Александър Драганов
Черната корона (24)

Глава двадесет и трета

Лорд Антоан отпи от чашата греяно вино. Вече бе късен следобед, а армиите на противника още не бяха нападнали. Войниците от крепостната стена казваха, че са се събрали пред портите — орди и орди от скелети, със сияещи очни кухини — но все още не предприемаха нищо. Чакаха, вероятно падането на мрака.

Мускетарят намести шапката си и за десети път в последния час опипа дръжката на шпагата си. Беше изнервен. Неговият добър приятел, граф Венсан, се бе върнал от Гората на Всемайката с ужасяващи разкази за черни магии и воини, които приличат на смесица между хора и зверове, а също и за други незнайни твари. Той, който минаваше за безстрашен, бе уплашен.

Венсан бе на стените, поел първата атака на враговете, но сега Антоан трябваше да го замести. Балдуин бе разпределил защитата им така, че на крепостта винаги да има свежи сили. Лорд Антоан се чудеше кога ли ще види елфите в атака. Сигурно тази вечер, въпреки новините от командването, че се чака появата на техните мрачни братовчеди от Иррхас-Аббат. Дори и с помощта на джуджетата, хората не можеха да удържат немъртвата напаст сами.

— Добра среща, мускетарю!

Антоан вдигна глава и видя търговеца Мандас, облечен в скъпи черни дрехи и следван от ескорт телохранители с огромни мечове.

— Добра да е — отвърна Антоан, малко несигурен в това какво трябва да предприеме. Съмняваше се наемниците на Търговската гилдия да се включат в битката. Те бяха добре известни сребролюбци, а и злите езици говореха как Мандас търгува с бижута от Иррхас-Аббат.

— Идвам да помогна — каза обаче Мандас.

— Така ли? — повдигна вежди Антоан.

— Точно така — отвърна търговецът, — време е да върна услугата си на Санпар, градът, който ми помогна да се замогна толкова много. Аз и моите елитни телохранители ще поемем защитата на портите. Ние сме общували…

Мандас се поколеба.

— … с представители на народа на черните елфи и ги познаваме — довърши накрая той, — няма да намерите по-надеждни защитници от моите хора.

Антоан кимна.

— Добре тогава — отвърна мускетарят, — трябва да предупредя командването и ще ви разпределя къде точно да застанете.

— Върви — кимна Мандас.

— Добре — отвърна Антоан, — чакайте ме тук!

Младежът се затича, за да стигне щабквартирата на командването, ръководена от приятеля му Венсан и Мюлер, но така и не успя. Когато премина покрай Мандас, в ръката на търговеца се появи кинжал, намазан с черна отрова, който той заби в ребрата му.

Антоан отвори уста, но Мандас я запуши с кърпичка, напоена с някаква течност. Момчето си отиде, без да може да гъкне.

В същото време охранителите нападнаха стъписаните стражи, които трябваше да пазят портите. В ръцете им се появиха пистолети — малки оръжия с по един заряд, последен писък в оръжейната техника. Все още много редки, те се полагаха само на благородници от ордена на мускетарите, но явно Мандас бе успял да снабди хората си с такива. Изстрелите поносиха воините, управляващи портите, а после Мандас пристъпи към лоста, който отваряше вратите, и започна да го върти. Наемниците му свалиха широки щитове от гърбовете си и скриха предводителя си от канонадата стрели и изстрели, която долетя от крепостните стени.

Паладини и мускетари вече тичаха към нападателите, но бе твърде късно. За броени минути Мандас отвори портата и немъртвата напаст нахлу през процепа. Скелетите бяха разтворили усти в беззвучни крясъци, а злокобната светлина в празните им очни кухини блестеше по-силна от всякога. Воините, дошли да спрат търговеца, трябваше да спасяват самите себе си от новите врагове.

Мандас изпъна рамене, когато през отворените порти влезе делегацията на Иррхас-Аббат. Лорд Агамон, благородникът, който му беше продал толкова много скъпоценности, вървеше най-отпред, а от дясната му страна крачеше страховит минотавър с глава на бизон. Зад тях имаше магьосници-елфи и причудлива, забулена в лилаво фигура, чието присъствие накара Мандас да потрепери, макар търговецът да не бе сигурен защо.

— Господарю Агамон — каза угоднически, — направих както заръчахте. Надявам се и вие да изпълните своята част от сделката. Обещахте ми много пари и…

— Ето ти нещо по-добро — отвърна Агамон и изтегли назъбения си меч от ножницата, след което го заби в стомаха на търговеца. В същото време магьосниците около него изрекоха вълшебни думи и от нищото се появиха черни светкавици, които овъглиха телохранителите на Мандас.

— Този, който е предал веднъж — каза елфът албинос, — няма да се поколебае да го направи отново. Не знам дали някой като теб може да изпитва угризения, но… — Агамон се усмихна — знай, че обрече расата си на гибел заради пари, които, дори да беше получил, нямаше да ти свършат никаква работа.

Агамон изтегли меча си от корема на Мандас и вдигна ръка на приближените си.

— Оставете тази отрепка да страда. Искам да изкара следващите няколко часа в размисли за това какво е направил.

След тези думи елфът се усмихна дори още по-широко.

— За сметка на това, избийте останалите!

Немъртвите скелети нахлуха в града — пълчища, пред които слезлите от крепостната стена защитници изглеждаха твърде, твърде малко.

— Саеркин — обърна се Агамон към магьосника до него, — искам да намериш джуджетата и да унищожиш досадните им играчки. Бракадаз, на теб оставям кралското семейство на човеците. Елфите обаче са мои. За теб, Прастари…

— Знам какво да правя — отвърна забуленото в лилаво същество и вдигна ръка. Щипките му затракаха, пипалата под брадата му се размахаха. Пред него блесна сияйна светлина, която отвори правоъгълен портал.

— Има нещо, което отдавна трябваше да приключа — рече предводителят на Ми-Го и пристъпи през портала, който изчезна със съскане зад него.

* * *

Камбаните за тревога огласиха следобеда и лъжицата със супа, която Камарай бе поднесъл към устата си, застина.

— Нападат? Вече? — не разбра зеленокосият елф, когато вратата се отвори и в стаята връхлетя лорд Рисафай.

— Проникнали са в града! — извика старият благородник.

Камарай усети как кръвта замръзва във вените му.

— Предатели — с горчивина отвърна Рисафай, — отведе ни към заколение, племеннико.

— Това не е честно, Рисафай — изправи се Казарада.

— Честно или не, аз отивам да умра за своя народ — избухна благородникът, — явно съм последният от семейството, който му е верен!

Рисафай изтегли меча си и излезе навън.

— Чичо! — извика Камарай и се изправи, забравил ранната си вечеря.

— Това е неговият избор, Кам — поклати глава вампирката, — той избра да ти се сърди.

— Не искам да го наранявам — поклати глава елфът.

— Той наранява теб, брат ти и самия себе си — отвърна Казарада, — а и е най-малката ни грижа.

Зеленокосият кимна, макар и с нежелание, и след броени минути излезе от покоите си в пълно бойно снаряжение, следван от покритата с люспестата си броня Казарада. Част от елфическите благородници, особено по-старите, бяха тръгнали с Рисафай, но повечето очакваха заповедите му.

— Хората ни дадоха убежище — извиси глас Камарай — и заслужават защитата ни! На рат, приятели мои! За мен бе гордост да служа редом с вас!

— А ще имаш ли нещо против да се бия редом с теб? — дочу познат глас и видя брат си. Забралото му отново бе спуснато, но очите му блестяха от нетърпение.

— С гордост — кимна Камарай, но след това приближи брат си и му прошепна: — Да не си и помислил да търсиш Агамон.

— А ако той ни намери? — отвърна също толкова тихо Тамарай.

— Тогава ще го довършим заедно — рече Казарада, която не пропускаше нищо от разговора им.

Камарай кимна и поведе елфите извън двореца, в който бяха настанени, към улиците на града, които гъмжаха от все повече скелети. Всеки, паднал от остриетата на немъртвите, се надигаше като такъв. Армията на противника непрекъснато нарастваше.

* * *

Венсан се събуди от разтърсването на Мюлер и веднага осъзна, че нещо не е наред.

— Какво става? — долетя гласът на приятелката му Беатрис, която лежеше до него в широкото легло. След това гласът й се повиши до писък, когато видя обкования в желязо паладия.

— Какво търсиш тук?

— Нападат ни — отвърна вместо рицаря Венсан, докато търкаше очи.

— Проникнаха в града — каза с глух глас рицарят.

— Как? — ококори се Венсан.

— Мандас и търговците му са отворили портите на лорд Агамон.

— Този мръсник! — избухна мускетарят и скочи на крака, като за броени мигове наметна туниката и взе своите пистолет и шпага.

— Той е вече мъртъв — отвърна Мюлер — или поне умира. Според свидетели Агамон го е възнаградил с удар с меч в корема. Антоан обаче е мъртъв.

Венсан замръзна и се обърна към рицаря.

— Агамон? — попита той.

— Мандас — поклати глава паладинът.

— Тогава нека се гърчи — свирепо отвърна мускетарят, — аз ще потърся албиноса!

— Няма да правиш нищо такова — вдигна ръка рицарят, — корпусът минотаври си проправя път през града като нож през масло, а целта му е дворецът на краля. Трябва да защитим Балдуин, мускетарю.

Венсан трепереше от ярост, но кимна, след което се обърна към Беатрис.

— Пази се, скъпа — каза той.

— Ти се пази — прошепна тя и го целуна.

След това двамата с Мюлер изскочиха навън, за да организират последната защита на владетеля си.

* * *

Саеркин и Влъхвите на Смъртта около него, напредваха из Санпар като ураган и унищожаваха всичко по пътя си. Магьосниците на Черния крал се заливаха от смях, докато призоваваха всепомитащите си черни мълнии, по когото сварят на пътя, бил той човек, джудже, светъл елф или скелет — не се интересуваха дори от това, че рушат собствената си армия. Цели къщи падаха под ударите на заклинанията им, а самият Саеркин също се смееше оглушително. Никога не се бе чувствал по-щастлив.

Когато обаче чу тежките стъпки на джуджешките оръжия, усмивката на лицето му угасна.

— Бъдете нащрек — каза той на останалите Влъхви, — време е да изличим тая напаст веднъж завинаги.

Тогава прозорците на околните къщи избухнаха от оръдейните и картечни залпове на джуджешките машини. Стените около тях, послужили на елитните механици-джуджета единствено за засада, се сринаха, а почти всичките черни магьосници рухнаха, покосени от огнените залпове.

Когато димът се разсея, от останките на разрушените къщи, в които преди това се бяха настанили джуджетата, изплуваха дузина бронирани фигури, всяка от които имаше оръдие вместо ръце. Най-голямата от тях имаше тежка желязна корона на главата.

Крал Уилям!

— Готови за стрелба! — долетя гласът на джуджето от нея и оръдията по ръцете на огромните машини започнаха да щракат — знак, че се презареждат.

— Няма да стане! — изсъска Саеркин и вдигна повелително длани, след което изрече вълшебната дума за пламък на мъстта, най-силното заклинание на последователите на Рамакар, този път обаче казано в прослава на неговия владетел — Черния крал от Иррхас-Аббат.

Резултатът надхвърли очакванията на черния елф. Наместо познатите черни мълнии, от ръката му изскочиха ужасяващи сияния, които корозираха за секунди джуджешките паладини и скритите в тях инженери, като ги направиха на купчина стопена плът.

Крал Уилям откри стрелба с две пиперници по върховния Влъхва на смъртта, но този път Саеркин бе готов. Той разпери ръце и около него се издигна неестествен вихър, който отнесе куршумите настрана. Чак сега Влъхвата осъзна каква сила притежава Прастария и избухна в оглушителен смях, когато разбра, че тя е и негова.

Саеркин насочи магията си към паладина на краля и го смачка като гнила ябълка. Писъкът на крал Уилям се издигна във въздуха, когато металът се изкриви около тялото му, а после рязко заглъхна. От изкривения метал потече кръвта на джуджето.

Саеркин се огледа наоколо. Видя, че оцелелите Влъхви го гледат със страхопочитание, след което се поддаде на мигновения си импулс и с едно махване на ръката запрати лъч от странните сияния по тях и ги изби.

Влъхвата бе разбрал истината. Канализирайки силата на Черния крал, той прозря плана му и осъзна, че никой няма да преживее днешния ден. Поне щеше да си отиде славно, като отнесе колкото се може повече жертви със себе си.

Шум привлече вниманието му и той се обърна към единия от джуджешките паладини, който — по чудо оцелял — се мъчеше да стане на крака, подпрян на останалата си механична ръка, оформена като оръдие. Саеркин махна към него и призрачният вятър го издигна във въздуха. Оръдието стреля отчаяно, но вятърът се изви отново и го отклони към най-близката къща.

— Да видим какво си имаме тук — ухили се Саеркин и с едно движение на ръката отскубна предната броня на бойния механизъм, за да разкрие джуджето в него.

Което бе насочило пистолет право към главата му.

Изстрелът отекна и Саеркин залитна назад, прострелян между очите, без дори да разбере как точно е умрял.

— Върви в ада, мръсен кучи син! — процеди капитан Буч и се измъкна от отломките на бойната си машина. Огледа се и сам не разбра, че по бузите му се стичат сълзи. Влъхвите на Смъртта бяха мъртви, но с тях си бяха отишли и неговите другари, и владетелят им, а също и бойните им оръжия, докато в града все още вилнееше армията на Черния крал.

Заедно с орди от все повече скелети.

* * *

Всеки път, щом в лазарета пристигнеше нов ранен, Таерин чувстваше, че ще умре. Проклинаше се, задето не се бе присъединил към Тамарай в битката, и не можеше да забрави окървавеното му тяло, донесено от брат му след първия ден на битката в Гората. Сега очакваше да върнат любимия му отново, но този път с рана, която нямаше да може да излекува. Щеше да полудее, ако нямаше толкова много работа. Трябваше да действа бързо, тъй като, ако закъснееше в грижите си, раненият можеше да се превърне в скелет.

Така Таерин обикаляше болните и изричаше вълшебствата си отново и отново, представяйки си раните им като грозни чудовища, които падаха под силата на неговата магия. Лерта така и не бе могла да разбере неговия метод за лечение, но разбирането й не му трябваше. Важното бе, че е ефективен.

Самата тя, заедно с дъщеря си, отново бе на горния етаж, потънала в медитация, в очакване на Прастария.

Но когато той се появи, Таерин бе този, който го видя. Както тичаше към следващия ранен, пространството пред него се разцепи в правоъгълен портал с неописуем цвят и оттам излезе познатата уродлива фигура, забулена в лилаво.

— Ето че отново се срещаме, Таерин — прошепна чудовището и пипалата около устата му се размърдаха, — ти стигна далеч, по-далеч, отколкото очаквах, но дори и така не можа да попречиш на плановете ни. Това е краят на нелепото ти съществуване.

Младият жрец усети как невидими скоби хващат мозъка му като в менгеме. Изпищя от болка и долепи длани към главата си, а после падна на колене.

— Наистина ли мислеше, че можеш да ме спреш, млади жрецо? — попита садистично Прастария.

— Аз мога — долетя познат глас и Таерин усети как скобите се отпускат. Падна на земята като марионетка с прерязани конци и успя само да се обърне назад, стенещ, за да види сивокосата магьосница и нейната дъщеря, застанали лице в лице с чудовището.

— Лерта — прошепна предводителят на Великата раса, — очаквах те. От деня, в който ме призова, те очаквах.

— За какво се върна, Ми-Го? — попита магьосницата. — Това вече не е твоят свят. А и никога не е бил. Нима мислиш, че Кракена ще те възнагради? Той, който жертва родния ви дом, за да ви пръсне из безкрая отвъд небето? Който позволи Великата раса да изчезне? Който те превърна в дресирана мишка, подскачаща при всяка заповед на Черния крал и неговия домашен любимец, безумеца Агамон? Колко ниско си паднал само!

— Достатъчно! — изкрещя Прастария и с едно движение свали дрехата от тялото си.

Таерин едва не припадна. Туловището на предводителя нямаше нищо общо с формите на живот, които се срещаха на Тарр. То бе конусовидно и с нездрав зеленикав цвят, а вместо с крака, се придвижваше със странни крайници, напомнящи смътно лъчите на морска звезда. Щипките, с които завършваха ръцете, гневно щракаха във въздуха, а недоразвитите криле плющяха неуморно зад гърба му.

— Аз съм толкова стар, колкото не можеш да си представиш, Лерта — гръмна противният жужащ глас на съществото, — и видях ума ти! Не можеш да ме спреш!

— Но тя не е сама — намеси се Алтира, — удържахме те веднъж, в Гората. А сега ще те довършим.

Двете вълшебници — майка и дъщеря — притвориха очи и Таерин усети как около тях се издига успокоителна сила, магическо поле, което наложи неземно спокойствие в целия лазарет, независимо от присъствието на кошмарното чудовище, накарало болните да закрещят от ужас при вида му. В този момент жрецът разбра, че поне тук няма как да се появят още скелети.

— Използвате сила на богиня, която вече не съществува — изсъска Прастария. — Вижте какво имам аз!

Той размаха с крайниците си във въздуха и страховитият триъгълник, погълнал без остатък Сталкера на Мрака, се появи отново във въздуха, след което тръгна към Алтира и Лерта. Двете присвиха очи и триъгълникът замръзна във въздуха.

Прастария изжужа разгневен и започна да напява странните наричания на архаичния си език:

— Йа! Йа! Ктхулу фхагн! Пх’нглуи мачв’нафх Ктхулу Р’лйех вгах’нагл ф’хтагн!

Триъгълникът отново тръгна напред.

* * *

Санпар, сияйната столица на човешкото кралство, се бе превърнала в истински пандемониум. Ордите от скелети крачеха по улиците и убиваха, когото сварят, независимо дали бе човек, джудже или елф, жена, дете или старец. Проправяха път единствено войските на черните елфи и елитният корпус минотаври от остров Миной, тръгнал към двореца на Балдуин.

И все пак, столицата отказваше да падне. Обикновени хора, които пазеха семействата си, вземаха каквото оръжие сварят и се изправяха срещу мъртъвците, като ги натрошаваха на части с вили и лопати. Джуджета с тежки брадви превръщаха скелетите в купчини кокали, които никоя магия не можеше да съживи. А в последния момент оцелелите орки изненадаха и свои, и чужди и се обърнаха срещу скелетите, като спряха разрастването на немъртвата армия.

Никой от тези воини обаче не можеше да спре корпуса от рицари на черните елфи, които обикаляха града и сееха смърт навсякъде, откъдето минат. Остриетата им безмилостно покосяваха хората, независимо дали става дума за паладини, мускетари или обикновени граждани и селяни.

Тогава дойдоха светлите елфи — първо тези, предвождани от Рисафай, а после и основната част, последвала Камарай. Воините от Гората на Всемайката се нахвърлиха върху унищожителите на прекрасната си родина с ярост, която изненада и самите тях. Една по една черните фигури падаха, поразени от стрелите на елфическите рицари, а аристократите от Иррхас-Аббат заотстъпваха пред яростта на своите уж слаби братовчеди.

Ала един от черните елфи не се впечатли от всичко това и продължи да сее смърт сред околните, като не спираше да се смее подигравателно на ставащото около него. Лорд Агамон се биеше едновременно с меча и кинжала си и нямаше случай, в който да удари, а острието му да не се обагри в кръв.

Накрая албиносът се изправи пред Рисафай, който, когато го видя, се втурна към него с викове:

— Убиец! Предател!

Но Рисафай не бе воин като Белия крал и умря мигновено. Агамон блокира удара на меча и заби кинжала си в гърлото му, след което изтръгна гръкляна от раната и го изяде пред втрещения поглед на останалите около него, свои и чужди, които се разбягаха, обзети от погнуса.

Освен трима.

Камарай и Тамарай наблюдаваха смразени варварския начин, по който бе убит чичо им, а Казарада застана между тях. Вампирката знаеше, че вече не може да каже нищо.

Агамон ги забеляза и избърса кръвта от устните си.

— Първият път явно не ти стигна — отбеляза черният лорд, когато забеляза Тамарай, — изглежда все пак са успели да те спасят. Нищо, така мъката им, когато те убия окончателно, ще бъде още по-голяма.

— Този път ти си този, който ще умре — отвърна спокойно Тамарай, — а и не съм сам.

— Трима на един? — повдигна вежди Агамон.

— Това съотношение ти хареса срещу Белия крал, нали, жалък пес такъв? — процеди Камарай, а в гласа му прозвуча цялата болка, която бе изпитвал през годините от смъртта на първата си любов Инувиел.

— Този разговор взе да се проточва — отвърна с отегчен тон Агамон.

И нападна.

* * *

Венсан и Мюлер застанаха рамо до рамо пред групата от най-добри паладини и мускетари, които трябваше да охраняват краля. Самият Балдуин стоеше най-отзад, но само заради настояванията на благородниците. Беше навъсен, обкован с броня от глава до пети, с тежък меч, но и с пистолет, който да използва срещу враговете си.

Елитният корпус минотаври си бе проправил път до двореца без особени усилия и сега копитата на бикоглавите същества тъпчеха градините му. Бяха строени във фаланга, в чийто център бе техният предводител, жестокият Бракадаз. Животинският му поглед оставаше все така тъп и безчувствен, а ръцете му бяха изцапани с кръв до лактите.

Мускетарите вдигнаха оръжията си — мускети и пистолети — и стреляха към минотаврите. Онези обаче имаха огромни като кули щитове, които вдигнаха пред себе си и поеха залпа на огнестрелните оръжия. След това се втурнаха напред с мучене, като стадо бизони.

Рицарите и мускетарите не отстъпиха под напора им и скоро кръвта обагри камъните по пода на кралския дворец. Пъргавите воини с шпаги промушваха съществата с глави на бикове, докато бронираните рицари се изправиха срещу по-едрите представители на минотаврите, чиито рамене носеха главите на бизони или биволи. Въпреки съветите на Мюлер и Венсан, Балдуин се хвърли в битката, размахал меча си, който посече мнозина от съществата.

След броени минути схватката заприлича на кървава баня. Минотаврите, стаявали яростта си почти през цялата война, постепенно изгубиха дисциплина и фалангата им се разпадна на отделни чудовища, които захвърлиха оръжията и започнаха да разкъсват с голи ръце противниците си, като ги намушкваха на огромните си рога. Рицарите и мускетарите също нямаше как да останат в бойна линия при това положение и битката се превърна в поредица от единоборства.

Венсан печелеше своите, на върха на стихията си, прескачайки тромавите си противници, забивайки шпагата си в дебелите им вратове или незащитени стомаси, разгневен и омерзен, че тези твари са стигнали чак дотук, в двореца на неговия крал, а преди това са опустошили всичко по пътя си, включително прекрасната Гора на елфите и самия Санпар. Всичко, за което той и по-модерните благородници се бяха борили — красота, свобода — бе на път да бъде стъпкано от тези примитивни създания и извратените им кукловоди от Иррхас-Аббат, чиято истинска същност стана ясна на всички.

Мюлер също напредваше неумолимо, а доспехите му поаленяха от кръвта на минотаврите пред него. Рицарят обезглавяваше противниците си с по един удар и Венсан се почувства като в скотобойна.

Неусетно минотаврите сякаш свършиха и мускетарят се подготви да вдигне победно шпагата си, когато видя гледка, която смрази кръвта във вените му.

Бракадаз, царят на остров Миной, докопа Балдуин, изби меча от ръцете му и отхапа върха на черепа му с едно щракване на масивните си челюсти. Писъкът на кралица Маргарет, която, противно на всеки съвет на здравия разум, бе слязла дотук, прекъсна, когато Бракадаз метна меча на краля по нея и буквално я закова към стената на кралския дворец. След това отметна глава назад и измуча триумфално.

— Не! — изкрещя Мюлер, като посече последния човек-бивол пред себе си и се хвърли към Бракадаз. Паладинът скочи към огромното чудовище и замахна с меча си към него. Захвърлил брадвата си някъде настрани по време на битката, Бракадаз блокира с дясната си ръка, която падна отсечена.

Но това не бе краят. С оцелялата си лява ръка минотавърът хвана паладина за врата, а след това с всичка сила блъсна главата си в тази на рицаря и я смачка на пихтия, с все шлема, който я защитаваше.

Венсан не издържа и повърна. Докато го правеше, погледът му обходи бойното поле наоколо и мускетарят осъзна, че е останал сам, съвсем сам с царя на минотаврите. Всички останали — рицари, мускетари и звероподобни — бяха мъртви.

Вдигна шпагата си пред Бракадаз, който бе тръгнал към него. Исполинското същество кървеше обилно, но дори това явно не го смущаваше. Говеждите му очи оставаха тъпи и безчувствени, сякаш не можеше да разбере какво точно се случва.

Внезапно Бракадаз се втурна напред, навел глава, и Венсан успя само да замахне с шпагата. Тънкото острие остави кървава резка по бизонската глава, при което се огъна и се счупи. Грамадната чутура на минотавъра го блъсна в гърдите и ребрата му изпращяха. Прониза го адска болка и той изкрещя, след което се просна по гръб.

Бракадаз, очевидно обезсилен от кръвозагубата, падна на колене над него и надигна масивната си глава за последен смъртоносен удар.

Прозвуча изстрел. Куршумът се заби в ухото на съществото и то измуча от болка, след което обърна кървясалия си поглед към наглия нападател.

С премрежени от болка очи Венсан съзря Беатрис — вдигнала пистолет, цялата трепереща.

Мускетарят стисна зъби. Нямаше да позволи на минотавъра да убие и нея. Събра последни сили и заби парчето от шпагата си в окото на разсеялия се звяр.

Бракадаз потръпна и се стовари върху него.

* * *

Тази битка щеше да е трудна, осъзна Казарада, още след първата размяна на удари. Вероятно не трябваше да бъде изненадана — все пак Агамон бе успял да убие Белия крал, макар и с подлост. В битката си с тях обаче черният елф нямаше нужда от чужда помощ. Да се биеш с него бе като да се опиташ да хванеш вода — той бе навсякъде и никъде, ловко се изплъзваше от атаките им, блокираше тези, които успяваха да го стигнат, както с назъбеното острие на меча си, така и с дългия си кинжал.

А контраатаките му не бяха безопасни. Макар и притиснат от двама елфически рицари и вампирка със сили и бързина, които надхвърляха неговите, Агамон успяваше да отвърне на ударите им и от време на време мечът или кинжалът се стрелваха като змии към тях. Тамарай изгуби шлема си след поредния тежък удар на черния елф и вероятно щеше да загине, ако Казарада не го бе избутала настрана. Миг по-късно вампирката трябваше да помага и на Камарай, който бе останал сам срещу черния лорд и получи тежка драскотина точно над очите.

Лоша рана, помисли си Казарада. Не кървеше много, но щеше да го заслепи. Този Агамон си знаеше работата.

На няколко пъти вампирката се опита да го изтласка назад и да влезе в единоборство с него, разчитайки на по-голямата си сила, но успя да го направи само веднъж и тогава той изрече дума — ф’хтагн — която я оттласна назад. По всяка вероятност магия, оставена му от Влъхвите.

Битката не вървеше добре. Встрани от тях рицарите на светлите и черните елфи бяха подновили схватката си, но никоя от двете страни не можеше да вземе надмощие. Растяха единствено труповете, от които с разпукване излизаха още скелети, които се отправяха през околните улици към все по-оредяващите защитници на града. Джуджетата и оцелелите паладини и мускетари бяха организирали защита за жените и децата, но и тя нямаше да удържи, ако мъртвите продължат да прииждат.

Но Казарада нямаше време да се тревожи за това. Агамон отново нападна и този път мечът му уцели закъснелия само за миг със защитата си Камарай в бедрото. Брат му извика и нападна, а Агамон остави кинжала си в рамото му. Тамарай изпъшка и бе принуден да отстъпи назад.

Дори заедно не можеха да победят този луд, разбра Казарада. Когато видя кинжала в рамото на Тамарай обаче, вампирката разбра как противникът им може да бъде обезоръжен и си даде сметка, че тя единствена има шанса да издържи на такава рана.

Беше рисковано. Слънцето залязваше, но и последните му лъчи можеха да са фатални, ако люспестата й броня бъде разкъсана. Ала нямаше друг избор. Не можеше да остави двамата братя да паднат под ударите на лудия, отнел живота на Белия крал и чичо им.

Казарада се стрелна напред със зверско ръмжене — очевидна атака, която целеше да предизвика реакция от страна на лорд Агамон. Черният елф вдигна меча си и прониза вампирката право в гърдите.

Още когато стоманата навлезе в тялото й, тя разбра, че раната е смъртоносна. Имаше нещо неестествено в острието, не така гибелно като среброто, но достатъчно силно, за да я довърши, някаква отровна магия, която започна да изпива силите й.

— НЕ! — изкрещя Камарай с вика на душа, разбрала, че й предстои да отиде в ада.

— Довършете го! — изсъска вампирката и стисна Агамон за китките. Червените очи на албиноса се разшириха, когато разбра, че е попаднал в капан, а мечовете на двамата братя пронизаха тялото му. Въпреки това злото му лице се изкриви в усмивка и с последния си дъх той пророни:

— Ще страдат за теб… — след което падна мъртъв.

Казарада залитна назад и също щеше да падне, ако не беше Камарай, който я подхвана нежно въпреки собствената си рана.

— Не ме пускай — прошепна Казарада.

— Не си отивай — проплака в отговор зеленокосият елф, а от очите му капеха сълзи.

— Таерин! — извика Тамарай. — Той ме спаси от черното острие! Ще може да помогне и сега!

Казарада знаеше, че никой не може да помогне, но нямаше сили да им го каже. Главата й клюмна върху гърдите на Камарай, а рицарят я понесе към лазарета, следван от брат си.

* * *

Таерин следеше като хипнотизиран сблъсъка пред себе си, останал последен в лазарета. Болните се бяха разбягали — кой тичешком, кой с пълзене — при истинския вид на Прастария, кощунствена форма на живот от свят, който нямаше и не трябваше да има нищо общо с техния.

Но жрецът бе останал, неспособен да откъсне поглед от съревнованието. Не му бе нужно да е магьосник, за да осъзнае, че предводителят на Ми-Го печели. Страховитият триъгълник с непознат цвят приближаваше неумолимо към Лерта и Алтира, а всяка минута от схватката изпиваше силите им. Косата на по-старата магьосница бе побеляла напълно, а сега дъщеря й бе тази, която посивяваше.

Тяхната лековита, изцерителна магия бе безсилна срещу изчадието от миналото, си каза Таерин и в същия момент осъзна защо е така. Лерта бе могъща в това да изцерява страдалците от техните мъки, по този начин бе победила воина, наричащ се Легион. Това същество обаче бе щастливо от злочестието, в което се е превърнало съществуването му, и искаше да го прехвърли на целия останал свят. Такава заплаха не можеше да се рационализира, не можеше да се договориш с нея, не можеше да я умилостивиш или спасиш. Тя трябваше да бъде унищожена, така както повеляваше неговият бог Рамакар.

И той бе единственият, който можеше да го направи. Разбра го, докато магията на Прастария приближаваше все повече и повече към остаряващите пред очите му жени.

Ми-Го беше като бацил, инфекция, чуждо тяло в техния свят, също както нараняването или болестта разяждаха тялото на болния. И можеше да бъде победен само по един начин.

Таерин се изправи и застана зад Лерта и Алтира, въпреки предупредителните погледи, които те му хвърлиха. Лицето на черния елф се изкриви и той отвори съзнанието си, готов да поеме удара на Прастария.

В ума му се удари нещо като черен таран, невъобразима сила от незапомнена древност. Той разбра какво представлява триъгълникът — портал към ада, през който предводителят на Великата раса засмуква душите на жертвите си право към пипалата на Кракена. Рана в света, която той трябваше да затвори.

Атакува, както го бяха учили в Иррхас-Аббат, с цялата сила и ярост, на която бе способен, готов да отдаде душата си за това. Триъгълникът спря на сантиметри пред лицата на Лерта и Алтира, а след това се върна обратно към Прастария.

Таерин простена, когато Ми-Го насочи цялото си внимание към него и железните скоби отново затегнаха мозъка му. Двете вече престарели жени пред него извикаха нещо, очевидно освободени от магията на чудовището, но Таерин не ги чу.

Триъгълникът зае цялото му съзнание и светът около него се превърна в тунел, по който трябваше да го бута. Кървави сълзи потекоха по бузите му, когато Прастария увеличи натиска си, ала Таерин не се отказа дори когато кръв рукна и от носа, и от ушите му.

Лерта и Алтира задействаха ново заклинание и Таерин видя как от триъгълника изхвърчат души на елфи, на джуджета, на хора, на всички същества, които Прастария бе поразил, дори на Сталкера на Мрака, който излетя като ангел и му каза нещо окуражително, което жрецът не разбра.

Ми-Го изсъска разгневен и усили натиска до върховния предел на собствените си сили. Странна зеленикава слуз изби по тялото му и той изкрещя отчаяно, когато Таерин направи още една крачка и избута триъгълника до огромното му туловище.

Черният елф чувстваше, че мозъкът му е изпепелен и вероятно ще прекара остатъка от живота си като идиот, но все още имаше сили за последния удар.

Таерин изкрещя и запрати триъгълника в тялото на Прастария, който нададе писък на върховно отчаяние и се разпадна на кощунствена субстанция, която изтече в създадения от него триъгълник.

А след това адският портал се затвори.

Окървавен, обезсилен и изгубил разсъдъка си, Таерин падна по очи.

Миг по-късно го обгърна милостивият мрак.