Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (27)

25.

Ахлара/Инджирлик

Белият „Гълфстрийм“, с който летеше Ферис, кацна в Анкара след два дни. Той взе такси от старомодното летище до „Анкара Хилтън“, стерилна висока сграда насред дипломатическия квартал. Беше студен декемврийски ден. Вятърът бръснеше и турците бързаха по тротоарите, увити в шалове и пуловери, и се свиваха от студа. Сиви облаци пара излизаха от колите, сградите и устите на хората. Преди няколко десетилетия Анкара беше изглеждала като град със стотици джамии, но без мюсюлмани, толкова здраво армията беше използвала светския турникет. Но сега Турция беше открила исляма си и извън международната част на града рядко можеше да се види жена, която да не носи забрадка.

Щом се настани в стаята си, Ферис се обади на Омар Садики в Аман. Говори с деловия глас на Брад Сканлън, но с настойчив тон. Бил възникнал сериозен проблем. Главният инженер на „Юнибанк“ за Близкия изток прегледал плановете на „Ал Фаджр“ за клона на банката в Абу Даби и повдигнал въпроси за техническите характеристики на изолацията и за възможността за ефикасно използване на климатици. В Абу Даби летните температури стигали над 46 градуса и консултантът не бил сигурен, че плановете са съобразени с това. Изолацията, която били упоменали, можела да върши работа в Йордания, но не ставала за Емирствата. Прекалено голяма част от охлаждането на климатика можело да избяга, което би направило сградата много скъпа за поддръжка.

Садики се изненада.

— Изолацията е добра — настоя той. — Същата използвахме и в Саудитска Арабия. В Хафр Ал Батин е дори още по-горещо. Със сигурност няма да има проблем.

— Е, ще трябва да го обясниш на регионалния ни инженер. Той е в Анкара с мен. Казва, че иначе щял да спре проекта.

— Какво означава това? — попита Садики.

— Означава, че няма да ви се плати. Съжалявам. Неприятно ми е, също както и на теб. Няма да отнеме много време. За един ден можеш да дойдеш и да си отидеш. Нашата пътническа агенция може да уреди всичко и да ти достави билетите в офиса. — Ферис се опитваше да говори спокойно, макар много неща да зависеха от успеха на този негов тактически ход.

— Кога искаш да дойда? — Садики изглеждаше по-скоро учуден, отколкото притеснен. От друга страна, строителните планове винаги имаха непредвидени забавяния.

— В сряда. Вдругиден — отвърна Ферис. — Главният инженер може само тогава. Съжалявам, но трябва да те помоля да го направиш. Не иска да говори с никой друг.

— Чакай, моля те. — Садики задържа разговора, докато обсъди нещата вероятно с някой от началниците си. Отне му няколко минути. Ферис се разтревожи, че отговорът може да е „не“. Двамата с Азхар имаха резервен план, но той не беше толкова добър.

Ферис чу изпукване и Садики се обади отново.

— Разбрахме ли се?

— Вие ли ще платите? — попита Садики.

— Всички разходи. Билет бизнес клася. И ще ускорим плащанията, щом проблемът се реши. Много съжалявам.

— Добре тогава. Ще дойда в сряда, двайсет и първи декември, ако е рекъл господ.

Ферис му обясни подробно къде ще е срещата, в една сграда в стария ислямски квартал. Каза, че самолетният билет ще бъде доставен в офиса на Садики рано сутринта на другия ден. Садики го успокои да не се притеснява, разбирал ситуацията. Йорданецът винаги беше толкова отстъпчив… Може би това трябваше да разтревожи Ферис, но не би.

 

 

Късно същия следобед Ферис се качи на един военен американски хеликоптер и отиде до голямата въздушна база в Инджирлик, на 400 километра югоизточно от Анкара, която беше послужила като една от отправните точки за американските въздушни операции срещу Ирак преди войната. В разнебитения военен терминал го чакаше агент от Управлението, Ферис го познаваше отнякъде, може би от кафенето на Централата. Оплешивяващ приведен мъж, към четирийсет и пет годишен. Представи се като член на службата на ЦРУ в Анкара. Близкоизточният отдел го беше помолил да помогне с организацията и транспорта. Той заведе Ферис до платформата, където бяха оставили чантата му, и после до чакащото хъмви, което ги откара на километър разстояние до една дървена барака без никакво обозначение.

В бараката, с крака върху раницата си и оръфан брой на списание „Пийпъл“ в ръце, седеше Джим, армейският офицер, с когото Ферис се беше срещнал в Рим. Носеше слънчевите очила на челото си дори и във вечерния мрак и беше облечен в работна риза с навити ръкави в студа по средата на декември. Изглеждаше по-як и стегнат, отколкото в Рим, сякаш беше прекарал повечето време оттогава във фитнеса.

— Здравей, страннико — рече Ферис. — Какво знаеш?

— Почти нищо, сър. Освен че вашите хора са доста странни.

— Това е факт — рече Ферис. — Ние сме Централното странно управление.

Агентът от Анкара се почувства неловко и каза:

— Ще ви оставя сами, момчета. Хъмвито е отпред. Казаха, че щяло да ви трябва. Ще дойда утре сутринта в 6:00, за да ви заведа до столовата. Ако ви няма, ще трябва да я намерите сами. Спират да сервират в седем и половина. — Извини се и остави двамата по-млади мъже в полуосветения импровизиран офис. Ферис остави сака си и потърси нещо за пиене в малкия хладилник в дъното.

— Донесе ли бум-бум? — попита, когато пресуши кока-колата.

— Определено. — Джим кимна към големия куфар на колелца в ъгъла. — Имам достатъчно пластичен експлозив да гърмим от тук до Тел Авив.

— А намери ли кола?

— „Фолксваген Голф“. Същата, която са използвали при един от атентатите в Истанбул. Едно от момчетата ми я паркира до офицерските общежития, както ти искаше.

— Идеално. Значи сме готови за купон.

Джим се почеса по главата. Личеше си, че има нещо, което го притеснява.

— Наистина ли ще използваме тези лайна, сър?

— Да — отвърна Ферис. — Абсолютно.

— Супер — рече Джим. — Но как по-точно? Защото това е доста експлозив. Повярвайте ми.

Ферис му обясни плана за действие, за да не се стресне съвсем. Извади от куфарчето си подробните оперативни инструкции, които бяха подготвили с Азхар, и ги сложи на масата. Разясни на военния си помощник всяка стъпка от плана. Мина повече от час, докато обобщи всички взаимно свързани части.

— И никой няма да пострада? — попита Джим, когато Ферис приключи. Имаше много нагледна представа какви щети може да причини взрив с подобна сила.

— Не и ако го направим както трябва — отвърна Ферис. — Само ще изглежда, че има пострадали, и то много.

Ферис си погледна часовника. Минаваше десет.

— Имаме шест часа.

— Да спуснем предпазителя и да презаредим — отвърна Джим.

Ферис си помисли, че никога не е работил с военен, който в даден момент да не каже: „Да спуснем предпазителя и да презаредим“. Казваха го, преди да почнат да пият по клубовете, преди да гледат мач по телевизията; може би го казваха и на жените си, преди да правят секс.

— Ти спускаш предпазителя, аз презареждам — отвърна Ферис. — Става ли?

Ферис събра оборудването си — фенер, карти, уреди, с които да обезопаси периметъра, докато работят. Извади очила за нощно виждане от един джоб на чантата си. Джим внимателно забута куфара на колела към вратата на бараката. Беше преметнал още една чанта през рамо — в нея имаше фитили, таймери и свързочна техника. Внимателно натовариха всичко на хъмвито. Ферис седна зад кормилото и огледа картата, за да се увери, че координатите са верни.

— Офицерските общежития са на десет минути оттук. Ще караме без фарове, но районът трябва вече да е чист.

Ферис нагласи очилата за нощно виждане и нощният въздух се изпълни с ярка изкуствена светлина. Запали ръбатото возило и подкара надолу по лошия чакълест път. Направи няколко завоя — следваше картата, и наближи пропускателен пост с двама американски войници. Това беше единственият вход към двора, горе-долу с размерите на футболно игрище, ограден с бодлива тел. Тук бяха офицерските ергенски общежития на Инджирлик, мястото, където бяха настанени повечето пилоти. Беше достатъчно близо до периметъра на базата, така че хората, които живееха в съседните градчета и села, щяха да видят, ако се случеше нещо лошо, но достатъчно далече, за да могат да огледат както трябва.

Ферис се насочи към зигзагообразната линия от бетонни бариери, които пазеха входа. Присветна три пъти с фаровете и един от войниците присветна два пъти. Когато стигнаха до пропускателния пункт, Ферис се наведе през прозореца и каза паролата. И двамата постови му козируваха и единият натисна копчето, за да отвори портала.

Ферис подкара към една триетажна дървена сграда. На паркинга имаше хъмвита и няколко цивилни коли, както всяка нормална вечер. Пердетата не бяха дръпнати, но повечето лампи светеха. При толкова светлина нямаше да имат нужда от очилата за нощно виждане.

— Готово — рече Ферис. — Последният народ се е изнесъл преди два часа.

— Защо тогава проклетите светлини светят, сър? — попита Джим. Явно предпочиташе да работи в пълен мрак.

— За да си мислят хората, че американците са още тук — отвърна Ферис.

— О, добре. Разбрано.

— Къде е колата?

— Отзад — отвърна Джим. — До боклукчийските кофи.

Подкараха бавно към другия край на сградата. Там, дълбоко в сенките, се мъдреше червен голф с турска регистрация.

— Да почваме — каза Ферис и постави електронно наблюдение, което щеше да ги предупреди, ако нещо в двора се раздвижи. После свалиха нещата от хъмвито и ги пренесоха до фолксвагена.

— Правил ли си някога кола бомба? — попита Ферис.

— Не, сър. Но винаги има пръв път.

Джим бавно разопакова пластичния експлозив от куфара на колелца и започна внимателно да го подава на Ферис, който го нареди в багажника на колата. Когато покриха цялото дъно, Джим спря и попита:

— Колко още?

— Всичкият.

— Това ще разруши цялата проклета сграда.

— Ако го направим както трябва.

Ферис видя тревожния блясък в очите на военния.

— Сигурни ли сте, че няма да има никой от нашите по време на експлозията?

— Повечето момчета са в отпуска, но турците няма откъде да го знаят. Останалите са преместени временно в близката казарма. Такъв е планът. И ти трябва да вярваш на плана.

— Това ни казаха и за Ирак.

Ферис се усмихна.

— Просто го направи. Сигурен ли си, че свързваш правилния експлозив с правилната жица?

— О, да. Когато турските спецслужби тръгнат да разследват, адресът ще е само един — Ал Кайда. Експлозивът е същият, който използваха при бомбените атентати в Истанбул през 2004 година.

— Чиста работа — отвърна Ферис.

Продължиха в пълна тишина. Когато всички експлозиви бяха преместени в багажника, Джим се залови да свързва жиците, детонатора и таймера, а Ферис отиде до главния вход. Вратата беше оставена отворена. Той слезе в мазето при елтаблото на сградата и инсталира таймер, който щеше да поддържа осветлението през следващите седемдесет и два часа по обичайната схема: щеше да включва лампите, когато предполагаемите обитатели на сградата по принцип трябваше да са будни, и да ги изключва, когато би трябвало да спят.

Върна се от другата страна на сградата. Джим проверяваше жиците и таймера за дефекти. После с безкрайна прецизност закачи и последната жичка и попита:

— За кога да настроя таймера?

— За 7:00, четвъртък сутрин. И да не прецакаш нещо.

— Това го оставям на Управлението, сър — отвърна Джим, нагласи таймера според инструкциите и затвори багажника на колата. Ако някой случайно се разходеше до сградата през следващите два дни, нямаше да види нищо нередно. Ферис прибра сензорите и щателно претърси целия район, за да се увери, че не са забравили нещо.

Джим се мотаеше около фолксвагена, още не беше готов да тръгне. Нещо продължаваше да го тревожи.

— Сър, просто си мисля. Какво ще стане, ако някой турчин се разходи насам в четвъртък сутринта? Или ако някой от офицерите, които живеят тук, се върне от отпуска преди Коледа? Има ли някой, който да пази и да изгони хората, ако дойдат в неподходящо време?

— Няма. Съжалявам.

— Извинете ме, че питам, сър, но защо няма?

Ферис замълча. Беше задал на Хофман същия въпрос, когато бяха съгласували плана в Минсмийт Парк. Как да не убият случайно невинни хора? „Ще се молим“, отговори Хофман и когато Ферис го притисна, го посъветва да ограничи информацията до възможно минимален брой хора. И Ферис осъзна: Хофман беше готов да изгуби хора, за да стане работата.

— Оперативна сигурност — отвърна Ферис. — Не можем да рискуваме да поставим часовой. Съжалявам, но такива са заповедите ми.

— Ясно, сър. — Армейският офицер доби вид на робот, както става с войниците, когато разберат, че е време да престанат да задават въпроси и да продължат да си вършат работата.

Качиха останалия багаж в хъмвито. Минаха обратно през пропускателния пункт и се върнаха в бараката. Ферис предложи на Джим бира и двамата пиха заедно, но през повечето време мълчаха. После легнаха на койките, за да дремнат няколко часа.

Оперативният агент пристигна в 6:00, както беше обещал. Джим вече ядеше отвратителна на вид пакетирана храна. Ферис каза на колегата си от Анкара, че няма да ходи да закусва, а направо отива на пистата, за да се върне с хеликоптера в Анкара. На тръгване Джим го удари по рамото — достатъчно силно, та чак го заболя.

— Весела Коледа!