграда, после надолу по някакви стълби към, както предположи Ферис, мазето. „Значи тук ще свърша“, помисли си Ферис.

Но не стана така. Двамата мъже — мърмореха си цитати от Корана — го оставиха с вързани очи, но му развързаха ръцете и краката, дадоха му вода и храна и го заведоха до една воняща тоалетна. После отново го вързаха, хвърлиха го върху един мръсен дюшек и му казаха да поспи. Той спа на пресекулки, стряскаше се от всеки шум, идващ от горния етаж.

На следващата сутрин го преместиха отново. Превръзката на очите му се беше разхлабила от потта. Този път пътуването не беше толкова дълго — не повече от половин час. Ферис предположи, че го местят от една тайна квартира в друга — вероятно в Халеб. Ирак беше прекалено безумно място за криене дори и за тях. Минаха през същата процедура: вдигнаха го като навит килим, пренесоха го нагоре и после надолу по стълбите. Във втората тайна квартира отново му дадоха храна и вода и му позволиха да използва тоалетната. Тази не миришеше толкова зле и тоалетната чиния имаше дори седалка. После отново го вързаха и го оставиха да седи на стол, но не много дълго. Горе се чу шум, бръмченето от пристигането на няколко коли, приглушени приветствени възгласи, молитви.

Ферис се стряскаше всеки път, когато някой слезеше по стълбите — мислеше си, че изтезанията всеки момент ще започнат. Когато за пореден път чу скърцането на дъските, стомахът му се сви. Но гласът, който го поздрави, не беше толкова груб. Мъжът развърза ръцете и краката му, отпуши му устата и накрая, за най-голяма изненада на Ферис, свали превръзката от очите му. Беше същият човек с медното лице, който го беше посрещнал в Хама и беше опрял пистолет в ребрата му. Египтянинът му подаде бръснач, крем за бръснене и хавлиена кърпа и го поведе към банята отзад. Ферис видя, че има и душ.

— Измий се — рече египтянинът. — Ти си наш гост.

Размекваха го. Ферис не знаеше какво означава това, но едва ли беше на добро. Затвори вратата на банята, пусна душа и остави водата да се лее върху тялото му. Беше мръсен от возенето в тайника, от подовете на колите и спането по мръсните дюшеци; видя как мръсотията се стича към канала и си представи за миг, че и цялото му тяло може да се разтопи и да изтече в дупката. Приятно беше да е чист, още по-приятно — гладко избръснат. Погледна очите си в огледалото. Бяха подпухнали, обградени с тъмни сенки. Искрата я нямаше; остатъкът беше твърд, сив и непреклонен. Зачуди се дали Алис може да обича такова лице — ако доживееше да я види отново, разбира се. Но пък и тя сигурно беше променена от кошмара, който беше преживяла. Вече не бяха същите хора. Ферис се изтри с хавлията, среса се и се приготви да посрещне това, което го чакаше горе.

Дойдоха да го вземат късно сутринта, след като пристигна още една кола. Отново му вързаха очите, но по-хлабаво, и го поведоха два етажа нагоре към просторна стая в дъното на сградата. Помещението беше тъмно, пердетата спуснати, но те светнаха лампата, сложиха Ферис да седне на един стол и му наредиха да чака. Някой отзад развърза превръзката на очите му и я остави да падне. В сенките в дъното на стаята Ферис видя видеокамера, монтирана на статив. „О, боже! — помисли си. — Ще снимат обезглавяването ми така, както направиха с останалите“. Страхът раздруса тялото му като токов удар. Затвори очи и опита да се успокои. Поне щеше да е бързо. Надяваше се да може да го посрещне мълчаливо.

 

 

След двайсет минути един мъж влезе в стаята и седна на стола срещу Ферис. Ферис го гледа дълго. Устните му се раздвижиха — Боже мой! — но не излезе нито звук. Искаше да проговори, но дори още повече искаше да разбере.

Беше Сюлейман. Косата му беше по-светла, брадата подстригана, но със сигурност беше същият човек, когото Ферис беше виждал толкова пъти на оперативки, в архиви и на снимки, закачени по стените на офисите. На живо изглеждаше дори още по-интелигентен, отколкото на снимка. Очите му бяха като кладенци, които те привличат навътре, вместо да отразяват искрици светлина. Имаше тънки бръчици покрай тях, ъгълчетата на устните му бяха леко извити нагоре и изглеждаше — колкото и странно да беше — така, сякаш се усмихваше. Върху лицето му беше изписано любопитство, но и студена като камък твърдост. Сюлейман, изглежда, чакаше Ферис да каже нещо, сякаш беше папагал, купен от скука. Вероятно искаше да го поласкае.

— Познавам те — рече Ферис. — Ти си прочут човек за мен, но не мислех, че някога ще видя лицето ти на живо. Явно е чест, че си дошъл да ме видиш.

— О, трябваше да дойда да ви видя лично, господин Ферис. Щеше да е грешка да оставя срещата на човек, който не знае за какво става дума.

Ферис не разбираше.

— И защо? Можеше да изпратиш, който и да е от хората ти да ме разпита.

— Нямаше да си струва. Защото, сър, вие сте първият.

— Първият — повтори Ферис. Не искаше с нищо да се издаде, но нямаше представа за какво говори Сюлейман. Първият пленен агент на ЦРУ? Първият американски затворник? Този човек говореше с недомлъвки.

— О, да. Вие сте нашият пръв дезертьор. — Сюлейман се усмихна. В очите му се появиха едва ли не искрици. — Най-първият. И то от легендарното ЦРУ! Трябваше да се срещна лично с вас, за да реша дали сте такъв, за какъвто се представяте. Това, което ни носите, е толкова добро, че си мислим, че сигурно е на зло. Но според мен днес е велик ден. И както виждате, сме готови за вас. Имам видеокамера, за да запиша този момент и да го изпратя на Ал Джазира, за да стигне до всички наши умми^[1], та да могат и те да се радват заедно с нас. И заедно с теб — мина на „ти“ и той. — Ще заснемем филм двамата с теб. Филм за света.

Ферис присви очи, но не каза нищо. Беше се разменил за живота на Алис, това беше истина, но едва ли беше дезертьор. Щом като камерата не беше тук, за да запише разпита и обезглавяването му, каква беше целта й? Инстинктът му подсказваше, че трябва да говори колкото се може по-малко и да остави Сюлейман да очертае контурите на взаимодействието им.

— Благодаря ти — рече Ферис. — Сега съм в твои ръце.

— Господ здраве да ти дава. Искаш ли чай? Или кафе? Вода?

— Кафе — отвърна Ферис. — И минерална вода.

Сюлейман се разпореди. Дори и в терористичната тайна квартира си имаха слуги. После отново се обърна към Ферис.

— Имам първи въпрос към теб. Много съм любопитен. Нямам търпение. Кога разбра, че си бил мюсюлманин? Кога чу — ал-дауа — повика?

— Съжалявам — рече Ферис. Заби пръст в ухото си, сякаш за да почисти насъбралата се кал. Искаше да чуе въпроса още веднъж.

— Кога разбра, че дядо ти е отишъл в Босна от Ливан, преди да замине за Америка? Преди да започнеш работа в ЦРУ ли? Чудех се, разбираш ли, дали биха пуснали истински мюсюлманин в ЦРУ, където може да разбере тайните на евреите и кръстоносците.

Ферис се опита да избистри ума си, за да може да мисли — опита се да си представи парченцата от мозайката. Сюлейман явно си мислеше, че той се е предал доброволно, защото е мюсюлманин. Чудеше се какъв е правилният отговор на неговия въпрос, отговорът, който щеше да му даде по-голяма гъвкавост. Спомни си момчешкото любопитство към корените си — така и не разбра коя страна беше напуснал дядо му, така и не узна тайната, заровена под недомлъвките и подмятанията. Възможно ли бе дядо му изобщо да не е бил католик, както твърдеше, а мюсюлманин? Със сигурност имаше такава вероятност. Сети се за разговорите с майка си само преди няколко седмици и това му помогна да измисли отговора.

— Стана, след като започнах работа в ЦРУ. Майка ми намери фамилни документи. Тогава разбрах.

— Ал хамду л’Илах. Мисля, че видяхме тези документи. Същите са, които ни изпрати чрез посредника си.

Ферис кимна, но нещата в ума му се завъртяха още по-бързо. Какви документи? Какъв посредник? Кой беше измислил сложната игра, която играеха? В чии хитри кроежи беше попаднал?

— Първо мислихме, че документите са фалшиви — продължи Сюлейман, — докато сами не ги проверихме в Ливан, в архивите на твоя вилает Триполи. И се оказаха верни. Там е отбелязана рождената дата на дядо ти. Отбелязана е дори рождената дата на баща ти в Америка. Другите продължаваха да те смятат за лъжец, но аз започнах да се чудя.

— Благодаря ти — отвърна Ферис.

— Затова ще те наричам с истинската ти фамилия — Фарес. Така трябва сега, когато си с нас, и то толкова близо до земята на предците си. Знаеш ли го? Сунитите в Триполи са само на десетина километра оттук, през границата. Това е подарък за теб, Фарес. Може би ще ти позволим да си идеш у дома, когато приключим с теб. Искаш ли? Първо ще те заведем до Дамаск, за да дадем записа на признанието ти, че си правоверен на Ал Джазира, за да видят всички умми. Те чакат думата ми. После ще отидем до Триполи, дома на твоите предци. Пътуването радва ли те?

— Много би ме зарадвало. — Следа от усмивка се появи върху лицето на Ферис. Видя контура на легендата, макар че все още не разбираше кой я е изградил и защо. — Бих искал да се върна у дома. Изминах много път, за да стигна дотук.

— Знам. Аллах у акбар. Аллах е велик. Благодаря на господ.

— Аллах у акбар — отвърна Ферис. — Ла илаха ил-Аллах, Мухаммад ур расул улах. — Току-що бе заявил вярата си, бе изрекъл думите, които правят един човек мюсюлманин: Няма друг бог, освен Аллах и Мохамед е неговият пророк.

Сега беше ред на Сюлейман да се усмихне. Той сложи ръка на сърцето си, наведе се към Ферис и го целуна три пъти по бузите.

— Сведенията ти бяха много добри, Фарес. Номерата на телефоните, които са включени в списъка ви за наблюдение. Интернет страниците, които не са безопасни. Игрите, които играеше с нас, за да ни накараш да се покажем. Фактът, че знаеше кодовете ни, дори кодовото име, което използвам за куриерите си — Рауф. Отначало мнозина от нас решиха, че е номер, като всички останали номера на ЦРУ. Нямаше смисъл. Защо човек от ЦРУ ще предава такава информация на Ал Кайда, освен, за да ни измами? Но информацията беше наистина много добра. И после ни изпрати съобщение, че наистина си мюсюлманин, и когато проверихме семейния ти архив, решихме, че може и да е вярно. Това беше причина, която можехме да разберем. Кое е по-лошо от това да бъдеш мюсюлманин в земята на куффар и джахил, неверниците и непросветените? — Спря и погледна Ферис, изучаваше го с черните си очи.

— Аз съм сам — отвърна Ферис. Щеше да каже още нещо, но спря. Все още не знаеше кои са правилните отговори, но поне това беше сигурно: беше сам.

— И после, когато ни съобщи чрез посредника си, че искаш да дойдеш при нас и да бъдеш част от нас, си помислихме: този човек или е луд, или всичко е вярно. Той е такъв, за какъвто се представя. Остана единствената проверка: да се срещна с теб и да видя какво имаш за нас. Само така можем да разберем дали златото е истинско.

Ферис мълчеше. Не искаше да направи погрешна стъпка и реши, че мълчанието ще му е от полза повече, отколкото многото приказки.

— Вярно е — каза той накрая. — Аз съм такъв, какъвто ви казах.

— О, да — каза Сюлейман. — Сигурен съм. — Но Ферис можеше да разбере от гласа на родения в Сирия мъж, че в действителност далеч не е сигурен в искреността му.

Ферис се нуждаеше от повече информация. Все още действаше пипнешком. Беше явно, че размяната на любезности е към края си и че скоро ще започне истинският разпит. Помъчи се да измисли как може да научи повече, без да се издава. Имаше нужда да разбере как е събрана Сюлеймановата версия на реалността. В момента имаше само догадки. Трябваше да разбере повече.

— Радвам се, че сте се вслушали в посредника ми — каза Ферис. — Това беше важна част от плана ми.

— О, да. Имахме доверие на господин Садики. Познаваме го от много отдавна. Той е приятел на наши приятели. И когато започна да ни предава съобщения от теб, се заинтересувахме. И разбрахме двойната игра, която играеш, така че срещите ти с хаджи Омар да не будят подозрение. О, да.

— А атентатът в Инджирлик? — попита Ферис. Все още пробваше, за да види колко знае Сюлейман.

— Това беше много добре. Фалшивият атентат. И как само накара всички да повярват, че го е направил хаджи Омар, за да си прикриеш следите. Много добре. Трябваха ни няколко дни, за да го разберем. — Очите му се присвиха и заприличаха на цепки, устните му се извиха в тънка неразгадаема усмивка. — Искам да кажа, мисля, че разбираме. Но по-късно ще видим, нали? Ти си приятел, Фарес. Ти си част от умма, от Дар ал Ислам^[2]. Ти ще ни помогнеш.

Ферис се облегна на стола. Сега виждаше още парченца. Някой беше давал на Садики съобщения, които да предава по мрежата на Ал Кайда след всяка от срещите си с Ферис. Беше направил така, че да изглежда сякаш Ферис използва Садики като таен канал до Ал Кайда — което беше вярно в известен смисъл, но този някой го беше обърнал наопаки. И вече ставаше ясно, че Омар Садики не е отвлечен от Ал Кайда, както бе мислил Ферис, а от този, който дърпаше конците на това куклено шоу. Но щом като Садики въобще не беше отвлечен, защо бяха взели Алис? Все още му беше прекалено сложно да разбере. Знаеше само, че Алис е свободна. Върна се обратно към тази главна линия. Тя беше жива. Това беше единственото, което имаше истинско значение.

— Благодаря ти, че пусна Алис Мелвил да си върви — рече Ферис. Думите се изплъзнаха от устата сами. Това беше единственото чувство, което не беше инсценирано, единственият елемент от пъзела, който си мислеше, че разбира. — Тя не е мюсюлманка, но аз много я обичам.

Сюлейман рязко изправи глава, като животно, чуло шум, който не му се нрави.

— Съжалявам. Какво каза? Коя с Алис?

— Само искам да ти благодаря. Затова че пусна Алис Мелвил да си върви — в Хама, при водните колела. Бях много признателен. Това е всичко.

Сюлейман протегна ръце към Ферис с дланите нагоре в знак на невинност.

— Но, Фарес, не сме пускали тази жена Алис. Как бихме могли? Защото най-напред не сме я отвличали. В интерес на истината дори не знам коя е. Алис? Сега ме разтревожи. Чудя се дали не ми погаждаш някой номер?

— Мили боже! — възкликна Ферис. Беше почти шепот. Вече го видя. Беше явно. Само един човек знаеше достатъчно от най-секретните разузнавателни сведения на ЦРУ, за да изпраща измамни парченца на Сюлейман. Само един човек знаеше достатъчно за Омар Садики, за да го препрограмира — да обърне полярността му, за да изглежда в очите на другите, че изпълнява напълно различна мисия. Само един човек можеше да знае достатъчно за Алис Мелвил, за да инсценира отвличането й като средство да подмами Ферис в капана. Трябваше да е Ед Хофман. Беше размахвал Ферис като лъскава примамка, проблясващо отражение в огледалната зала. И Ферис намрази Хофман така, както никога не беше мразил никого.

— Объркан си от нещо, Фарес, и се чудя защо — рече Сюлейман. И той се беше позамислил в момента на мълчание, когато мозайката се беше преподредила в ума на всеки от двамата. Приближи стола си до Ферис и сложи ръка на шията му — не натискаше силно, но достатъчно, за да напомни на Ферис, че е изцяло в ръцете му. — Нека видя очите ти — продължи сириецът. — Погледни ме и ми кажи, че това, което казваш, е истина. Това е моят детектор на лъжата. Да сложа ръка на шията ти и да се вгледам в очите ти. Кажи го.

— Казвам истината — рече Ферис. Опита се да потисне чувствата си съвсем. И почти успя. Но клепачите му потрепнаха: не мигна, но беше близо. Престараваше се и Сюлейман усети, че нещо не е наред.

— Мисля, че лъжеш, Фарес. Има нещо нечестно у теб. Малко ли е? Или всичко? Не знам и това ме кара да се чувствам неловко. Но е добре, че дойдох да те видя, нали? Защото скоро ще разбера къде са лъжите. Господ да ми прости, но повече не си мой гост. Вече не си ми на сърце.

— Какво съм тогава?

— Ти си мой пленник.

Сюлейман извика някакво име и египтянинът дойде на бегом в стаята заедно с още един мъж, който носеше черна маска за ски. Сюлейман им каза на арабски, че е време да разпитат човека от ЦРУ. Щели да заснемат видеото за Ал Джазира по-късно, когато разберат каква история ще разкаже. После се изправи, наведе се над Ферис, изплю се в лицето му и излезе.

 

 

Накараха Ферис да седне на един дървен стол и към дръжките му прикрепиха голямо парче шперплат с пробити в него дупки. Завързаха ръцете и краката на Ферис с дебел изолирбанд и тел, след което стегнаха китките му върху шперплата, като привързаха с тел всеки пръст поотделно, за да седят като отделни мишени. Когато приключиха с връзването, египтянинът донесе един голям железен чук, сложи го на „масата“ между обездвижените пръсти на Ферис и каза:

— Добре дошъл в Гуантанамо.

Оставиха го за двайсетина минути. От разговора в съседната стая Ферис разбра, че явно се хранят. Усети как пръстите му пулсират в очакване на болката. Щеше ли да използва отровата сега, ако още беше у него? Страданието, което го очакваше, беше безсмислено. Беше дошъл тук да умре, убеден, че по този начин може да спаси Алис. Но тя изобщо не се беше нуждаела от спасение, защото от Ал Кайда никога не я бяха отвличали. Някой го беше преметнал да рискува живота си за нищо. Ферис си спомни сцена от един роман на Андре Малро, който беше чел в колежа. На двама убедени комунисти партизани им предстои да бъдат изтезавани и единият, в израз на саможертва, решава да даде хапчето с отрова, което носи скришно, на другия, който е по-слаб. Дава капсулата на по-крехкия си другар — а той я изпуска в една пукнатина на пода, така че вече никой от тях не може да я използва. За Ферис тази сцена беше мерило за безсмислена смърт, досега.

 

 

Сюлейман влезе, последван от египтянина и мъжа с черната маска. Седна на стола срещу Ферис, а останалите застанаха от двете му страни. Сюлейман си беше сложил ръкавици, за да може да хване по-добре чука и да предпази гладките си ръце от кръвта.

— Не сме толкова добри в това — рече Сюлейман и вдигна чука с облечената в ръкавица ръка. — Нямаме толкова затворници, с които да се упражняваме, но се учим от вас. Вие сте нашите учители. Защо вие, американците, не виждате, когато ни изтезавате, че някой ден ще изтезаваме по същия начин вас? Сигурно сте много глупави, за да не си давате сметка, че когато нарушите правилата на войната, най-много ще страдате вие. Вероятно ви липсва въображение. Мисля, че е това. Не можете да си представите, че може да ви се случи на вас, затова не се замисляте, когато го причинявате на другите.

Вдигна високо железния чук и после го стовари с все сила върху шперплата, на косъм от дясната ръка на Ферис. Ферис извика, макар че чукът не го удари. Мъжете от двете му страни се разсмяха, за разлика от Сюлейман.

— Суха тренировка — рече той. — Ето това ще направим. Имаш десет пръста. Ще ти задам десет въпроса, после още десет, после още десет. Всеки път, когато не ми кажеш истината, ще ти чупя по един пръст. Когато свършим с пръстите на ръцете, ще минем на краката, очите, езика и зъбите ти. Когато чукът се счупи от прекалено много удряне, ще вземем нов.

— А ако кажа истината? — попита Ферис.

— Но ти си лъжец — изсумтя Сюлейман. Вдигна чука, задържа го във въздуха за миг и после го стовари със страшна сила върху кутрето на дясната ръка на Ферис. Улучи средната фаланга и размаза костите и кожата върху шперплата. Болката беше толкова силна, че Ферис се опита да изтръгне ръцете си от жиците. Но единствено викът му се изтръгна от него.

— Прекалено силно — отвърна Сюлейман. — Някой ще чуе. — Извърна се и погледна към египтянина. Той отиде до прозореца и дръпна дебелите пердета. — Кой намери тази квартира? Наоколо живеят хора. Виждам ги от прозореца. Това е лошо място. Преди следващия пръст трябва да му запушите устата, за да не чуят съседите.

Египтянинът кимна.

Ферис все още стенеше. Погледна палачинката от плът, в която се беше превърнал пръстът му. Двете му ръце скоро щяха да бъдат унищожени, никога повече нямаше да могат да хванат нещо, да погалят нещо, да почувстват нещо.

— Млъкни, моля те — рече Сюлейман. Стоновете на Ферис преминаха в пъшкане. — Благодаря. Мисля, че е време да започваме. Аз задавам въпрос, ти отговаряш на въпроса. На всяка лъжа викам приятеля си господин Чук. Ясно ли е?

Ферис изхриптя в знак на съгласие.

— Добре. Първи въпрос. Кой беше агентът на ЦРУ Хари Мийкър? Защо носеше тези документи?

— Той не съществуваше — отвърна Ферис. Докато говореше, Сюлейман започна да вдига чука и Ферис изкрещя: — Спри! Моля те, спри. Това е истината. Хари Мийкър беше измислен. Труп на мъртвец, който намерихме. Сглобихме го така, че да изглежда сякаш агент от ЦРУ отива на среща при агент от Ал Кайда.

— Но той носеше съобщение до мен, този Хари Мийкър.

— Да, но и то беше фалшиво. За да си помислят хората от Ал Кайда, че работиш за нас.

Свиреп гърлен вик на ярост. Лицето на Сюлейман почервеня и в изблик на гняв той вдигна отново чука и го стовари върху съседния до смазания пръст. Ударът не беше толкова силен — явно го задържа в последния момент, като осъзна, че устата на Ферис още не е запушена. Ферис изкрещя, колкото от болка, толкова и от страх. Този път не спря да крещи.

— Запушете му устата — нареди Сюлейман.

Египтянинът грабна един парцал и го навря в устата на Ферис. Мъжът с черната маска тъкмо се опитваше да го залепи с изолирбанд, когато изведнъж чу шум от другата стая и извъртя рязко глава. И тримата го чуха — и в подземието избухна внезапен автоматичен огън. Ферис успя да си помисли само: „Може би ще умра бързо“.

 

 

Случи се за секунда: трясък от счупено стъкло, после експлозия, внезапен силен блясък, който заслепи Ферис, трясък на разбити врати, крясъци на хора и още автоматична стрелба. Помещението се изпълни с пушек и всички започнаха да се задушават и давят. Ферис чу как вътре нахлуха хора. Заслепеният Сюлейман ругаеше и се опитваше да си проправи път към прозореца, но нападателите го повалиха на пода заедно с останалите двама похитители. Стрелбата долу продължи, но след петнайсетина секунди спря. Всички пазачи бяха мъртви. Димът започна да се разсейва и зрението на Ферис постепенно се върна. Видя Сюлейман на пода, завързан и със запушена уста. Мъже с черни униформи го натъпкаха в един голям чувал и го изнесоха през вратата. Други облечени в черно мъже направиха същото с останалите — прибраха ги в чували и ги извлякоха навън.

Миг по-късно, когато тримата от Ал Кайда бяха изнесени, един мъж дойде при Ферис. Беше облечен в черно като нинджа, но се оказа лекар. Внимателно освободи ръцете на Ферис от масата за мъчения и се зае с премазаните пръсти.

— Ще изгубиш малкия — рече той. — Другия може и да успеем да го спасим. — Говореше английски с арабски акцент, забеляза Ферис. Изпитваше ужасния страх, че отива от един ад в друг — вместо пленник в тайна квартира на Ал Кайда, щеше да стане затворник в сирийски затвор. Лекарят почисти ръката му със спирт, след което му би подкожна инжекция. След няколко секунди Ферис започна да потъва в безплътно полусъзнание, след което се отнесе.