Дейвид Игнейшъс
Богове на измамата (6)

4.

Балад, Ирак

Ферис се обади на Ед Хофман по сателитния си телефон. Във Вашингтон беше четири сутринта, но това нямаше значение. Хофман щеше да побеснее, че не са го събудили, когато разбереше с какво разполага Ферис. Свърза се през оперативния център на Близкоизточния отдел. Дежурният говореше раздразнено, сякаш му беше прекъснал пасианса на компютъра. Но го свърза с дома на Хофман.

— Какво, мамка му?! — бяха първите му думи. После: — Кое време е?

— Съжалявам, че те събудих — рече Ферис. — Но мисля, че попаднахме на нещо голямо тук в Додж Сити.

— Така ли? — отвърна Хофман, вече напълно буден. — Какво имате?

— Разпитвам един иракски беглец. Сунит от Самара, работил някога за разузнаването на Саддам. Сега е част от Ал Кайда в Ирак или поне е бил допреди няколко дни, когато му казали, че им трябва за самоубийствен атентат. И той избягал. Разказа ми нещо много интересно.

— Така ли? Чакам.

— Каза, че Ал Кайда искала да го изпрати навън, за да се свърже с мъжа, който планира операциите им в Европа. Изграждали мрежа, която да извършва бомбени атентати с коли в Европа. Поне той така твърди. Знае името на планьора. Нарече го Сюлейман.

— Прав си. Дяволски интересно е — изръмжа Хофман. — Какво друго каза?

— Мамка му! Не е ли достатъчно? Искам да го измъкна, Ед. Трябва да го разпитаме внимателно.

— Съжалявам, не те разбрах.

— Казах, че искам да го измъкна. Остане ли тук, е мъртъв. Казах му, че ще го измъкна, ако ми каже каквото знае.

— Няма начин. Този човек е златен. Издой го сега. Но трябва да го оставиш там, където си е, още малко, за да можем да проследим мрежата му. Насочи един от предаторите към него. Можем да видим всички, с които говори, и после да ги приберем.

— Но те ще го убият. Казах ти. Той е избягал.

— Гадна работа. Обаче ако го убият, поне ще видим кой натиска спусъка.

Ферис погледна през прозореца към Низар, който стоеше отвън на слънце. На лицето му потрепваше усмивка. Мислеше си, че ще е под закрилата на американците.

— Не ми харесва това, Ед. Мисля, че не постъпваме както трябва. Случаят е мой. Остави ме да го разнищя.

— Съжалявам. Не мога. Разпитай го сега. Измъкни всичко, което можеш, в случай че го спипат. Но го пусни да си върви днес, когато свършиш. Ще го наблюдаваме известно време и после ще го приберем. Не обичам да се държа като негодник, но ще процедираме по този начин.

— Боже! — Нямаше смисъл да спори, не и с Хофман. — Мога ли да му обещая пари и убежище поне?

— Разбира се. Няма проблем. Каквото искаш. — Хофман дори не попита колко възнамерява да му предложи. Знаеше, че изобщо няма да му се наложи да плаща.

 

 

Ферис накара Низар да седне отново и му каза, че има още няколко въпроса. Иракчанинът вече беше в добро настроение, спокоен, отпуснат, решил, че тази част от кошмара скоро ще свърши. Ферис беше пуснал малък цифров диктофон, за да запише разпита. Попита Низар за имената на връзките му с Ал Кайда в Ирак. Попита за местата, където се срещат с членове на неговата клетка. Попита как е бил вербуван и иракчанинът му обясни, че станало в Аман — в конспиративна квартира близо до Джебел Ал Ахтар, в южния край на града. Каза му адреса и Ферис старателно го записа в тефтера си. Ако можеха да наблюдават квартирата в Аман, вероятно щяха да успеят да разбият цяла мрежа. Ферис му поиска симкартата на телефона и Низар му каза и нея.

Малкият иракчанин говори няколко часа. Ферис изпрати Басам да донесе храна и той се върна с кебап и бира „Хайнекен“, произведена в Египет. Низар жадно изгълта своята. Когато свършиха, наближаваше четири. Ферис започваше да се притеснява, че са останали в къщата на чичото на Басам прекалено дълго. Съседите щяха да разберат и да кажат на останалите. Паднеше ли нощта, тук щеше да е опасно.

Когато Ферис приключи с всички въпроси, Низар го погледна с очакване.

— Вече сме готови да тръгнем към Зелената зона, нали, сър?

— Не още, Низар. — Обнадеждената усмивка на иракчанина изчезна мигновено. — На моите приятели ще им трябва малко време, за да уредят напускането ти от Ирак. Междувременно трябва да си вършиш работата. Внимавай. Не се паникьосвай. Всичко ще е наред.

— Но те ще ме убият! Казах ви го.

— Няма да те убият. Ние ще те наблюдаваме и ще те пазим. Имаме големи уши и очи.

Низар поклати глава.

— Сър, съжалявам, но вие не можете да пазите никого. Дори и себе си. Как ще опазите мен?

— Ще се погрижим за теб. Приятелят ти Басам ще е наблизо. Но не може да остане с теб. Нито пък аз. Докато не дойдем да те приберем, ще трябва сам да се грижиш за себе си.

Иракчанинът изстена. Беше дал всичко, а не беше получил нищо. Ферис не можеше да го остави така. В отчаянието си щеше да падне право в капана и да е мъртъв до залез-слънце.

— Ще ти отворя банкова сметка в Америка още сега. Става ли?

Очите на Низар просветнаха.

— Да, сър. Колко?

— Първоначално сто хиляди долара. Плюс това ще те настаним в Америка заедно с жена ти и децата.

Сега иракчанинът наистина живна.

— Един милион. Нямам жена.

Боже! Преди миг беше покойник, а сега се пазареше за пари.

— Ще видим за милиона. Сега искам да поговорим за твоята безопасност. — Извика Басам и минаха през процедурите по безопасност, които трябваше да се следват през следващата седмица. Ферис даде на Низар нов мобилен телефон за спешни случаи и той го сграбчи алчно, сякаш беше първата вноска от единия милион.

— Искам да живея в Лос Анджелис — рече иракчанинът. — Искам къща на брега. Като в „Спасители на плажа“.

— Разбира се — отвърна Ферис. — Няма проблем. — Стиснаха си ръцете и иракчанинът се измъкна на двора и се затътри през прашния двор към черното си беемве, сигурно вече си представяше момичета по бикини. Махна им за довиждане и отпраши. Ферис не го видя повече.

 

 

До Басам, чрез един от неговите агенти, стигна мълвата, че Низар е бил убит на следващата сутрин. Закусвал в едно кафе на главния път в Самара, хората там го познавали. Глупаво — точно обратното на това, което му беше казал да направи Ферис. На тръгване от кафето го проследили две коли. Единствената добра новина беше, че не го бяха заловили. Имаше си пистолет, беше успял да даде достатъчно изстрели по преследвачите си и се беше наложило да го убият, което означаваше, че не бяха успели да го разпитат.

Ферис изчака да стане късно вечерта и се обади на Хофман. Криеше се в една вила зад полицейското управление. Не само беше ядосан, но и знаеше какво ще каже Хофман и не искаше да го чуе. Когато наближи полунощ по иракско време, вдигна сателитния телефон и набра Лангли. Дежурният го свърза с Хофман.

— Мъртъв е — каза Ферис. — Типът, който вербувах. Убили са го сутринта.

— Вече? Мамка му! Не са се мотали. Разпитвали ли са го, преди да го убият?

— Не, доколкото разбрах. Но не сме били там, когато са му теглили куршума. Информацията ми е втора ръка, от един от моите хора.

— Мамка му! — изръмжа Хофман. — Какво научи от него, преди да го спипат?

— Ценни неща. Говори няколко часа, преди да го пусна. Как бил вербуван в Аман. Адресът на тайната квартира. Кой е мрежата там. Имам го всичко на запис. Не млъкна, беше наистина развълнуван. Бедният нещастник!

Дори Хофман можеше да усети, че Ферис се чувства виновен.

— Съжалявам, Роджър, но стават такива работи. Бих могъл да се извиня, но какъв е смисълът? Щеше да бъде убит независимо какво прави. Но това, че е говорил с теб, може да спаси доста хора.

— Възможно е — отвърна Ферис. — Както каза, случват се такива неща.

— Важното е, че сега трябва да излезеш. Трябва да приемем, че си прецакан, независимо дали човекът е проговорил, или не. Искам да се върнеш в Балад. После ще видим да те прехвърлим някъде. Прекалено ценен си.

— Няма да си тръгна. Води се война. Имам и други агенти тук. Няма да ги изоставя само защото сме се преебали. Точно това ни е проблемът тук, ако не си забелязал.

— Не ставай сантиментален, Роджър. Не е безопасно. Няма да загубя най-добрия си млад агент, защото се чувства толкова виновен за смъртта на един иракчанин, че решава да се самоубие. Съжалявам, няма начин, дявол да го вземе!

— Няма да си тръгна — повтори Ферис.

Гласът на Хофман стана студен. Говореше бавно, едва потискаше гнева си от факта, че Ферис отказва да му се подчини.

— Искам те в Балад утре, Ферис. Това е заповед. Ако не се подчиниш, можеш да си намериш друга работа. Ако не те върнат у дома в чувал. Ясно ли е?

Ферис не знаеше как да отговори, затова прекъсна връзката. Когато Хофман му звънна отново, не вдигна телефона. Само това беше достатъчно, за да го уволнят, но в момента не му пукаше. Опита се да заспи, не можа и се зачете в оръфания роман на Дикенс, който си носеше за подобни моменти.

 

 

Басам го взе от малката вила на следващата сутрин. Ферис носеше робата и кафията си — на пръв поглед беше просто обикновен трийсетинагодишен иракчанин. Басам беше замазал косата си с гел, както обикновено, но беше ясно, че не е спал много. Погледът му беше празен и изглеждаше притеснен — по бузите му нямаше цвят. Стоицизмът пред лицето на опасността беше въпрос на чест за иракчаните, затова той полагаше всички усилия да говори весело.

— Здрасти, шефче! — рече той, когато Ферис се качи в колата. — Всичко е супер.

Ферис отговори на арабски:

— Никакъв английски днес, Басам. Прекалено опасно е. — Погледна в страничното огледало. Едно беемве с трима иракчани се движеше зад тях. — Отбий и ги остави да минат. — Басам мълчаливо се подчини, без излишни приказки. Беемвето забави и Ферис тъкмо се канеше да каже на Басам да натисне здраво педала и да избяга, когато в последния момент иракчанинът шофьор даде газ и ги задмина. Един от мъжете в беемвето изгледа Ферис право в лицето. „Мамка му — помисли си той. — Знаят. Разконспирирали са ме“.

— Карай на юг — каза Ферис. — Към квартирата, за която ни разказа Низар, онази, дето била местната централа на неговата терористична клетка. Ако има някой там, искам да насоча предатора и да направя няколко снимки. Да видим кой влиза и излиза.

— Сигурен ли си? — попита Басам. Беше нервен, Ферис го виждаше. Смяташе, че американецът си насилва късмета. Беше прав, но Ферис не го беше грижа. Беше твърдо решен да довърши работата си. Още беше ядосан заради Низар, ниския приличащ на пожарникарски кран иракчанин, който му се бе доверил и сега беше мъртъв. Насочиха се на юг покрай Тигър, голяма грозна река, която беше повече кал, отколкото вода.

Басам знаеше посоката — знаеше квартирата дори. По тези места всяко семейство знаеше къде живее всяко друго семейство. Всяко квадратче на шахматната дъска беше покрито с нещо. Отклониха се от главния път, минаха през някаква маслинова горичка и се насочиха към една недовършена вила на километър и половина. Беше страшничко — в застиналата утрин цареше мъртва тишина, никакви коли по пътя, дори никакви птици във въздуха. Ферис извади сателитния си телефон и провери координатите на джипиеса, та да е сигурен за мястото, когато се свърже с Балад, за да пратят предатора.

Когато стигнаха на около четиристотин метра до вилата, Ферис видя там облаче прах. Беше кола: идваше или си тръгваше, не се разбираше, но се движеше.

— Намали — нареди той на Басам. Свърза се по телефона с шефа на базата в Балад и го накара да изпрати ЧИЛИ, СПЕК и НИТРЕЙТ. Даде координатите от джипиеса и го помоли да побърза. Това беше жива мишена — оперативната база на потвърдена терористична клетка.

Басам беше намалил до трийсет километра.

— Да завивам, ли обратно?

— Защо? — отвърна Ферис. — Почти стигнахме. Дай да проверим.

— Но те идват към нас! — Гласът му потрепери, нещо, което Ферис никога не беше чувал досега.

Ферис огледа прашния облак. Ставаше по-голям и вече можеше да се различи колата. Басам беше прав. Който и да беше в колата, идваше към тях. Трябваше мигновено да вземе решение.

— Обръщай. — И добави на английски: — Газ до дупка! — Басам завъртя кормилото, направи завой на 180 градуса и натисна педала до дупка. Мерцедесът също вдигна прашен облак и замъгли виждането на колата отзад.

Когато наближиха главното шосе, Ферис си даде сметка, че здравата са загазили. Преследвачите още бяха зад тях, но друга кола, бледожълт шевролет, ги причакваше в отбивката. Ферис отвори жабката на мерцедеса, където Басам си държеше пистолета. Стисна го в ръка. Беше автоматичен, малък калибър, почти безполезен. Наближаваха разклона.

— Какво сега, шефе? — каза Басам.

— Завий на юг — рече Ферис. — Към Балад.

Басам взе рязко завоя и за малко не се блъсна в един насрещен камион. Жълтият шевролет, паркиран в отбивката, изрева и се понесе след тях, последван от колата, която ги беше преследвала по прашния път. Ферис отново се свърза по сателитния телефон с Балад.

— Пратихте ли птичката? Имаме проблем на Магистрала 1.

— Разбрано, сър — отвърна дежурният офицер. — СПЕК е на път към координатите, които ни дадохте. След няколко минути ще е там.

— Чуй ме, тука яко сме го загазили. Мисля, че са ме разкрили, заедно с един от агентите ми. В един стар червен мерцедес сме южно от Самара, движим се на юг по Магистрала 1. Преследват ни две коли. Първата е жълт шевролет. Изпратете хеликоптер.

— Разбрано — отвърна дежурният. — Не прекъсвайте връзката. В момента се свързваме с военновъздушната база. Ще видим какво можем да направим.

Ферис погледна назад към жълтата кола. Видя как един мъж се подава през прозореца зад шофьора. Държеше нещо голямо. Приличаше почти на телевизионна камера. Мамка му, гранатомет!

— По-бързо — нареди той на Басам. — Колкото се може по-бързо. — Басам даде пълна газ, стрелката се качи на сто и шейсет, после на сто и осемдесет, но отпред имаше коли и трябваше да намали, за да не се набие в тях.

И тогава за секунда светът премигна и почти изгасна завинаги. Ферис не чу рева на гранатата, докато се изстрелваше от дулото на гранатомета, но от лявата му страна изригна светлина, точно до Басам, и после той чу как гранатата експлодира в основата на кормилото. А после всичко стана бяло и нещата тръгнаха на забавен каданс. От взрива колата подскочи, разтресе се веднъж, два пъти и после отново тупна върху гумите. Ферис чу как Басам пронизително извика на арабски и видя как от гърдите му шурти кръв. „О, мамка му“, помисли си и протегна ръка в ярката пулсираща светлина, после ужасено я дръпна. На мястото на корема на Басам имаше само кръв и вътрешности. Басам крещеше, но ръцете му някак си още бяха на кормилото и кракът натискаше падала на газта. Ферис усети остра пронизваща болка, сякаш го бяха ужилили стършели, и чак тогава видя, че и той е ранен: левият му крак беше само кръв и кости, от средата на бедрото до прасеца. Сложи ръка на топките си, за да се увери, че са си на мястото.

— Можеш ли да караш? — извика Ферис. Чу само хъхрене, но Басам някак успяваше да се движи покрай колите, които бяха спрели отпред заради експлозията, и набираше скорост по откритата магистрала. — Можеш ли да караш? — попита Ферис отново, но колата вече беше започнала да криволичи и той виждаше как животът си отива от очите на Басам. След секунда тялото му се отпусна и се свлече по седалката.

Ферис сграбчи кормилото и успя да изправи колата, но не можеше да провре левия си крак през Басам, за да стигне до газта. Колата започна да намалява. „Така ще умра“, помисли Ферис. Помисли си за майка си, за починалия си баща. Не помисли за жена си. Колата забавяше и преследвачите го настигаха. Чу силен тътен, но беше прекалено замаян, за да разбере от какво е. Тътенът се усили още повече и после се чу рев от експлозия, сякаш го беше улучила нова граната, но погледът му се замъгляваше и мозъкът му вече не можеше да обработва сигналите. „Това е то — помисли си. — Успях“. Това беше последната мисъл, която му хрумна, преди всичко да потъне в мрак: „Успях“.

 

 

Тътенът, който Ферис беше чул, идваше от бойния хеликоптер, изпратен от Балад след постъпване на обаждането му до дежурния офицер. Апачито беше взривило жълтия шевролет на мига и после беше унищожило и втората кола на преследвачите. Приземиха се още два хеликоптера и отцепиха периметъра на магистралата. Сложиха Ферис на носилка и понечиха да направят същото и с Басам, но видяха, че е мъртъв, и го прибраха в чувал. Ферис се озова в базата в Балад след секунди — преминал на сигурно отвъд линията между живота и смъртта — и минути след това беше в спешното на полевата болница в Балад, където докторите се помъчиха да спасят крака му.

Първото обаждане, което получи, след като се събуди, беше от Хофман и той му каза същото, което си беше помислил и Ферис: „Успя“. Звучеше като финал, но всъщност беше началото на историята.