Александър Драганов
Черната корона (16)

Глава петнадесета

Това бе крясък, който не идваше от този свят, неистов вой, изпълнен с ярост и омраза, които никое същество на Тарр не притежаваше. Писъкът не се разнасяше из въздуха в Гората на Всемайката и не идваше по вятъра. Това бе телепатичен вопъл, който всички от армията защитници чуха и мигновено се откъснаха от сънищата си със собствени викове.

Камарай и Казарада отвориха очи, а след това напразно запушиха ушите си, за да заглушат отвратителния звук. Той изпълваше ума им и нямаше как да се измъкнат от него. Тъкмо когато мислеха, че ще полудеят, писъкът внезапно притихна и се превърна в далечно бучене в ума на жертвите си, дразнещо и обтягащо нервите, но търпимо.

Камарай предпазливо свали длани от ушите си, а след това стисна ръката на Казарада.

— Какво беше това? — попита той.

— Нищо добро — отвърна вампирката, — но не мога да бъда по-конкретна от това. Не ми се е случвало подобно нито в Иррхас-Аббат, нито другаде.

Предводителят на армията защитници облече доспехите си, след което погледна към Казарада, която също сложи своята люспеста броня.

— За снощи… — елфът се поколеба, — не знам какво да кажа. Едно „благодаря“ звучи страшно недостатъчно.

— Спечели тази битка, Камарай — отвърна Казарада, — нямам нужда от други благодарности.

— Ще го направя — отвърна елфът, — с твоя помощ.

След това тръгна, следван от вампирката. Всички се бяха събудили и излезли от заслоните си, като се чудеха какво става. Отговор им даде Таерин. Жрецът от Иррхас-Аббат се появи от лазарета с пребледняло лице и съобщи:

— Прастария нанесе своя удар, това е негова атака! Алтира и Лерта изпаднаха в транс, за да ни защитят от телепатичния удар, но сега не можем да разчитаме на тяхната помощ!

Сърцето на Камарай падна в петите от тези думи. Той, разбира се, знаеше, че двете жени са решили да се борят с ужасното същество от древното минало, но не очакваше битката им да започне още преди първата стрела да е излетяла.

— Аз ще ви пазя — долетя властен глас.

Камарай неволно падна на колене, когато видя Белия крал в пълно бойно снаряжение. Владетелят не се бе месил в приготовленията на армията, но зеленокосият рицар знаеше, че това не е от липса на загриженост. Той се подготвяше за сблъсъка с Влъхвите на Смъртта и останалите чернокнижници от Иррхас-Аббат. Сега присъствието му вдъхна смелост на останалите, които завикаха одобрително. До него застана владетелят на джуджетата крал Уилям, който се поклони на властелина на Гората и обеща:

— Нека враговете ни дойдат, това ще е последната грешка в живота им.

Тамарай също се бе появил с джуджетата, покрит от глава до пети с доспехи и както винаги, със спуснато забрало. Капитан Буч бе до него и наблюдаваше някогашния моряк от екипажа си със загрижено изражение.

— Значи се започва.

— Очаквахме това — отвърна Камарай, — с Казарада се чудехме дали враговете ни няма да изчакат следващата вечер, за да нападнат нощем, но явно ще започнат атаката си мигновено.

— Те нямат нужда от нощта, носят лошото време със себе си — рече Белия крал и вдигна ръка към небето. Зората бе настъпила, но бе сива, а над тях се стелеха тежки черни облаци.

— Слънцето ще изгрее, когато ги победим — обяви Мюлер. — Време е за битка.

И така, всички от войните се запътиха към войсковите части, към които принадлежаха.

— Тамарай! — извика жрецът Таерин. Изглеждаше объркан, сякаш се бори със себе си.

— Какво? — отвърна светлият елф и се обърна към него. Сините му очи блестяха като кинжали през процепа на шлема му.

— Аз… — отвори уста Таерин, — пази се.

— Какво пък те интересува теб? — отряза го Тамарай и се отправи отново към джуджешкото поделение, с което смяташе да се бие.

Таерин отстъпи назад като ударен с камшик и се изгърби. Камарай се опита да му каже нещо, но жрецът само изрече:

— В отсъствието на Лерта и Алтира, аз трябва да извърша финалните приготовления в лечебницата. На добър час!

И се понесе обратно към дървото, от което бе излязъл.

Капитан Буч приближи Камарай и му каза:

— Какво не е наред с брат ти? Винаги е бил затворен, но никога не съм го виждал толкова мрачен.

— Той иска да умре — пророни тихо Казарада.

— Какво? — сепна се Камарай, но вампирката говореше на джуджето.

— Ако наистина те е грижа за него, капитане, наблюдавай го и не го оставяй сам в боя.

Капитан Буч кимна.

— Знам за болката, която носи, но нещо я е ожесточило.

— И може би аз съм виновен — въздъхна Камарай.

— Каза това, което би казал всеки загрижен брат, а носеше болка, не по-малка от неговата — постави ръка на рамото му Казарада, — не е време за самообвинения. Победата над черните елфи ще е най-лесният начин да спасим брат ти и да се погрижим за проблема му.

Капитан Буч кимна и тръгна подир отдалечилия се елфически воин, а Камарай кимна благодарствено на вампирката и се отправи към своите войски, следван по петите от нея.

Зад гърба им Белия крал бе потънал в разговор със своите магьосници.

* * *

Армията на Черния крал се появи на хоризонта като безкрайна тъмна линия. Орките крачеха най-отпред, стиснали кривите си ятагани и назъбени копия, а сред редиците личаха и огромните фигури на тролове, които теглеха платформи с покачени на тях оркски вождове и шамани. Злите същества ломотеха примитивни наричания, носещи лош късмет на противниците. Зад тях, в стройни кохорти, бяха разположени звероподобните пришълци от остров Миной — блеещи сатири с кози или овнешки рога и хищно изплезени езици. Най-силната кохорта обаче бе тази на минотаврите — страховити мускулести воини с глави на бикове, биволи и бизони. Те вееха свой собствен флаг — бичи рога на червен фон, единствения друг символ, който се виждаше редом до Черната корона, символизираща властта на Иррхас-Аббат.

Най-отзад бе легионът на черните елфи, около който се носеше аура на ужас, поддържана от колони закачулени магьосници, пътуващи от двете им страни.

Камарай усети хлад в стомаха си. Бе очаквал много противници, но не и такава безкрайна орда. Дори само орките изглеждаха непобедими, да не говорим за страховитите им съюзници от Иррхас-Аббат и остров Миной. Черния крал наистина бе изковал страховит съюз, с който да подчини цял Тарр на волята си, и сега от него зависеше, поне донякъде, дали планът му ще успее, или не.

Войската, която светлия елф предвождаше обаче, също изглеждаше впечатляваща. Бляскави елфически рицари и човешки паладини със сияйни доспехи, разредени от елитната конница мускетари и боен ред от джуджета, въоръжени с брадви, пистолети и аркебузи, разположили оръдия в предварително изкопани ровове. Щит срещу силите на мрака.

Щеше ли да удържи?

От вражеската армия се разнесоха крясъци и орките се втурнаха в безредно настъпление, размахали оръжия и надаващи диви викове на агресия и омраза. Оръжията на джуджетата грозно затракаха и въздухът се изпълни с мирис на барут, а стотици противници паднаха незабавно, без дори да стигнат бойната линия.

След това в настъпление се спуснаха паладините на хората, тежковъоръжени воини, които смазаха първата вълна орки, без да понесат почти никакви щети. Грамадните тролове, изоставили платформите, които теглеха, се спуснаха към тях, но бяха пресрещнати от пъргавите мускетари, които прерязваха сухожилията на тежките им нозе с рапирите си и ги довършваха, когато паднат на земята. Джуджетата дори не се огънаха, когато орките най-после стигнаха до тях, а размахаха брадви, превърнати в месомелачки за оркска плът. Накрая светлите елфи също се спуснаха в боя, а орките отстъпиха с писъци назад, неспособни дори да гледат сияйните им доспехи и носещи смърт мечове.

Тогава напред се спуснаха колоните сатири, хора-зверове с неутолима жажда за кръв, които ръфаха плътта на всеки воин, когото докопат. Те се врязаха в присъединилите се към битката мускетари и понесоха с лекота мушканията на тънките рапири, за да стигнат до притежателите им и да ги разкъсат със зъби и нокти, като някои дори захвърлиха грубите оръжия, които носеха. Паладините на хората се спуснаха към тях, но орките набраха отново смелост и се втурнаха в атака. Те бяха слаби, ала безчет и на мястото на всеки паднал сякаш изскачаха десет нови, готови да повалят всеки човешки воин, дръзнал да се изпречи на пътя им.

Елфите бяха от друга класа. По-бързи от мускетарите и по-силни от паладините, те се понесоха като вятър сред вражеските редици, недосегаеми за оръжията на звероподобните си противници. Оркски писъци и блеене на смъртоносни сатири изпълниха въздуха.

Това бе моментът, в който черните елфи също решиха да се намесят в битката, вдигнали острите си мечове. Те нападнаха своите светли братовчеди с викове на омраза, а мечовете на най-великите воини в Тарр се кръстосаха със звън, който накара останалите бойци да замръзнат от изумление. Голямо бе умението на елфите на светлината и не отстъпваше на това, демонстрирано от воините в Иррхас-Аббат, ала рицарите на Всемайката се биеха с чест, каквато тези, подчинени на Черния крал, не притежаваха и това помогна на служителите на мрака. Бавно, но сигурно, светлите елфи заотстъпваха, докато към тях не се присъединиха джуджетата. Побеснели от това, че обитателите на Иррхас-Аббат са опустошили владенията им, те се втурнаха към черните елфи, които, изненадани от неочакваната атака, отстъпиха назад с тежки загуби.

Внезапно напред пристъпи и кохортата на минотаврите, която тъпчеше всичко по пътя си — грамадни зверове, обучавани от малки в бой и човекоядство. Кръв напои тревата пред Гората на Всемайката, а стоновете на умиращите изпълниха въздуха до небесата. Когато вонята на смърт заля бойното поле, силите на Иррхас-Аббат разкриха и най-големия си коз — Влъхвите на Смъртта, елитните магьосници от Иррхас-Аббат, които лично гадаеха за Черния крал. Високи и надменни, с тъмни мантии и железни корони над челата, те се издигнаха във въздуха и започнаха да мятат черни светкавици по биещите се на земята, без да ги е грижа дали удрят свои, или чужди. Дори аристократите на черните елфи не бяха в безопасност от адските им магии, тъй като придворните на Черния крал се считаха за същества, по-висши от останалите.

Но тогава от другата страна се появи и Белия крал в пълно бойно снаряжение, а около него бяха вълшебниците на светлите елфи. Те спуснаха сияен щит, който да предпази войските им, и дори враговете бяха благодарни, че са защитени от яростта на Влъхвите, които насочиха цялата сила на адските си заклинания към омразния им властелин.

* * *

Когато Тамарай влезе в битката, яхнал едър кафяв жребец, изпита по-скоро облекчение, отколкото напрежение. Последните няколко дни отново му припомниха защо бе отказал да живее сред елфите и се бе преселил при джуджетата. Животът му сред елфите го объркваше с отговорностите и изискванията си, дори със загрижеността, демонстрирана от брат му Камарай. Той го обичаше, но не можеше да търпи баналните му съвети, макар да знаеше, че са правилни. Наистина, какво си бе помислил в нескопосните си опити да ухажва — да, вече можеше да си го признае — онзи жрец? Тези чувства бяха неестествени, а жрецът, разбира се, не можеше да го понася. Той бе последовател на Рамакар и принадлежеше към същата раса, която бе унищожила истинския му дом — Кралството на Джуджетата — а сега искаше да погуби и Гората на Всемайката.

Но Тамарай нямаше да допусне това. Цялата му болка, ярост и мъст от последните дни се изля върху противниците и той потъна във вражеската армия, нехаещ за предупредителните крясъци на капитан Буч. Вярното джудже не разбираше, знаеше, но не го разбираше и нямаше как да го разбере. Тамарай не се нуждаеше от закрилата му. Джуджетата имаха нужда от неговата. И той щеше да им я даде.

Обкован в здрава, но лека броня, Тамарай напредваше сред оркските редици, които скоро заотстъпваха още като се приближи, след като дузина от тях паднаха покосени от меча му, без да успеят дори да го докоснат.

След това се появиха обитателите на остров Миной — разкривени и карикатурни създания, ни хора, ни животни, нещо средно между двете. Някога Тамарай бе чел, че те са създадени изкуствено от Великата раса на Ми-Го и сега, когато ги виждаше, нямаше съмнение, че това наистина е така. Уби ги без жал и без угризения. Макар да не знаеха, че е кален в десетки битки със змейове и през последните седмици е получил обучение от самия Алтиарин — един от расата на техните предводители, по стечение на обстоятелствата минал на отсрещната страна — в животинските им мозъци просветна, че той е враг, пред когото са безпомощни…

Накрая се появиха черните елфи, със студени и надменни изражения, които той изтриваше от лицата им с ударите си. Много по-умели противници от орките и сатирите, те го принудиха да фокусира гнева си, да се съсредоточи, и им бе благодарен за това, без то да му попречи да убие трима от тях в последователни единоборства. Бе потънал в редиците на врага и чуваше нейде отдалеч предупредителните крясъци на капитан Буч и брат си Камарай, но не му пукаше. Цялата болка, която бе хранил в себе си вече два века, излизаше и се изливаше върху войниците на тъмнината, изпречили се на пътя му.

В небето над него ехтяха гръмотевиците на страховита магическа битка, а Тамарай ги чу като симфония, отразяваща състоянието на душата му. Накрая дори благородниците на Иррхас-Аббат, тези прехвалени воини, пред които уж всеки враг отстъпвал, се отдръпнаха и той се озова сам на бойното поле.

— Никой ли няма да се бие с мен? — извика предизвикателно Тамарай и размаха окървавения си меч.

— Аз ще се бия с теб — долетя присмехулен глас.

Тамарай се обърна и видя ездач на черен жребец с бяла коса, която се вееше от неестествения вятър, плод на опустошителните заклинания, които Влъхвите на Смъртта изричаха. Той бе облечен в черна ризница и имаше черен меч с назъбено острие, създадено да причинява по-голяма болка. Толкова голяма бе арогантността му, че дори не носеше шлем, с който да прикрие надменната си усмивка.

— Лорд Агамон — позна го Тамарай от разказа на Таерин, а после ядно прогони мисълта за жреца от ума си. С боен вик, който бе научил от джуджетата, се спусна напред и замахна с окървавения си меч към албиноса.

Ала черното назъбено острие се издигна по-бързо от пепелянка и отклони меча му настрани, а после се стрелна към стомаха и разкъса бронята, която го защитаваше, като хартия, навлизайки дълбоко във вътрешностите му.

Тамарай зяпна и изтърва меча си, а след това се приведе напред, пронизан от жестока болка. Опита се да каже нещо, но не можа. От устните му излязоха само стон и няколко капки кръв.

Агамон го приближи, а язвителната усмивка не слизаше от лицето му.

— Добре се бореше, войниче. Битка на някого, измъчван от ужасна болка. Не, не ме гледай толкова изненадано. Аз съм специалист по болката и винаги мога да я разпозная, макар да не зная и да не се интересувам от причините й. Ти влезе в боя с надеждата за бърза смърт.

Агамон постави ръка върху носа на кафявия жребец, който бе обезумял от страх, и процеди магическа дума, която уби животното на място. Не позволи обаче Тамарай да падне, а внимателно подхвана тялото му и го свали на земята, като сам слезе от черния си жребец.

— Няма обаче да я получиш — процеди зловещо черният елф и изтръгна назъбеното острие от корема на падналия воин.

Тамарай изкрещя от болка, каквато не си бе представял, че може да съществува.

— Раната е смъртоносна и никой лечител не ще може да я изцери — продължи безстрастно Агамон, — но ще те убие бавно. Близките ти ще стоят около теб и ще се молят за чудо, което никога няма да настъпи. А ти ще се гърчиш от страдание, може би цяло денонощие, преди да умреш. О, да, не се чуди, че знам, че имаш близки. Само воин, който има какво да губи и не смее да го поиска, се бори с такова отчаяние, каквото демонстрира ти.

Агамон стъпи върху раната на Тамарай и светлият елф се разплака от адската агония, която почувства.

— Сега вече наистина няма какво да губиш. Ала те ще страдат.

Агамон се усмихна и вдигна поглед към Камарай, Казарада и размахалия пистолет Буч, които се бяха врязали сред черните аристократи, за да стигнат ранения. Шлемът бе паднал от главата на елфическия рицар и зелената му коса се вееше на вятъра, а от очите му се стичаха сълзи.

— Приберете си го — каза лорд Агамон и се обърна към приближените си: — Нека си го вземат. Битката за днес приключи. А на нашите приятели им предстои изпълнена с интересни емоции нощ.

Качи се спокойно на коня, а садистичната усмивка така и не слезе от лицето му, като се обърна и се отдалечи от Камарай, вампирката и джуджето. Благородниците му, избухнали в подигравателен смях, го последваха.

Камарай изгаряше от желание да настигне албиноса и да го убие, но знаеше, че така рискува живота на брат си и освен това подозираше, че ще бъде посечен като него. Агамон бе добър, дяволски добър, може би по-добър дори от Алтиарин.

Но сега това нямаше значение.

— Помогни ми. Казарада — каза зеленокосият рицар.

Без да продума, вампирката хвана нежно ранения Тамарай, а той изпъшка от болка. Камарай почувства как се задушава, но стисна зъби. Войската му не трябваше да вижда как плаче.

— Опитах, опитах да го следвам — повтаряше Буч като в транс, — но той бе твърде силен, твърде бърз. Изгубих го…

Войските на врага, приключили битката за днес, отстъпваха назад, но по бойните им крясъци личеше, че се чувстват победители. Със замъгления си мозък Камарай смътно разбра, че това е така и въпреки тежките си загуби, те оставаха безчет, а неговата армия е намаляла с една четвърт — почти смъртоносен удар за надеждите им да спасят Гората на Всемайката.

Но сега Гората нямаше значение. Трябваше да стигнат лазарета и някак си да изцерят брат му.

Каквото и да казваше Агамон.