Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

22.

Царският път, Йордания

Алис предложи през празниците да отидат на излет и Ферис с радост се съгласи. Не можеха просто да си седят в Аман и да чакат следващата кола бомба. А пък и имаха нужда от почивка. Беше толкова напрегнат, когато напусна посолството, че щяха да му трябват час-два и няколко питиета, за да се успокои. Вече бяха заедно почти всяка нощ, редуваха ту единия, ту другия апартамент. Тя го разпитваше все по-малко за работата му: хората се научават да не задават въпроси, когато не искат да знаят отговорите.

Алис предложи да се отправят на юг по древния път, известен като Царския път, който беше водил юдейски странници, християнски кръстоносци и мюсюлмански пилигрими през уадитата[1] и голите хълмове на Южна Йордания повече от две хилядолетия. Отговорникът по сигурността на посолството нямаше да одобри маршрута, който минаваше през много бедуински градчета в размирния юг, но Ферис не го попита. Като шеф на служба можеше да ходи, където си пожелае. Вместо да командирова един от бронираните джипове на посолството, той нае малко мицубиши.

— Сладка количка — рече Алис. Забеляза йорданския регистрационен номер и се усмихна. — Ще се правим на местни?

Взе картите и пътеводителите си и стана навигатор на Ферис на юг от града към тесния криволичещ път, който минаваше по ръба на Мъртво море. Пейзажът се спускаше към искрящата повърхност на соленото море, което изглеждаше нереално като мираж. Докато колата слизаше към най-ниската точка на планетната суша, Ферис усети как ушите му се настройват към промяната на налягането. От другата страна на Мъртво море беше Западният бряг, а след него, на върха в далечината, едва се различаваше силуетът на Йерусалим. Алис го водеше към един швейцарски хотел на брега на Мъртво море, където познаваше управителя.

— Ще те заведа на сутрешно плуване, скъпи, само дето няма да можеш да плуваш. — Обясни му, че водата в Мъртво море е толкова солена, че не можеш да потънеш, така че просто се носиш по повърхността. Завлече го да се запознае с управителя, спретнат палестинец, полиран с швейцарски блясък в Лозана. Той им даде кърпи и ключ от една кабина на брега. И след малко Алис вече го дърпаше към блестящата вода на Мъртво море.

Алис грациозно се понесе далеч от брега. Банският прилепна към тялото й като гума. Зърната й се показаха през плата, твърди и кръгли.

Ферис се гмурна във водата, но, както го беше предупредила Алис, тялото му изскочи като коркова тапа. Водата всъщност щипеше, изгаряше кожата му, сякаш я беше разтрил със спирт. Освен това миришеше и на сяра, но на Алис не й пукаше. Остави водата да я отнесе, сякаш лежеше на течна носилка; рееше се под ноемврийското слънце, а на лицето й се четеше искрено задоволство. Ферис се опита да се отпусне заедно с нея, но умът му се връщаше към атентати и атентатори.

 

 

Взеха си душ и се преоблякоха, и скоро отново се понесоха по Царския път. Алис искаше да покаже на Ферис замъка на кръстоносците в Керак — крепостта, която ужасният Рейно де Шатийон превърнал в свое седалище. Алис го преведе през каменните портали, покрай стените и парапетите, разказваше му истории за коварството на Рейно — как ограбвал бедните мюсюлмански пилигрими по Царския път към Мека; как поставял главите на жертвите си в дървени сандъци, преди да ги хвърли от стените, за да останат в съзнание и да усещат болката от счупените кости. Това си спомняха мюсюлманите, когато наричаха американците „кръстоносци“.

Погледнаха на запад от стените на замъка към уадитата, които събираха падналия дъжд от върховете на планините. Пейзажът не се беше променил много за хиляда години; заличен бе повече от ръката на природата, отколкото от ръката на човека. В далечината, където се, издигаше Йерусалим, небето беше сапфиреносиньо. Алис вдигна глава и се извърна към Ферис. Кичури от дългата й коса бяха избягали от конската опашка и се развяваха от вятъра.

— Кръстоносците също са започнали с една голяма лъжа — рече тя. — Знаеш ли?

Ферис знаеше, че ще чуе една от лекциите й. Вече не му пречеха. Бяха толкова част от нея, колкото и златната коса, понесена от вятъра.

— Така ли?

— Да, така. Папа Климент не е твърдял, че мюсюлманите имат оръжия за масово поразяване, но е било не по-малко зло. Проповядвал е, че мюсюлманите обират и изтезават горките християнски пилигрими в Светите земи. Пълна измислица, но това били Средните векове. Хората били наивни, суеверни и глупави, затова повярвали на папата и тръгнали на поход да убиват мюсюлмани. Тръгнали на война заради една лъжа. Не е ли ужасно?

Ферис кимна. Да, беше ужасно.

— Когато стигнали до Светите земи, изпаднали в шок — продължи тя. — Защото мюсюлманите се вдигнали храбро срещу тях. И кръстоносците попаднали в капан. Били далеч от дома, а сега трябвало да се оправят с истинска война, затова трябвало да пращат още кръстоносци, и още, и още. И накрая били победени, а оцелелите трябвало да се влачат до дома. Забелязваш ли общото? Има ли далечна връзка с настоящо събитие?

— Не — отвърна Ферис и се усмихна. — Не мога да се сетя.

— О! Толкова ме ядосваш. — Тя се надигна на пръсти и прошепна в ухото му. — Учи се от историята.

Ферис огледа хоризонта. Пейзажът съдържаше пластове от почти всяка епоха от човешката история. На много километри на юг се намираше несравнимият с нищо римски град Петра, скрит в недостъпна долина, издълбан в скалите с нетленно съвършенство. На север, на няколко часа път с кола, бяха великолепните руини на Гераза, Пела и Ум Каис — три от десетте търговски града в Близкия изток, които римляните наричали Декаполис. Руините осейваха пейзажа странно непокътнати. Имаше великолепни площади, оформени от идеално запазени йонийски колони, улици с колонади — с оригиналната каменна настилка отдолу, римски театри в идеално състояние с каменни седалки, обграждащи празните сцени, сякаш публиката и актьорите изведнъж бяха отнесени от вятъра.

— Какво се е случило с тях? — попита Ферис, наполовина сам себе си, загледан в този вечен хоризонт. — Гърците, кръстоносците, римляните.

— Мъртви са — отвърна Алис. — Или поне така си мисля.

Ферис се усмихна и я прегърна.

— Исках да кажа, защо са изчезнали? Римляните строят, за да пребъде. Градовете им още са тук, две хиляди години по-късно. Владеели са всичко. И после са го изгубили. Къде са сбъркали?

Алис го погледна.

— Наистина ли искаш да говорим за това, Роджър? Защото не мисля, че отговорите ми ще ти харесат.

— Да, искам да знам какво мислиш.

— Добре, римляните са изчезнали, защото са допуснали грешки. Имали са лоши владетели. От Адриан до Комод са само шейсет години. Толкова са трябвали на Рим, за да стигне от величие до упадък. Ето колко бързо става. Така че помъдрей. — Тя го сръчка нежно в ребрата, но Ферис не беше готов да отстъпи.

— Стига, не е само това. Римляните са се размекнали. Станали са слаби. Римските легиони са изгубили дисциплината си и варварите са успели да ги победят. — Той стисна зъби. Не разбираше ли тя? Воинският морал беше най-добрата противоотрова срещу упадъка.

— Да, мой куцукащ любими. Размекнали са се и това е част от падението им. Но това е станало много по-късно. В началото на смъртоносната спирала било лошото ръководство. Когато започнал упадъкът, римляните още били суперсила — военна. Преторианската гвардия имала прекалено много, а не прекалено малко власт. Политическите институции са отслабнали. По-късно идва корупцията и разрухата. Рим е изгнил отвътре навън. Повярвай ми. Доста съм прочела извън задължителната литература.

Ферис я погледна. Тя клатеше глава заради това, че не можеше да я разбере. Конската опашка се полюшваше като конска грива. С какво го беше запленила толкова? Дали с това, че го дразнеше и му се присмиваше и говореше неща, противни на убежденията му? Че го обичаше достатъчно, за да му каже, че греши? Че знаеше неща, които той не знаеше, цели пластове преживявания, които забулваше под русите кичури и прекрасните лешникови очи? В този миг беше безкрайно ценна. Не му пукаше дали новите варвари ще унищожат и последния небостъргач в Америка, стига да пощадяха Алис.

— Обичам те — каза той.

— О, супер, той се призна за победен. — Тя го стисна за ръката и го дръпна да слизат от стената на замъка.

 

 

Алис носеше обяд — франзела, вино, сирене, шунка и пъпеш. Откриха една височинка под лъчите на ноемврийското слънце, върху няколко скали, закътани от замъка на кръстоносците, и седнаха да се нахранят. Ферис разряза пъпеша с джобното си ножче и сложи върху всеки резен по парче шунка. Алис извади хляба и сиренето и отпуши виното — червено кефрая от намиращата се на сто и петдесет километра долина Бекаа в Ливан. Вкусовете бяха съвършени, всеки оставяше неповторимото си усещане върху езика. Когато приключиха с яденето, се излегнаха върху древните камъни да се попекат на слънце.

 

 

Алис имаше още една спирка. Искаше да заведе Ферис до град Мутах, само на няколко километра. Беше прочут в мюсюлманската история като мястото на първата битка между мюсюлманската армия, напираща извън Арабия през седми век, и легионите на Византийската империя. Мутах сега беше университетско градче и подобно на Зарка на север се бе превърнал в център на мюсюлманския фундаментализъм.

Ферис се намръщи, когато Алис предложи да се отклонят. Мутах се смяташе за опасно място за чужденци. По време на неговия предшественик Франсис Олдърсън един оперативен агент на ЦРУ се беше опитал да вербува член от мюсюлманското братство в Мутах и беше отвлечен от негови приятели. Говореше се също, че Мутах е център на Будните братя.

— Да се прибираме — отвърна той. — Уморен съм. Искам да си подремна и после да се любим.

— Но ти трябва да видиш Мутах. Очарователен е. А и близо до него, в Ел Мазар, се намират гробниците на сина на Пророка — Саид бин Харита и неговия заместник Джафар бин Абу Талиб. Това място е свято за мюсюлманите. Как искаш да ги разбереш, Роджър, ако не познаваш историята им? Все едно да идеш в Бостън и да не спреш да видиш Фанюъл Хол[2].

— Никога не съм ходил във Фанюъл Хол. Да си вървим у дома и да се любим.

Алис се нацупи.

— Ако ме накараш да се приберем насила, можеш да забравиш за секса. И то не само тази вечер. Освен това имам едно писмо, което трябва да дам на един от учителите в Мутах. Помага на някои от учениците почасово. Бих толкова път, за да му го дам. Трябва да идем.

От тона й Ферис разбра, че няма да отстъпи. Качиха се в мицубишито и изминаха няколкото километра до Мутах. Алис пееше „Big Yellow Taxi“ — уцелваше почти всички ноти. Радваше се, че кара Ферис да навлезе по-дълбоко в нейния свят; а и може би усещаше, че се е оказала права за него. Ферис скри тревогата си, но оглеждаше внимателно всяка къща, когато влязоха в покрайнините на Мутах. Тук нямаше йордански специални сили; само няколко безполезни полицаи. Жените носеха забрадки; някои бяха дори напълно забулени. Мъжете бяха сурови на вид, като бедуини, и много от тях носеха дълги бради — пряко доказателство, че искат да живеят не в този свят, а в седми век.

— Не ми харесва атмосферата на това място — рече Ферис, като прекъсна Алис по средата на песента.

— Много си е хубава.

— Не знам. Определено се чувствам като натрапник тук.

— Аз не съм натрапничка. Трябва да предам писмо на един приятел, казва се Хиджази. Той е от една религиозна група. Ихуан ихсан или нещо подобно. Много ни помогна. Ако те притеснява, ще спрем само да му дам писмото и после си тръгваме. Така става ли?

Отбиха в центъра на града. Университетът беше на стотина метра.

— Господи, Алис. Този човек е от Ихуан ихсан. Това е много лошо.

— Наистина не знаеш какви ги говориш, Роджър. Изобщо не е лошо. Тъкмо обратното. Тези хора ни помагат много за нашите проекти. Изпращат учители и професионалисти. Работя с тях и още цял куп хора, които няма да харесаш, и нищо ми няма. Остани тук, в колата, веднага се връщам. — Ферис отново се възпротиви, че не се чувства удобно тук, но тя слезе от колата и тръгна по алеята, която водеше към университета.

Ферис изгаси двигателя и слезе да си вземе кафе от кафенето отпред. Чак когато отвори вратата на мицубишито, забеляза неколцина мъже от дясната си страна, седяха пред местната джамия. Извърнаха се като един, за да видят как Ферис прекосява площада. Имаха твърдия напрегнат поглед на хора, които учат, молят се и тренират заедно. По време на престоя си в Ирак Ферис беше виждал десетки подобни групи, събрани из уличките покрай пътищата. Интуицията, не друго, му подсказа, че ще си има неприятности.

— Алис! — провикна се той. — Ела. Трябва да тръгваме. Веднага!

Беше изчезнала от погледа му и или не можеше да го чуе, или не искаше да отговори. Викът му не можа да я върне, но съсредоточи вниманието на групата до джамията върху него. Сега вече бяха разбрали от гласа му, че е американец и че е разтревожен.

Ферис продължи към кафенето с наведени очи, като се надяваше да не направи друго, което да привлече допълнително внимание. Един старец седеше отпред и пушеше наргиле. Извърна се, когато Ферис се приближи. Целият град беше сърдит. Това беше място, спомни си Ферис, където хората се бяха разбунтували, когато кралят се бе опитал да премахне дотациите на основните храни като хляба — град на професионално недоволни. Ферис си поръча турско кафе, средно сладко. Пиеше бавно и чакаше Алис. Младите мъже отсреща се разпръснаха. Къде отидоха? И къде беше Алис?

Пикаеше му се. Не биваше да пие толкова от червената кефрая. Изправи се, влезе в сумрачното кафене и попита къде е тоалетната. Барманът не му отговори; изглеждаше уплашен и объркан. Ферис понечи да си тръгне, но някой го удари по главата. Първо му причерня, после пред очите му избухнаха белите лъчи на болката и той се строполи на пода.

Когато успя отвори очи, вече преравяха джобовете му, за да търсят портфейла. Двама мъже го държаха на земята, а други двама говореха на арабски. Знаеха ли кой е? Бяха ли го проследили дотук?

— Моля ви, аз съм приятел — каза Ферис на английски, тъй като се опасяваше, че арабският му само ще го издаде, че е от разузнаването.

Намериха портфейла му и заразглеждаха йорданската му лична карта, на която пишеше, че е служител в американското посолство. Бяха извадили истински късмет. Мъжът, който беше ударил Ферис с тояга, го подритна и попита:

— Защо си дошъл в Мутах? Да шпионираш мюсюлманите ли?

— Не, не — отвърна Ферис. Чудеше се какво да направи. Никой от посолството не знаеше, че е тук. Ако го отвлечаха, щяха да минат часове, преди някой да разбере, че липсва. Опипа джоба си за пластмасовата кутийка с отровната гума за уста. Никога не я носеше. Защо да я носи? Щяха веднага да я намерят. Изведнъж чу трясък — някой изрита входната врата. Понеже лежеше на земята, не можа да види какво става, но чу женски глас да говори на арабски със силен акцент. Трябваше му миг, за да разбере, че е Алис.

— Пуснете го. Веднага! Приятелите ми от Ихуан ихсан ще се ядосат много, че се отнасяте с такова неуважение към един гост.

— Ихуан ихсан? — попита мъжът с тоягата. — Аллах!

Отдръпнаха се. Ферис се изправи и застана до Алис. Погледът й беше железен, не мигваше, не трепваше. Не извика, не заплаши. Но стойката й и добре подбраните думи на арабски, и най-вече безстрашието й, предизвикаха у мъжете уважение.

— Благодаря ви — рече тя на арабски. — Господ здраве да ви дава. — Отговориха й с обичайните поздрави за мир и благоденствие.

Млад мъж в дълга бяла роба влезе в помещението и застана до Алис. Мъжете, които бяха нападнали Ферис, се отдръпнаха още по-назад, от уважение. Това сигурно беше Хиджази, реши Ферис, мъжът, когото Алис беше дошла да види. Той протегна ръка на Ферис и се здрависа, после се обърна към насъбралите се мъже, които само преди миг сякаш бяха готови да отвлекат Ферис.

— Братя — каза той, — вие срамите Мутах и кръвта на съратниците на Пророка, проляна тук. Този гост е дошъл заедно с госпожица Алис Мелвил, приятелка на арабския народ. Вие сте по-лоши от джахил, невежите, щом се отнасяте по такъв начин с нашия гост. Моля ви да му се извините и да му поискате прошка за вашето грубо и дивашко отношение. — Мъжете замърмориха извинения и тръгнаха да стискат ръката на Ферис. Изглежда, съжаляваха не задето бяха цапардосали Ферис с тоягата, а защото бяха обидили Хиджази. Ферис се втренчи учудено в Алис.

Хиджази настоя да ги почерпи чай и сладкиши. Ферис искаше да си вървят, но знаеше, че ще разбунят още повече града, ако откажат това ритуално извинение. Местен лекар дойде да се погрижи за раната му. Докато седяха в кафенето, им донесоха подаръци: най-вече прости ръчно изработени предмети. Предложиха им фурми и сладкиши и човекът, който беше ударил Ферис, се опита да му даде пари — така обикновено номадите уреждаха враждите помежду си, — но Ферис отказа. Накрая, когато почти се стъмни, церемонията по разкаянието приключи и вече можеха да си тръгнат.

Когато мицубишито вече беше в безопасност на Царския път, Ферис отби на банкета. Погледна Алис, която само за няколко минути се беше превърнала в съвсем друг човек за него. Колкото и да беше обичал непочтителния свободен дух, два пъти повече обичаше жената с желязна воля, която току-що бе видял.

— Може би ми спаси живота — рече той.

— Може би. Не мисля, че щяха да ти направят нещо. Как ти е главата?

— Боли.

— Ужасно съжалявам. — Тя се наведе и залепи целувка на челото му. — Беше прав. Не биваше да ходим в Мутах. Градът е прекалено малък и хората — прекалено гневни. Аз съм виновна. Ще ми простиш ли?

Ферис кимна. Всички парченца от Алис като че ли се бяха събрали в едно цяло. Тя, изглежда, беше от онези рядко срещани хора, които държат на ценностите си ясно и категорично.

— Твоят приятел Хиджази ми хареса — рече Ферис. — Спаси ми живота. Откъде го познаваш все пак?

— Както ти казах, групата му ни помага. В нея влизат професионалисти от цяла Йордания. Много са религиозни, но и много готини. Повечето от тях не биха убили и муха. Имат малка група, която редовно работи с нас в Аман. Двама лекари, адвокат и архитект. Всичките са много симпатични.

Ферис спря да се усмихва, стоеше неподвижно. Чуваше как сърцето му бие.

— Сериозно? Архитект? Него какво го интересува училището?

— Не знам. Но архитектът е от най-приятните. Висок, доста мълчалив, но много мил. Има готин белег на челото от многото молитви. Предложи доброволно да направи няколко проекта за новото училище, което искаме да построим.

Ферис извърна поглед и затвори очи. Пак му причерня.

— Как се казва този архитект?

— Забравих. Но е много симпатичен човек. Чакай, сетих се. Казва се Садики, като „приятел“ на арабски. Омар Садики. Симпатяга. Всичките са симпатяги. А и господ ми е свидетел, че имаме нужда от помощ.

Ферис замръзна, все още стискаше здраво очи. Почувства се така, сякаш нещо в центъра на тялото му изведнъж се срина. Беше я изложил на опасност; беше я изцапал с отровата от работата си. Взе ръката й. Не можеше да я погледне. Трябваше бързо да измисли какво да прави, как по-добре да я защити — и в същия този миг реши, че не бива да прави нищо. Ако кажеше нещо — ако я тласнеше в някоя посока, — можеше да изложи на огромна опасност нея, Садики и всичко останало, което имаше значение за него.

— Хей, какво ти става? — попита тя. — Ръката ти е ледена. По-добре да те прибирам. Ти си в шок.

— Да — отвърна Ферис и отново се обърна към нея. — Наистина ми е малко студено. По-добре да тръгваме.

Потеглиха по Царския път. Слънцето вече залязваше и Ферис пусна парното. Алис си играеше с радиото. На Ферис му беше трудно да я погледне. Когато стигнаха в Аман, слънцето беше залязло.

Бележки

[1] Уади. Речно корито в пустинята, което се пълни само през дъждовния период. — Б.пр.

[2] Търговски център и обществена сграда в Бостън, наречена Люлката на свободата, тъй като била използвала за събрания от американските патриоти веднага след Американската революция. — Б.пр.