Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Body Of Lies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Дейвид Игнейшъс

Заглавие: Богове на измамата

Преводач: Анна Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-952-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4542

История

  1. — Добавяне

Объркването и заблудата на врага открай време са сред най-важните принципи на войната. Следователно всевъзможни ruses de guerre[1] са играли роля в почти всяка кампания още от Троянския кон или вероятно дори преди него. Тази игра се играе от толкова дълго време, че не е лесно да се измислят нови методи за прикриване на силите или намеренията на едната страна. Още повече че планирането и изпълнението на замисъла трябва да бъде извършено с педантична точност. В противен случай, вместо да заблудят врага, те само ще издадат представлението.

Лорд Измей,

предговор към „Мъжът, който изобщо не съществуваше“

1953

Отне им близо месец, докато открият подходящото тяло. Роджър Ферис имаше много конкретни изисквания: искаше мъж около трийсетте, физически годен, за предпочитане рус, но със сигурност да си личи ясно, че е бял. Без никакви явни белези от болести или физическа травма. Както и никакви рани от куршуми. Иначе това щеше да доведе до усложнения по-късно.

Ферис беше зает в Близкия изток, така че се падна на шефа му Ед Хофман да се погрижи за подробностите. Хофман не се довери на колегите си за намирането на тялото, защото си мислеше, че ще уведомят някоя конгресна комисия или ще оплескат работата по друг начин. Но човек можеше да намери някой военен, готов да направи почти всичко в днешно време, така че Хофман се свърза с един амбициозен полковник от ракетни войски в командването на специални операции във военновъздушната база „Макдил“ във Флорида — той и друг път му беше помагал. Обясни му, че има нужда от услуга, при това необичайна. Искал бял мъж, метър и осемдесет, минал трийсетте, достатъчно стегнат, за да бъде сметнат за човек от службите, но не целият мускули, тоест да не прилича на професионален убиец. Идеалният кандидат трябваше да не е обрязан. И да е мъртъв.

Полковникът откри тялото след три седмици в една морга в Южна Флорида. Беше проникнал в мрежа от пенсионирани военни, които работеха като частни охранители и твърдяха, че са способни на всичко. Мъртвият се беше удавил предишния ден, докато карал сърф при Гълф Коуст, близо до Нейпълс. Беше адвокат, дошъл на почивка, от Чикаго. Физически здрав, кестеняв, без заболявания и си имаше препуциум. Казваше се Джеймс Бордън и беше на трийсет и шест. Тялото беше напълно подходящо, с изключение на една подробност: трябваше да го премират в обреден дом в Хайланд Парк, Илинойс, след два дни. Това можеше да представлява заплаха. Хофман попита полковника дали някога е участвал в тайна „черна“ операция, той каза, че не бил, но че бил готов на всичко. Подобно изказване Хофман рядко чуваше в ЦРУ.

Изиграха отвличането на тялото с качване на два ковчега. Единият труп замина в багажното на самолета към Форт Майърс, а другият пристигна на летище „О Хеър“. Ковчегът беше същият, но сега вътре имаше седемдесет и осем годишен пенсиониран застрахователен директор, починал от инфаркт. Полковникът изпрати един сержант в обредния дом в Хайланд Парк, за да е сигурен, че никой няма да реши да организира поклонение в последния момент. Имаха резервно обяснение, ако нещо се объркаше — как от авиолиниите са допуснали ужасна грешка и са объркали двата ковчега при превозването, но вече било прекалено късно, защото другото тяло било кремирано в Милуоки. Но така и не се наложи да го използват.

Тялото на Джеймс Бордън не беше съвсем идеално, но беше достатъчно добро. Горната част беше мускулеста, макар че коремът беше почнал да увисва и индивидът бе започнал да оплешивява на темето. Оказа се, че има един задържан тестис. Колкото повече Хофман мислеше за тези несъвършенства, толкова повече му харесваха. Те бяха истински човешки подробности, които щяха да направят голямата заблуда по-правдоподобна. Идеалната измама включва грешки.

Към трупа Хофман прикачи легенда. Лицето стана Хари Мийкър вместо Джеймс Бордън. Наеха на Хари Мийкър апартамент в Александрия, снабдиха го с домашен и мобилен телефон. С помощта на снимката от шофьорската книжка на Бордън от Илинойс му извадиха книжка във Вирджиния, после паспорт, а един мъж от Поддръжката изфабрикува подходящите печати и визи. За снимка на паспорта колегата на Хофман, Сами Азхар посети уебстраницата на адвокатската фирма на Бордън и се сдоби с портрета, който беше използван в рекламните материали.

За прикритие Хари Мийкър щеше да работи в Американската агенция за международно развитие, така че му извадиха и пропуск за ААМР. Отпечатаха му и визитки с негов личен телефонен номер. Централата — 712 — беше вярна, но когато човек се обадеше на номера, записът звучеше глухо, не като глас на истинска секретарка, а по-скоро сякаш някой покрива Мийкър. Дадоха на Мийкър място за паркиране под централата на ААМР, която се помещаваше в Рейгън Билдинг на Пенсилвания авеню, с картонче за напомняне в портфейла му, в случай че забрави номера на мястото си. Това беше лесната част: обикновеното прикритие, което изграждаше ЦРУ, стигаше дотук. Сега обаче трябваше да направят от Хари Мийкър истински човек.

Хари Мийкър се нуждаеше от дрехи. Хофман не се вълнуваше от модата и носеше каквото му купеше жена му от „Таргет“, така че не ставаше за пазаруване. Азхар беше изпратен до „Нордсторм“ — колекцията носеше подходящото усещане за бързо издигащ се човек от Северна Вирджиния. Хем стилно, хем сигурно. Образът, който бяха създали за Хари Мийкър, беше на издигащ се агент от ЦРУ, назначен на работа в Центъра за борба с терористи в Централата, човек насред кариерата си, който се опитва да се наложи — човек с акъл, който знае малко арабски и умее да се оправя в деликатни ситуации. Още не знаеха къде ще се озове накрая тялото, най-вероятно някъде по северната граница на Пакистан, за да е на студено. И така Азхар купи едно не много дебело яке, вълнени панталони, бяла риза, но без вратовръзка, обувки с каучукови подметки, подходящи както за планината, така и за градски условия. Занесе дрехите няколко пъти на химическо, докато им се махне лъскавината, но обувките бяха проблем. Изглеждаха прекалено нови дори и след като нарочно ги поизтъркаха. Обувките трябваше да изглеждат така, сякаш вътре е имало истински потни крака. Азхар ги носи една седмица с втори чифт чорапи, за да не му излязат пришки.

Какво ставаше с личния живот на Хари Мийкър? Ферис вече беше постановил, че трябва да е разведен: това беше единствената биографична подробност, която всеки би предположил за един агент на ЦРУ — че е оставил първата си жена и сега си развява оная работа на воля. За да подплати развода, Азхар написа писмо от адвоката, който представляваше измислената жена на Мийкър, Ейми, в което го уведомяваше да изпрати издръжката на нов адрес и го предупреждаваше да не контактува с Ейми лично. Мийкър ли беше лайно, или жена му се беше хванала с някой друг? И двете ставаха.

Сега на Хари Мийкър му трябваше приятелка. Трябваше да е красива — секси, тъкмо като за него. Всички бяха гледали филмите за Джеймс Бонд, включително и муджахидините, затова хората просто бяха убедени, че един истински американски шпионин задължително чука страхотна мацка. Хофман искаше снимка на блондинка с огромни цици по бикини, но Азхар каза, че ще е прекалено явно ала Памела Андерсън. Трябваше да я направят секси, но нека и тя да работи за ЦРУ. На Ферис му хрумна нещо много умно: приятелката трябваше да е афроамериканка. Беше достатъчно неочаквано, за да изглежда напълно вероятно. Хофман предложи секретарката си — шоколадова красавица със зашеметяваща усмивка. Попита я дали има нещо против да позира за снимка в блуза с голямо деколте. Казваше се Денис, което беше съвсем приемливо, и когато снимката беше готова, Хофман я накара да напише отзад: „Обичам те, бейби. Денис“, с малко сърчице.

Ферис се чудеше за любовно писмо, но реши, че ще изглежда фалшиво. Хората вече не пишеха любовни писма: пращаха имейли. Хари Мийкър нямаше да носи компютър, но Азхар предложи есемеси на мобилния на Мийкър и това беше идеално. Изпратиха два от телефона на „Денис“. Едното беше: „сладко захар4е“. Другото гласеше: „бейби, ела си. липсва6 ми много. цунки“. Секси, без мръсотии. Хофман каза, че Хари трябва да има презерватив в портфейла си, уж криввал от пътя, когато бил извън къщи.

Мобилният телефон беше предизвикателство. Азхар вкара номера на Денис и номера на централата на ААМР и после добави номера на измислена друга приятелка — „Шийла“, и измислен приятел — „Ръсти“, чийто номер всъщност беше домашният телефон на Азхар. За повече стръв Азхар се обади на мобилния на Мийкър от няколко различни вътрешни номера в ЦРУ с всеизвестната централа 482. Сложи още кукички в „Приети повиквания“ и „Набрани номера“ — няколко ресторанта в търговски център „Маклийн“ близо до централата на ЦРУ, няколко номера от Пентагона, един на американското посолство в Исламабад, един от американското посолство в Тбилиси. Мобилният телефон на всеки представляваше цифрова хроника на живота му. На човек не му трябваше много време с телефона на Хари Мийкър, за да заподозре, че той води таен живот.

Един ден в края на есента облякоха трупа в една хладилна камера, която Хофман беше оборудвал специално за целта под северния паркинг на ЦРУ. Кожата на Хари беше с цвят на пожълтяла слонова кост, като избледняла неонова светлина, леденостудена на допир. Косата беше малко провиснала, затова я подстригаха почти до кожа, за да заприлича малко на Брус Уилис. Хари лежеше гол на носилката, само с единия си тестис и така нататък.

Боже, сложете някакви дрехи на този човек — рече Хофман. Предложи слипове, но Азхар поклати глава и каза:

Не става.

Затова намериха едни хубаво избелели боксерки и му ги обуха. Чудиха се близо минута дали Хари трябва да носи потник и решиха, че няма нужда, прекалено превзето ставаше. Ризата и панталоните бяха лесна работа, но обувките се оказаха голям проблем: краката се бяха вдървили от смъртта и студа и не се огъваха в пръстите и глезените. Хофман изпрати една секретарка да купи сешоар, с който стопли краката достатъчно, за да ги направи по-гъвкави.

Накрая добавиха и боклуците по джобовете — разни хартийки и портфейла, който щеше да го направи убедителен или да го издаде. Касова бележка от „Афган Али“, ресторант в „Маклийн“, често посещаван от агенти на ЦРУ през обедната почивка, платен с кредитната карта „Виза“ на Мийкър. Хофман добави втора сметка от любимия ресторант за служебни разходи на Управлението — „Кинкийдс Колвин Рън Тавърн“ в Тайсън Корнър — близо двеста долара за вечеря за двама. Може би Хари имаше сериозни намерения към Денис. Ферис намери визитка на бижутериен магазин във Феърфакс, отгоре на ръка беше написано „2 карата — 5000$???“. Хари си бе мислил дали да не се сгоди, но се бе тревожил за парите. Азхар предложи квитанция от химическо чистене в търговски център „Маклийн“. Хората вечно забравяха да си вземат дрехите преди заминаване. И бележка от бензиностанцията на Шосе 123, точно пред входа на Централата. Чудесни довършителни щрихи. Както й талонът за безплатно миене на коли в бензиностанция в Александрия, близо до апартамента на Хари.

Хофман искаше да даде на Хари айпод и обсъждаха каква музика би харесвал измисленият им агент. И тогава на Азхар му дойде брилянтна идея — вместо музика на айпода щяха да свалят курс по арабски. Който и да намереше трупа, щеше часове наред да се чуди над изразите — да се пита дали не са таен код — и чак по-късно да разбере, че са курс по разговорен арабски. Точно това един амбициозен самоусъвършенстващ се агент щеше да носи със себе си — толкова очевидно и дразнещо американско. Хофман имаше скъсан стар билет от плейофите на „Уошингтън Редскинс“[2] и напъха и него в един от джобовете.

Щяха да добавят последните щрихи по-късно: документите, които Хари Мийкър щеше да носи на свръзката си в Ал Кайда; снимките и съобщенията, които щяха да избухнат като виртуални бомби със закъснител, когато си пробиеха път до мрежата — доказателството, че вражеските клетки са разкрити и предадени. Това, което пресъздаваха толкова прецизно, беше отровно хапче; обвивката му беше толкова достоверна и подмамваща, че врагът щеше да го глътне. Отровното хапче беше Хари Мийкър и той можеше да пръсне всички възли и капиляри в тялото на врага. Но първо врагът трябваше да глътне лъжата.

Бележки

[1] Военни хитрости (фр.) — Б.пр.

[2] Американски футболен отбор. — Б.пр.