Александър Драганов
Черната корона (8)

Глава седма

— Стига — прошепна Таерин, — пусни ме долу.

— Глупости — отвърна Казарада. Бяха минали няколко часа от съдбоносната им среща с Легион. Тамарай бе тичал редом с нея, без да се оплаче и без да забавя ход въпреки дъжда и рядката кал, в които краката им затъваха. Елфите по принцип бяха държелива раса, а Тамарай бе по-здрав от повечето, кален от живота в морето, където бе изградил висок праг на издръжливост на физически изпитания.

Въпреки това силите му привършваха. Цял ден бяха бягали от отвратителното същество, като на два пъти го бяха убили отново, но без резултат. Получаваха не повече от минута покой, след което то отново се завръщаше, а ужасяващата усмивка никога не напускаше безобразното му, одрано лице. Това бе голем на плътта, бе ги предупредил Таерин. Древна, ужасна магия от най-старите гримоари, сред заклинанията, които елфите на мрака бяха научили от Ми-Го. И сега, когато един от тях се бе завърнал, тя бе изречена. Легион носеше в себе си живота на воините, избити на арената, и трябваше да бъде убит толкова пъти, колкото души са загинали там — неизброимо множество, една невъзможна задача. Казарада усещаше, че всеки следващ сблъсък със съществото можеше да е последен. Попаднеше ли в огромните му възлести ръце, нямаше да се измъкне жива.

А елфите бяха дори по-уязвими от нея. Ранен и изтощен, Таерин имаше само един нож за жертвоприношения — оръжие, съвсем недостатъчно, за да бъде спряно такова чудовище. А Тамарай вече бе останал почти без сили. Равномерният му допреди малко бяг вече бе изпълнен с препъвания, лицето му се бе зачервило, дъхът му излизаше на пресекулки.

— Не можем да избягаме — настоя жрецът.

Това беше вярно. Макар да не бързаше да ги настига. Легион никога не забавяше темпо, а тичаше неуморно подире им. Дори сега, ако погледнеше назад, можеше да види едрото му тяло, което ги приближава. От време на време съществото повтаряше кой е или хриптеше името на Таерин, подир когото очевидно бе изпратено.

Казарада обаче се съмняваше, че ще пощади някого от тях, дори да му оставеше жреца.

А тя не възнамеряваше да го прави.

— Морякът вече няма сили, Казарада — повтори Таерин, — спри. Ще се бием тук.

— Ще умрем тук.

— Така да бъде. Аз съм жрец на Рамакар. Смъртта не ме плаши.

— А трябва. Къде ще отиде душата ти, жрецо, щом Кракена е пуснал пипалата си в етера на боговете?

— Това е моя, а не твоя грижа. Ти дори нямаш душа.

— Заради него е, нали? — попита вампирката. — Не искаш да го оставиш. Не мина и един ден, откакто научихме истината за вас, и вече сте двойка.

— Говориш глупости, Казарада — отвърна Таерин и вампирката усети как ножът опира в гърлото й. Бе свалила булото, което я забавяше, веднага щом слънцето залезе. Не че то можеше да я защити от острието на елфа. И не че можеше да й причини някаква съществена вреда.

— Пусни ме долу — прошепна Таерин.

Казарада спря и притвори очи.

— Хубаво — каза накрая тя, — нека бъде твоето.

Тя остави жреца на земята и се обърна назад. Тамарай ги настигна след няколко минути. Спря и падна на колене, останал без дъх. От устата му потече слюнка.

— Тук ще е последната битка — патетично обяви Таерин и запретна дългите ръкави на робата си, подгизнали от дъжда. Ножът светна заканително на лунна светлина.

Тамарай си пое дълбоко въздух и се изправи, след което изтегли сабята си.

— Не — поклати глава той, — вие трябва да стигнете до Белия двор и да ги предупредите какво става. Аз ще забавя чудовището.

— С колко? — попита Казарада. — Минута, две, пет, десет? Какво значение има? Ще успееш да го убиеш няколко пъти и накрая то ще те смачка. А може да успее и от първия път. Не си в кондиция да се биеш. Няма да спечелиш никакво време. Не след дълго то отново ще е зад нас.

— Какво предлагаш тогава? — попита Тамарай.

— Аз ще го забавя — отвърна Казарада. — Аз съм вампир и силата ми е в пъти по-голяма от вашата. Аз съм равностойна на това същество. Докато приключи с мен, вие ще сте далеч.

— Добра идея, стига да не бях куц — отвърна с горчивина Таерин.

— Освен това аз не жертвам другарите си. Казарада — каза Тамарай, — на това ме научи морето.

— И какво тогава? — попита вампирката с горчивина. — Умираме тук, така ли?

Тамарай не отговори, а се обърна назад, вдигнал сабята си. Легион вече бе достатъчно близо, че да различат капките златиста кръв върху одраното му лице.

— Нека поне е достойно — прошепна Таерин и вдигна кинжала си.

Казарада искаше да му отвърне, че няма да е достойно, а безсмислено, нелепа смърт от ръката на нелепо същество. Но знаеше също, че нямат какво друго да направят. Прастария се бе оказал прекалено могъщ враг, както ги бе предупредил Тамарай, а магията му — твърде силна за тях.

Бяха се провалили в мисията си. Щом Таерин можеше да намери някаква утеха в смъртта, коя бе тя, че да му я отнема?

Легион изплува пред тях, в цялото си отвратително великолепие, едно съвършено андрогенно тяло, покрито с божествена златиста кръв.

— Името ми е Легион — изхриптя изчадието, — защото сме мнозина…

Този път Таерин бе този, който атакува, като хвърли жертвения нож напред тъй изкусно, че острието се заби право между очите на голема. Изчадието рухна на колене, а после падна по очи, разпадайки се във валма от златиста мъгла, от която се носеше сладникаво зловоние.

Кинжалът на жреца тупна на омърсената от кръвта на чудовището трева.

Казарада скочи напред, за да го вземе и върне на черния елф, но ръката на Легион я хвана, преди да може да се отдръпне. Изчадието се бе възстановило много по-бързо от друг път, а хватката му бе желязна дори за вампир.

Казарада изпищя, когато другата ръка я стисна за гърлото. Легион разтвори уста неестествено широко и плътта на одраното му лице се разцепи по средата, разкривайки зъби на поне десет различни същества, след което дръпна главата на вампирката към нея, с явното желание да отхапе черепа й, като сочна ябълка.

Тогава се появи Тамарай. Сабята му проблесна и отсече и двете ръце на съществото. Казарада падна на земята и понечи да ги махне от себе си, но те вече се разпадаха на облаци мъгла. Създанието се бе нанизало само върху острието на светлия елф, за да се разпадне в зловонната мараня, от която изплува след броени секунди.

— Името ми е Легион, защото сме мнозина.

Легион се стрелна към Таерин, без да обръща внимание нито на Казарада, която късаше парчета месо от тялото му, нито на Тамарай, който безрезултатно го мушкаше с дългата си сабя. Всичко наоколо се опръска със златистата кръв на изчадието.

Жрецът отстъпи назад, но изкълченият му крак поддаде и той падна по гръб в тревата.

Легион се извиси над него, протегнал ръце да го разкъса.

Таерин притвори очи.

Това бе краят.

Беше се провалил.

В следващия миг чу тропота на кон и покрай тях профуча фигура със сребърни доспехи и тъмносин плащ. С едно движение непознатият ездач обезглави ужасното същество, което отново се разпадна в облак мараня. В следващия момент се разнесе непознат женски глас, който нареждаше нещо неразбираемо на глас. Писъци на измъчвани души долетяха от неестествената мараня, образувала се в дъжда, а в следващия момент воплите им се превърнаха във викове на облекчение — като духове на мъртъвци, освободени от ужасна участ. Безброй светли петънца се разнесоха във въздуха, а златистата мъгла около тях се разсея.

Таерин отвори очи и видя, че ездачът със сребърните доспехи е елф на мрака с неразгадаемо изражение на лицето. Когато очите му се спряха върху падналия жрец, очите му се свиха презрително.

Таерин веднага разпозна мистериозния им спасител и за миг се запита дали не е било по-добре големът да го бе довършил.

Това бе Алтиарин, изменникът на техния град, черният елф, отишъл в светлината.

— Лорд Алтиарин! — извика Тамарай и ездачът се обърна към него.

— Кой си ти? — попита той. Гласът му бе мелодичен, ала напрегнат и ядосан — сякаш е изненадан твърде неприятно.

— Аз съм Тамарай — представи се светлият елф. — Вие познавате брат ми — Камарай Зеленокосия от Белия двор.

Алтиарин кимна, но не свали меча си.

— Познавам го. А кои са тези? — попита той, като посочи вампирката и падналия елф на мрака.

— Казарада и Таерин — отвърна бързо Тамарай, — не ги убивайте! Те са бегълци от Иррхас-Аббат.

— Не съм сигурна, че той може да ме убие — отвърна надменно вампирката. — Дори да е този, който твърдите, че е.

— Той е — долетя женският глас, произнесъл заклинанието. На лунната светлина се появи силуетът на тъмнокоса жена със спокойно, почти благо изражение на лицето.

— Вие убихте голема — каза Таерин, смаян от силата на жената. Вече се досещаше коя е тя — Лерта, легендарната магьосница, за която се говореше, че е сразила Последния силф, страховития Лихвар от Града на Странните Удоволствия.

— Не точно — отвърна Лерта, — той не може да бъде убит. Това, което направих, бе да освободя душите на хората, контролирани от магьосника, който го е създал. Така той престана да съществува.

Магьосницата погледна първо падналия жрец, а после и вампирката.

— Последният черен елф, когото спасих, ми стана съпруг, а последният вампир — зет. Не ми се вярва и с вас да станем чак толкова близки, но може би няма нужда срещата ни да приключва с кръвопролитие.

— Последният черен елф, спасен от теб, не беше жрец — процеди Алтиарин и насочи коня си към падналия Таерин. — Защо си дошъл тук?

— Значи е вярно — не обърна внимание на въпроса му Таерин. — Наистина си се оженил за човешка жена! Не те ли е срам? Не те ли е гнус?

Алтиарин вдигна меча си.

— Недей! — извика Лерта.

— Ти не ги познаваш, скъпа — отвърна Алтиарин, — благородниците от моя род не са стока, не ще и дума. Но жреците… те имат собствена категория за злост. Чу го.

— За да убиеш него, ще трябва да се биеш с мен — скочи на пътя му Казарада, — полека, господарю елф. Носим важни новини.

— Това е вярно — бързо каза Тамарай, — не го убивай, лорд Алтиарин!

Алтиарин погледна с изненада към светлия елф.

— Камарай е мой добър приятел — отвърна той. — Щом си негов брат, ще се доверя на съвета ти. Но на този — посочи с меча си към Таерин, — на този нямам никакво доверие. И при най-малкото провинение ще го накарам да замълчи завинаги.

Таерин се изправи на крака и започна да сипе огън и жупел по благородника.

— Убий ме още сега, защото не искам дори да дишам въздуха около теб! Ти предаде своя народ! Ти предаде своя бог! Предател! Изменник!

— Таерине — обърна се към него Казарада, — млъкни!

— Няма! — изкрещя още по-силно жрецът. — Ти и твоята държанка убихте великия Последен силф…

— Колко му е да убием и теб — присмехулно отвърна Алтиарин.

Таерин изпадна в ярост, посочи с пръст Алтиарин и изрече магическа дума. Още докато я изговаряше, чу как Лерта произнася нещо и пред него се образува магически щит. Оказа се обаче съвършено ненужен, тъй като заклинанието, произнесено от жреца, не доведе до никакъв резултат.

Той остана с насочен пръст към Алтиарин, който прибра меча си и погледна към Тамарай и Казарада.

— Мога ли да разчитам, че ще държите този луд под контрол?

— Той е ранен и объркан, лорд Алтиарин — отвърна Тамарай. По неизвестни причини Казарада прихна да се смее.

— Умолявам ви да влезете в положението му — продължи светлият елф, без да й обръща внимание, макар бузите му да поаленяха, — неговият бог е спрял да отговаря на молитвите му.

— Както и нашите — намеси се Лерта, — да разбирам ли, че знаете за какво става дума?

— Разбира се — надменно отвърна Таерин, — но ще го кажа на краля ви, а не пред някаква проста човечка.

Алтиарин реагира толкова бързо, че дори Казарада не можа да направи нищо. В един момент си стоеше на коня, а в следващия се спусна на земята като сянка и удари Таерин през устата с опакото на ръката си.

Жрецът падна като отсечен на земята, а след това плю кръв на тревата.

— Ще се отнасяш към жена ми с уважение — рече спокойно Алтиарин, — иначе ще ти изтръгна сърцето. С лъжица.

— Алтиарине! — ядоса му се Лерта. — Уважението се извоюва, не се дава даром! Не можеш да го съдиш, че е възпитан така!

— Защо с лъжица, господарю елф — запита обаче заинтригувано Казарада, — защо не с меч или може би топор?

— Лъжицата е тъпа — отвърна елфът, — ще боли повече.

Вампирката погледна към Лерта и й намигна.

— Имаш готин мъж.

— Но упорит — отвърна Лерта, след което погледна съчувствено към Алтиарин, — когато го намерих, беше почти толкова невъзможен като теб.

— Не искам да слушам! — избухна Таерин.

— Моля те, млъкни — обади се Тамарай, докато му помагаше да се изправи.

— Чакай — вдигна ръка Лерта и се наведе до падналия жрец, след което докосна с длан крака му. Костта се намести с хрущене, но Таерин отново избухна:

— Човешка магия!

— Да — кимна Лерта и запуши устата му с ръка, за да излекува и раната от удара на Алтиарин. Таерин изсумтя възмутено, но магьосницата вече бе приключила и се насочи към Тамарай, като докосна с ръка челото му.

— Май сме уморени, а — каза тя, докато светлият елф усещаше как го изпълва прилив на сила — как се подредихте така?

— Отговорно е някакво същество, за което се твърди, че е представител на Великата раса Ми-Го — отвърна Казарада, — макар за мен да остава неясно в какво точно се изразява величието й.

Лерта замръзна на място.

— Невъзможно — прошепна Алтиарин, — те са изчезнали от хилядолетия.

— И Тамарай каза така, ама де тоз’ късмет — отговори вампирката.

Лерта остана неподвижна, загледана в нищото.

— Лерта, какво има? — попита разтревожен Алтиарин.

Вълшебницата вдигна очи и го погледна. В погледа й се четеше безкрайна тъга.

— Възможно е, Алтиарин — каза накрая тя, — за съжаление, много е възможно.