Александър Драганов
Черната корона (4)

Глава трета

През нощта Таерин заспа отново, след като преди това яде осолено змейско месо — отвратителна, груба храна, която предизвика ужасни болки в стомаха му. На нея той отдаде и безформените кошмари, които сънува. В тях му се яви Прастария, който извършваше някакъв богопротивен ритуал на гладиаторската арена, като събираше труповете на падналите в боя на огромни камари, които после изсипваше в бездънен казан, без да спира да ломоти нещо на непознат език, от самия звук, на който жрецът усети как го побиват тръпки, макар и насън.

Пх’нглуи мглв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн.

Събуди се изморен и в още по-лошо настроение, отколкото предишната вечер. Ситуацията в живота му вървеше от лоша към ужасна. Когато бе разпределен за жрец в невръстна възраст, той бе очаквал живот с привилегии, отдаден в прослава на великия Рамакар. Ала вместо това Иррхас-Аббат се бе напълнил с уродливи чужденци от низшите раси, които бяха изместили неговото съсловие от полагащото му се място. Когато Сталкера на Мрака бе слязъл в ниското ниво на неговото битие, той се бе обнадеждил, че ще може да поведе едно праведно възмездие, ала мечтите му се бяха сринали с появата на злокобното, подобно на ракообразно, същество и неговите ужасни заклинания, оказали се твърде силни дори за ангел.

И ето го сега, завлечен от една полудива немъртва, намерена по склоновете на Мрулл’Аббан, Планината на Ледените Хребети, която от прост гладиатор започваше да се изживява като предводител на пътуването им. Таерин не се съмняваше, че е нейна идеята да се озоват на това ужасно място, населено с уродливите дребни представители на една от най-омразните му раси. И сякаш за да е подигравката пълна, се бе появил и говеждият светъл елф.

Таерин не можеше да допусне, че някой елф би могъл да се запусне да изглежда така. Отишла си беше грацията на расата им в тази грубовата фигура, развила мускули като впрегатно животно. Жрецът не можеше и да си обясни какво търси Тамарай сред дивите джуджета и не искаше да размишлява върху това, въпреки че въпросът постоянно измъчваше ума му.

Корабът акостира до селище, което полуживотинският капитан на плавателния съд доста смело определи като град, и екипажът слезе в него. Можеше да се определи само като жалка пародия, която и най-пропадналият директор на цирк с изроди в Иррхас-Аббат не би показал. Таерин се озова насред ниски, обли сгради, които му напомняха възголеми тикви, и трябваше да крачи през мръсни улици, заринати в кал и фекалии, обкръжен от грубите моряци от кораба. Казарада се бе наметнала с брезентов плат и макар да бе оставила робата му на мира, приличаше на странна подвижна закачалка. Слънцето дразнеше очите му и го правеше още по-немощен отпреди, а до него крачеше говеждият елф на светлината, който непрекъснато му повтаряше да се държи учтиво с вожда, пред когото трябваше да се явят.

На всичко отгоре джуджетата и техните отвратителни бузести дечица се появиха и започнаха да го наблюдават като някое от екзотичните същества, които звероукротителите в Иррхас-Аббат улавяха в Планината на Ледените Хребети. Те го сочеха с къси, дебели пръстчета и се заливаха от смях, което го вбесяваше. Неведнъж или дваж Таерин призова силите на своя бог Рамакар, с които да разпръсне противното множество, ала за сетен път установи, че неговият бог не може или не желае да му помогне. Тази мисъл го хвърли в паника и той на няколко пъти се изпоти и започна да залита, което предизвика насмешката на Казарада и джуджетата, и по-лошо — загрижеността на русокосия грубиянин от кораба.

— Как издържаш всичко това? — процеди накрая Таерин, омерзен от ситуацията, в която се е озовал. — Един живот сред изроди!

Тамарай настръхна, като го чу, и отговори бавно и внимателно.

— Ще се отнасяш почтително и с уважение към моите приятели. През годините научих, че те са по-приятна компания от елфите като цяло, били те светли или тъмни.

— Това е отвратително — почувства се скандализиран Таерин, — по-лошо дори от родоотстъпничеството на предателя Алтиарин.

Когато чу името на легендарния герой от Ледената планина Тамарай се усмихна.

— Моят брат, рицарят Камарай от Белия двор е добър приятел на лорд Алтиарин. Може би ще успее да ви уреди среща. Чувал съм, че лорд Алтиарин изпитва ненавист към жреците на Рамакар.

Студена пот изби по челото на Таерин и накара черната му коса да залепне. Той нямаше да се бои от изменника, ако разполагаше с магията си. Без нея обаче трябваше да разчита на бойните си умения, а здравият разум му нашепваше, че те биха се оказали съвсем недостатъчни при среща с предателя на техния род.

Най-накрая, след дълго ходене, стигнаха замъка на така наречения крал на джуджетата. На Таерин му се стори като още по-голяма тиква. Установи със смес от презрение, присмех и съжаление, че джуджетата също имат нещо, което трябва да минава за аристокрация, тъй като представителите на вида им от двореца бяха облечени с лъскави дрехи и приличаха на огромни сливи, на които някой болен мозък е прикачил крайници и брада.

Таерин и останалите минаха по ниски коридори, осветявани от факли, за да се озоват накрая в широка тронна зала, чиято подредба уби всичко естетическо, останало в душата на жреца. В центъра й вместо трон имаше огромен мек стол, на който някакво старо джудже беше заспало. Жрецът за пореден път прокле злата съдба, обрекла го да общува с такива низши форми на живот, и си наложи да остане спокоен, докато капитанът на кораба, който събуди владетеля, му обясни за какво точно е дошъл.

Кралят на джуджетата отвори гуреливите си очи, изсумтя нещо и загледа Таерин с неприкрита враждебност.

Жрецът отвърна на погледа му.

— Кой си ти и за какво си дошъл тук? — попита владетелят на джуджетата.

Таерин се замисли дали да отвърне на родния си елфически и да изчака Тамарай да преведе, но в крайна сметка се въздържа. Първо, той не искаше да мисли, че има нещо общо с Тамарай, било то и езика. Второ, за жалост, през последните години се бе научил да използва общия диалект, характерен за целия свят на Тарр. Това бе съгласно декрет, издаден от самия Черен крал, който искаше неговите поданици да се разбират с пришълците, залели Иррхас-Аббат като тъмна река.

— Нося ви мрачно предупреждение — отвърна навъсен жрецът. — Нашият бог, великият Рамакар, чиято слава е вечна, е пленен.

Джуджетата се разшумяха и се спогледаха един друг, а кралят и капитан Буч си размениха няколко думи.

— И казваш, че това е лоша новина? — усмихна се накрая властелинът на джуджетата.

— Ако позволите… — намеси се Казарада.

— Не позволявам — пресече я Таерин и продължи: — Освен него пленници са и боговете от вероломното му семейство, изкуфялата Всемайка и нейният бръщолевещ глупости син Томан.

Някои от джуджетата започнаха да боботят, възмутени от обидите на Таерин, но кралят се намръщи.

— И как можеш да знаеш това?

— От небето се спусна Сталкер на Мрака, един от ангелите на нашия господар. Самият той ни разказа това.

Джуджетата започнаха да говорят още по-силно.

— Що за нелепа история е това? — намръщи се кралят. — И къде е този ангел сега?

Таерин притвори очи.

— Мъртъв. Победен и вероятно унищожен.

В тронната зала настъпи тишина.

— От кого? — попита кралят на джуджетата.

— От създание, което дойде в нашия град, представяйки се като Прастария. Зад неговите лилави одежди се криеше самоличността на Ми-Го, представител на Великата раса от древни времена.

— На кои? — не разбра кралят.

— На Великата раса — ядоса се Таерин, — глух ли си, старче?

Джуджетата се развикаха възмутено, а неколцина от тях свалиха мускетите си и ги насочиха към жреца.

— Ако мога да се намеся… — пристъпи напред Тамарай.

— Не съм давал разрешение — отвърна високомерно жрецът.

— Не питах теб — не му остана длъжен Тамарай и се поклони пред краля. — Нашият надменен гост се изразява недискретно, но това, което казва, е повод за тревога, кралю. Ми-Го са раса от много дълбока древност, която ненавижда всичко живо, не само елфите. Ако техен представител се е завърнал, черни времена очакват целия континент на Тарр.

— Но какво дири този Ми-Го в града на черните елфи? — не разбра кралят.

Тамарай се обърна с въпросително изражение на лицето към Таерин.

— Той е кралски съветник — изплю с горчивина жрецът, — почти никой не може да оспори властта му.

Тамарай пребледня при тези думи, а джуджетата се спогледаха.

— За пръв път чувам черен елф да се кланя на представител на друга раса — пророни кралят.

— Черните елфи не са това, което бяха — отвърна с натежал глас Таерин. — Градът ни се изпълни със създания, по-отвратителни и от вас. Орки, тролове, полуживотни с човешки тела и глави на зверове.

Възмущението на джуджетата отстъпи място на загриженост. Кралят и капитан Буч си размениха няколко думи, след което владетелят на джуджетата се намръщи.

— Това, което ми описваш, е подготовка за война — рече накрая кралят, — но щом врагът е някой, който е воювал в миналото с елфите, за това трябва да научи Белия крал. Трябва да отидеш в Горите на Всемайката, жрецо, заедно с твоята приятелка вампир. Тамарай, ескортирай ги дотам.

Светлият елф замръзна на място.

— Не желая да се връщам на това място, владетелю — отвърна той тихо, но настоятелно, — мястото ми е в морето.

— Това е така, но морето скоро може да се изпълни с Черния флот от Иррхас-Аббат. Твоят род трябва да узнае това. Не си ли съгласен?

— Не желая да пътувам с елф на светлината… — отвори уста Таерин.

— Какво желаеш ти, не ме интересува — прекъсна го кралят на джуджетата. — Ако не бяха Тамарай и капитан Буч, досега щеше да си мъртъв. Затова мълчи!

Жрецът поаленя от гняв. Как смееше това създание да го обижда! Казарада обаче постави покритата си с ръкавица ръка на рамото му.

Таерин се опита да се отърси от нея, но не можа — вампирката бе прекалено силна.

— Пусни ме — процеди накрая, смазан от унижение.

— Дръж се прилично — изсъска вампирката, — оцеляването на нашия господар е по-важно от себелюбието ти.

Думите й напълно съкрушиха Таерин. Чак сега си даде сметка, че става дума за това — оцеляването на техния господар, великия Рамакар. Как можеше той, младшият жрец, да помогне в такава задача?

— Ще ги проводя до Гората — отвърна бавно Тамарай — и там ще ги оставя на брат си. Но нищо повече. След това се връщам в истинския си дом. При вас.

Джуджетата замърмориха одобрително, а неколцина изръкопляскаха.

— Значи е решено — отвърна кралят и плесна с ръце. — Починете си една вечер, защото след това ви чака дълъг път до Горите на Всемайката!

* * *

Таерин изкара остатъка от деня, като странеше от останалите, макар да хапна малко от онова, което имаха за деликатес — някакви печени птици с картофи. Храната му хареса неочаквано много и той се притесни дали не изпада в умопомрачение, породено от събитията, случили се през последните няколко дни.

Накрая заспа в стая, която по тези места трябваше да минава за луксозна. Леглото му бе късо и той трябваше да се свие на кравай, за да може да потъне в неспокоен сън. Почти веднага след като затвори очи, отново попадна в кошмара от предишната вечер.

Казанът, в който Прастария бе изхвърлил несметно количество трупове, заканително клокочеше и издаваше ужасно зловоние, сладникаво и в същото време отвратително. Таерин усети как в гърлото му се надига горчивина и се уплаши да не повърне, а след това започна да се мята насън, когато казанът се разцепи като яйце и от него се издигна колосална фигура. Тя носеше чертите на различни раси, обагрили с кръвта си гладиаторските арени на Иррхас-Аббат. Лишена от полови белези, напомняща едновременно мъж и жена, тя бе отблъскваща и заради отсъствието на кожа, което й придаваше вида на прясно одран труп, по който блещука странна златиста кръв.

Създанието отвори очи, в които блестяха неописуеми цветове и изхриптя:

— Таерин…

Жрецът изкрещя и се събуди. Дрехите му бяха подгизнали от пот, а той се чувстваше още по-уморен. Вече няколко поредни нощи не можеше да си почине истински и усети пулсиращото главоболие, което го измъчваше.

Някой потропа на вратата на стаята. Таерин отвори уста да го прогони, но установи, че няма сили. Отпусна се на възглавницата и притвори очи.

— Влез — каза накрая той.

Вратата се отвори и в стаята нахлу огромният елф от морето.

— Трябва да тръгваме — каза той.

Таерин простена.

— Не спа ли добре? — попита Тамарай. Прозвуча загрижен.

— Какво те интересува? — сопна се жрецът.

— Предстои ни дълъг път и трябва да си в добра форма — рязко отвърна Тамарай. — Трябваше да кажеш, ако имаш проблеми със съня. Джуджетата притежават силни отвари…

— Знам ги аз техните отвари — пресече го Таерин, — половината бяха пияни на вчерашната вечеря още преди тя да е свършила.

— Твоето неуважение към онези, които искат да ти сторят добро, ще ти донесе много беди в живота, Таерин — повиши глас Тамарай, — колкото и кратък да е той.

След това се завъртя на пети и излезе.

Страхотно, помисли си жрецът. Сега онзи простак започваше и да го поучава.

Въпреки това се изправи с мъка на крака, облече робата си и се приготви за път.