Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

33.

Хама, Сирия

Ферис отиде при сирийския таксиметров шофьор сам. Мъжът беше към четирийсетгодишен, с хитри очи и дебели мустаци, които висяха над устните му като четки. Шофьорът отвори задната врата на ръждясалия червен мерцедес, дръпна една скрита ръчка и повдигна задната седалка. Отдолу имаше място точно колкото за един човек. Върху голия метал беше постлан избелял килим и имаше бутилка минерална вода.

— Бизнес класа — промърмори Ферис. Шофьорът кимна неразбиращо. Ферис се качи и се сви в малкото пространство. Миришеше на пот и урина. Явно Ферис не беше първият скрит пътник. Шофьорът каза, че ще почука три пъти, когато стане безопасно да излезе. После свали седалката и Ферис остана затворен в мрака.

Ферис не беше черноглед. Като дете се беше страхувал от смъртта, както повечето деца, опитвал се беше да вникне в идеята за собственото си несъществуване. Идеята обаче беше прекалено сложна и потискаща, така че почти беше забравил за нея. Имаше един период насред пубертета, в който се страхуваше, че ще си умре девствен, но след като Присила Уорън се погрижи за това, престана да мисли за небитието. Сега, докато лежеше в тъмното миризливо скривалище на таксито, беше принуден да се замисли върху перспективата да престане да съществува. Не се страхуваше толкова много от умирането, колкото от болката, която щеше да го предхожда. Отровният мост беше в джоба му и той се замисли кога трябва да го използва. Ако чакаше прекалено дълго, можеше да стане прекалено късно: щяха да му го вземат, преди да успее да изцеди със зъби отровата и да се избави от страданията. Но ако го използваше прекалено рано, можеше да се убие напразно, миг преди да бъде спасен или помилван. Щеше да се лиши от възможността да живее нормален живот, да остарее заедно с Алис и да има деца. Последното го тревожеше най-много. Щеше да се окаже, че е живял за нищо, що се отнася до продължението на вида. Това наистина беше неплодотворен живот, по-лош дори от това да си умреш девствен.

Когато наближиха поста на йорданската граница, таксито намали. Ферис изтръпна, но спирането беше кратко и безпроблемно. Хани явно се беше погрижил. Колата забръмча напред през ничия земя и Ферис отново потъна в черните си мисли. Ако оживееше, може би щяха да имат деца с Алис, може би щяха да остареят заедно. „Може би“ беше единственото, което имаше. Надеждата му беше същата като тази, която крепи болен от рак пациент дори когато тялото му се сбръчква и той не може нито да се храни, нито да преглъща — идеята, че някак си смъртната присъда като по чудо ще бъде отменена; че той ще довлече трошливите си кокали до вечната порта и ще измами пазача да му отпусне още няколко часа, дни, години. Ферис разбираше, абстрактно, че болката може да е толкова ужасна, че да му се иска да премине в небитието — но не и ако имаше шанс да се събере отново с Алис. Можеха да смажат краката му с лост, да разбият капачките на колената му, да смажат гръбнака му с чук — но във всеки миг на агония той щеше да си мисли за Алис и да се мъчи да оживее заради нея.

Образът й беше ясен и съвършен и в прилив на увереност Ферис направи нещо импулсивно. Извади моста от джоба си и го сложи върху мръсния килим на тайника. Ако запазеше отровата, можеше от страх да се изкуши да я използва; а ако я използваше, щеше да се откаже не само от живота, но и от любовта. Щеше да умре за нищо. Беше обещал на Хофман да пази тайните, да се самоубие, преди да издаде неща, които могат да погубят други хора. Но спазването на това обещание щеше да означава нарушаването на друго, което в момента беше по-важно от него. Бутна отровата още по далеч, навътре в мрака.

 

 

Таксито внезапно спря и Ферис чу мърморене на арабски. Шофьорът се обръщаше към някого, когото наричаше „капитан“. Ферис долови в гласа на шофьора уплашена нотка. Вратата се отвори и после се затвори с трясък, той чу стъпки около колата. Нещо не беше както трябва. Капитанът крещеше на шофьора като военен, който знае, че в момента разполага с пълна власт. Границата била затворена, каза капитанът; прекалено късно било; шофьорът знаел правилата. Неговият човек непрекъснато повтаряше някакво име. Абу Уалид казал, че било наред. Абу Уалид казал, че нямало проблем. Питай Абу Уалид. Ферис чу тропане на ботуши по паважа, после гласа на шофьора, който протестираше, че била станала грешка, след което настъпи тишина.

Ферис стоеше сгушен на пода на таксито. Беше уплашен по нов начин. Ами ако умреше още тук — или още по-лошо, ако го хванеха и го пратеха в сирийски затвор и после обратно в Йордания? Алис със сигурност щеше да умре: похитителите щяха да чакат Ферис в Хама и когато не пристигнеше, щяха да я убият. Това беше най-лошото. Ферис осъзна — не неговата смърт, а тази на Алис. Единственото значение, което имаше животът му в момента, беше вероятността да я спаси. Ако пропаднеше, тогава щеше да се самоубие и да сложи край на всичко.

Чакането се проточи до безкрай. Ферис чуваше от време на време крясъци в далечината, явно от щаба на капитана. Главата го болеше от вдишания по пътя прахоляк и газовете от резервоара. Кракът му пулсираше от това, че беше прекалено дълго свит. Болката се беше усилила и от иглички се беше превърнала в остри спазми в ставите и мускулите. Започна да мисли, че би предпочел всичко — дори да го хванат — вместо тази болка. Но знаеше, че мозъкът му върти номера. В сравнение с болката, която щеше да изпита по-късно, тази беше просто като потупване по бузата.

Ферис изчака. Минаха може би трийсет минути, час. В тъмнината на скривалището си загуби представа за времето. Двигателят беше изключен и парното не работеше, а януарският нощен въздух хапеше. Не можеше да помръдне, за да се стопли, така че мразът проникваше в костите му. Ферис искаше да умре, но още повече искаше Алис да живее. Потърси опипом отровата и си спомни, че беше потънала някъде отзад в дълбините на тайника. Зарадва се, че се беше освободил от изкушението.

Чу още викове от глас, който приличаше на този на капитана; след това чу смирения глас на шофьора и тежки стъпки, които се приближаваха към мерцедеса. Шофьорът го беше издал. Сега говореше кротко като мишка — Абу Уалид не му беше помогнал да се измъкне и в сумрака на стаята за разпити той беше решил да предаде пътника си, за да може да оживее и продължи с контрабандата си. Стъпките се приближиха, металните налчета на ботушите тропаха по паважа, стигнаха до колата. Отвори се врата, сигурно задната; след миг щяха да издърпат Ферис от скривалището и всичко щеше да свърши.

Но шофьорът отвори предната врата. С мазния си глас благодареше на капитана, казваше му, че Абу Уалид ще е много признателен за помощта му, и му пожелаваше господ да му даде дълъг живот и крепко здраве, на него и на синовете му, крепко здраве и на тях, да, господине, слава на бога. Вратата се затвори. Ключът се завъртя и колата запали. Шофьорът включи на скорост и потегли от граничния пост, като се провикна за последно за сбогом.

Спряха за проверка на митницата, но тя беше само проформа. Ферис се уплаши, когато чу да отварят багажника, но той се затвори съвсем набързо. Митничарят благодари на шофьора за стека цигари и му махна да продължи.

 

 

Таксито ръмжа още двайсетина минути, като си пробиваше бавно път през тесните улици на Дера, и после тръгна по-бързо — бяха излезли на магистралата. Ферис чуваше свистенето на въздуха всеки път, когато мерцедесът завиеше наляво, за да задмине другите коли и камиони. Притесни се, че шофьорът може да го държи в дупката през целия път до Хама, но колата най-сетне започна да намалява и сви вдясно. Ферис чу тракането на чакъл отдолу, когато таксито сви в някаква отбивна и спря. Шофьорът отвори задната врата, почука три пъти по седалката над главата на Ферис и после я дръпна. Ферис не можеше да помръдне, ръцете и краката му бяха съвсем изтръпнали, така че се наложи шофьорът да го издърпа. Даде му някаква стара шапка да си скрие лицето и износено вълнено сако, каквото би трябвало да носи приятел на сирийски шофьор, и го настани до себе си на предната седалка. Ферис чак по-късно се сети, че беше оставил отровата в тайника. Не се опита да си я вземе.

 

 

Караха през нощта. Дамаск беше претъпкан и шумен дори посред нощ. Палестинските бежански лагери, които се простираха покрай южния край на града, блещукаха заради сърдечните приятелства между бедните. Кафенетата бяха отворени, мъжете дърпаха наргилетата си и издухваха облаци дим; пекарните продаваха пресни сладкиши на всички, на които им се е дояло нещо сладко през нощта. В бетонните апартаменти надолу по тесните улички на лагера човек можеше да види проблясващите сини светлини на телевизорите, всеки със собствена сателитна чиния, машинки, свързващи хората с модерния свят, който те обичаха и в същото време мразеха. В центъра хората също още се разхождаха. Много от жените по тротоарите носеха безформени рокли и забрадки; други бяха облечени като курви — с изрязани блузи, разгърдени дори и в зимната нощ. Няколко уловиха погледа на Ферис. Може би наистина бяха проститутки, но Ферис знаеше, че в очите на мюсюлманите няма значение дали им се плаща за услугите, или не. Те бяха покварени от западния начин на живот.

След Дамаск Ферис задряма. Събуди се рязко, когато му се присъни Алис, вързана и обляна в кръв в някакво подземие. Образът не искаше да си иде. Спряха да хапнат и да пият кафе на едно място, което шофьорът познаваше, малко по на юг от Хомс. Шофьорът твърдеше, че било чисто, но когато Ферис отиде до тоалетната, тя се оказа смърдяща на лайна дупка в пода. Наближаваше три сутринта. Следващият голям град, северно от магистралата след Хомс, беше крайната им цел — Хама. Ферис каза на шофьора, че иска да си почине до шест и половина на паркинга на ресторанта. Полицията нямаше да ги закача там, а не искаше да пристигне в Хама толкова рано и да буди подозрения, докато чака за срещата. На паркинга имаше още няколко коли и той се зачуди дали в някоя от тях не са хората на Хани. Спа на пресекулки. Събуди се на зазоряване. Оранжевата ивица избухна над голия пейзаж на изток и превърна небето отпред от пурпурно розово в ярко жълтеникавобяло; Ферис се запита дали ще доживее да види следващия изгрев.

Стигнаха до центъра на Хама към седем и половина, пак прекалено рано. Ферис каза на шофьора да кара към северните предградия и после да се върне обратно. Докато обикаляха, гледаше сградите. От някои бяха останали само фасадите и той си даде сметка, че това сигурно е един от кварталите, унищожени, когато Хафез Асад бе вкарал танковете си в мюсюлманските квартали на града преди близо три десетилетия и бе изравнил къщите със земята, унищожавайки всичко вътре. Мюсюлманските братства се бяха скрили в катакомбите на стария град, близо до реката, но бяха изкарани с огнехвъргачки, газ и куршуми. Това беше светът, създал Сюлейман. Омразата, която беше посята тук, сега се беше съсредоточила върху Америка и днес, конкретно, върху Роджър Ферис.

Шофьорът паркира таксито на автобусната спирка близо до река Оронтес. Ферис седеше в колата и се оглеждаше за Алис. Наближаваше осем. Каза на шофьора, че отива да се поразходи и че ако не се върне до два часа, да си върви без него. Даде му сто динара. Знаеше, че са прекалено много, но за какво му бяха пари, ако умреше? Излезе от колата и тръгна към древните дървени колела, които черпеха вода от реката и я изсипваха в акведукта на града. Огледа се. Къде ли бяха хората на Хани, ако изобщо ги имаше? По-добре беше да не любопитства прекалено. Наведе глава и вдигна яката на сакото си, за да не му е студено. Раненият му крак беше схванат от дългото пътуване и куцаше повече от обикновено.

Беше безоблачна сутрин. Зимното небе, светлосиньо на хоризонта, ставаше тъмносиньо нагоре. Ферис седна на една пейка до Оронтес, близо до входа към най-голямото водно колело. Реката беше спокойно синьо-черна и в застиналите й води се виждаше отражението на джамията „Ал Нури“ и останалите каменни сгради покрай брега; под яркото утринно слънце дървените колела имаха златист отблясък. Седя десетина минути, после петнайсет, оглеждаше речния бряг. Колелата бяха повече от десет, подредени от двете страни на реката, и той не беше сигурен къде може да е Алис. Стана и направи една обиколка, после отново седна на същата пейка. Имаше чувството, че го наблюдават, но не можеше да различи търговците от терористите.

Докато мижеше срещу сутрешното слънце, Ферис видя група араби да се приближават към нурията от източния край. С тях имаше жена. Беше с дълга черна рокля и пребрадена, но имаше нещо в походката й, което го накара да се загледа. Стана и тръгна към групата, която вече се намираше на стотина метра. Щом го направи, те спряха и се разделиха. Един от мъжете каза нещо на жената, беше като заповед, и тя свали забрадката. Мъжът я бутна напред, след което избяга заедно с приятелите си и тя остана да стои сама до брега на реката.

Ферис тръгна към нея по-бързо, искаше да види лицето й, да е сигурен. За миг времето спря и той разбра, че е Алис. Русата коса, грациозното тяло, широката усмивка, когато разбра, че е свободна. Ферис извика и се затича към нея, но раненият му крак беше нестабилен, той се препъна и падна. Заради вятъра и глъчката тя не го чу, но нямаше значение. Тя беше свободна.

Стана и пак тръгна към Алис. Видя трима араби, не като другите, а добре облечени, да се приближават към нея. Бяха много по-близо до нея и Ферис чу как единият я извика по име. За миг се уплаши, но осъзна, че познава гласа, и когато погледна по-внимателно, видя, че е Хани. Йорданецът беше пътувал на север цяла нощ, за да спаси Алис лично. Ферис я извика отново, но Хани вече беше стигнал до нея и я беше прегърнал, и сега заедно с хората си я водеше към един паркиран наблизо ван. Тя изглеждаше облекчена, когато видя йорданеца, сякаш беше изгубен приятел. Ферис изкрещя от болка, когато се опита пак да се затича, но един сирийски полицай тръгна към него, сигурно заради шапката и парцаливото сако го взе за сириец, и той забави ход. Извика още веднъж, но Алис пак не го чу. Хани вече отваряше предната врата на вана, а Алис беше на задната седалка с по един телохранител от двете страни и ванът даваше на заден.

Ферис спра да вика. Ванът бързо се понесе към магистралата за Дамаск. Очите на Ферис се напълниха със сълзи. Невъзможното се беше случило. Похитителите бяха удържали на думата си. Както и Хани на обещанието си, че ще я закриля, когато я пуснат. Сега оставаше Ферис да изпълни своята част от сделката. Помисли си да избяга, но знаеше, че Алис ще е уязвима, докато не напусне Сирия. Имаше нужда от номер, от хитрост, нещо, което да му спечели време. Чакаха обаждането му. Извади мобилния телефон, после го прибра в джоба си. Нека да чакат. Изпита мрачно задоволство, защото вече знаеше, че Алис ще оцелее, независимо от всичко.