Александър Драганов
Черната корона (20)

Глава деветнадесета

Черния крал беше изгубил представа за времето, което бе изкарал на върха на Поднебесната кула, унесен в собствените си заклинания, които неуморно нареждаше дни наред. Смътно осъзнаваше, че небето над Града на Странните Удоволствия вече сияе в нездрави цветове, които никой никога не бе виждал на Тарр. Долавяше и чуждото присъствие, което приближаваше неумолимо към родния му свят, за да го погълне и да дари него, великия властелин, със знания и сили, за които не бе и сънувал. Усещаше, че всичко това плаши малцината останали в Иррхас-Аббат — жени и деца, които нямаше как да бъдат изпратени на война. Разбираше, че те бягат от домовете си, че Куполът на Насладата вече е почти празен, както и целият град.

Но не го интересуваше. Нямаше къде да избягат. На Тарр нямаше място, на което да се скрият.

И все пак — гибелта на дракона го озадачи. Той не се притесняваше от това, че Алтиарин и Римиел могат да стигнат до него, тъй като бе уверен, че има силите да ги победи. Те обаче бяха ненужно усложнение, а той не желаеше усложнения в навечерието на най-големия си триумф.

Без да спира странните си напеви. Черния крал потърка още един от пръстените си и освободи душата на още по-страховито същество, скрито в самите основи на Ледената планина, дълбоко в мрака, където нищо не слизаше, за да не се натъкне на него. Там, във вечната тъмнина, дузини очи се ококориха и множество усти замляскаха, жадни за първата си вечеря от векове насам.

* * *

След битката с дракона, Алтиарин и Римиел значително забавиха темпото си. Лишен от летящото си наметало, черният елф трябваше да продължи пеш, като оставаше Римиел да го пренесе само над дълбоките пропасти, които осейваха пътя им. Това решение бе продиктувано повече от прагматизъм, отколкото от гордост. Алтиарин бе обяснил на вампира, че носен във въздуха като пиле, остава уязвим на атака от крилато същество, а се опасяваше, че Черния крал има и други слуги, които да изпречи на пътя си. Той вече нямаше защитата на природните стихии, оковани в пръстените от Лерта и Алтира, бе изхабил всичко в битката с дракона. Все още бе шокиран от първичната сила на създанието, чието съществуване бе потънало безкрайно назад в легендите, и нямаше обяснение как Черния крал го е подчинил на волята си. Изглежда господарят на Иррхас-Аббат имаше сили да се пресята назад във времето и да призовава нови и нови изчадия на пътя им. Първо Прастария повелител на Великата раса, а после и дракона. Алтиарин не смееше да помисли какво може тепърва да ги чака по пътя им.

Римиел не бе в много по-добро състояние на духа. През последните сто години вампирът бе натрупал увереност в собствените си сили. Вече можеше да лети много по-бързо и по-нависоко, отколкото първия път, когато се бе издигнал като феникс над Водопада на Зората. Физическата му мощ също бе нараснала неимоверно, тъй като любовта на Алтира го зареждаше с далеч повече енергия, отколкото кръвта преди. Алтиарин го бе обучил на такова ниво на владеене на меча, че на Тарр не бе останал войн, който да му се противопостави. Обичан от жена си и приятелите си, Римиел бе загърбил и неувереността, която го бе предавала в миналото.

Но ето че старият демон на съмнението, който едва не бе коствал живота му в битките срещу Лихваря и Пилигримите на Тъмното Начало, се пробуди отново. Римиел не можеше да повярва, че има същество със силите на дракона. Той бе чувал легендите за огнедишащите влечуги, населявали континента Тарр в най-древни времена, отпреди епохата на елфите. Приказките представяха оцелелите представители на вида или като опасни животни, или като театрални злодеи, които винаги губят, сразени от храбростта на някой рицар. Черният дракон обаче бе първична сила на опустошението, природна стихия, с размери, каквито вампирът не бе допускал за възможни. Само интелектът на Алтиарин и могъщите магии, заплетени от Алтира и Лерта, им бяха позволили да оцелеят при срещата си с исполинското влечуго. Самият той се бе оказал безпомощен пред грубата сила на звяра и се бе наложило да се спасява с позорно бягство.

И все пак — това същество бе подчинено на Черния крал, роб на злата му воля. Каква ли тогава бе мощта на самия владетел на Иррхас-Аббат?

Римиел не смееше и да си помисли.

Макар и по-бавно, двамата продължиха да напредват към целта си, слизайки надолу по склоновете на Ледената планина, в посоката, която щеше да ги отведе към Града на Странните Удоволствия. Вървяха или прелитаха, в зависимост от ситуацията, по протежението на една река, която се спускаше надолу, за да се влее в безкрайното сиво море. Водите и бяха бистри, но студени и Алтиарин трябваше да я топли, преди да може да я пие. Римиел бе надраскал глада и жаждата, но спътникът му оставаше живо същество и трябваше да се храни. В реката имаше риба, която утоляваше глада му.

След няколко дни, през които Римиел успя да склони Алтиарин да прелетят ниско над планините, готови за всяка опасност, двамата видяха Иррхас-Аббат да се издига в далечината пред тях. И двамата бяха шокирани от гледката. Вампирът не бе виждал Града на Странните Удоволствия и бе поразен от размерите му, докато елфът със свито сърце съзря мястото, което бе загърбил преди толкова години. Обграден от черни стени, Иррхас-Аббат бе град, изграден изцяло от тъмен камък, а кулите и замъците му се издигаха на шеметни височини. Злокобно усещане се излъчваше от това място, все едно има нещо безкрайно неправилно в съществуването му, аура на негативна енергия, която изпълваше мислите с боязън и печал. В редките разговори, които двамата водеха, за да убият скуката от дългия път, Алтиарин въведе Римиел в историята на града, основан в незапомнена древност от черните елфи след победата на Рамакар над Кракена и унищожението на заплахата, която представляваха Ми-Го. Действието на тези събития се разиграваше хиляди години след мистериозното изчезване на драконите от света на Тарр. Подир крушението и на Великата раса вече нямаше кой да оспори господството на елфите над света, тъй като хората и джуджетата бяха все още съвсем млади раси. Елфите, избрали пътя на войната, построили този град като символ на тяхното могъщество и отрицание на Гората, в която живеели светлите им събратя. Векове по-късно техният велик герой Миракин повел армиите им срещу останалите раси, а Сталкерите на Мрака кръжали над войските му, носейки гибел на всеки, който ги зърне. Саможертвата на Томан, разпънат от обитателите на Иррхас-Аббат на Колелото на Мъченията, обезсилило присъствието им в света на живите и откъснало боговете от техните поклонници завинаги, разделяйки телесното ниво на съществуване от етера. Армиите на черните елфи били разгромени от обединените сили на хората, светлите елфи и джуджетата, а после народите останали разделени, като Сталкерите започнали нова игра на бавна поквара на всички останали религии, чрез повелята на насилието и принудителната вяра.

Но сега вече и тяхната сила бе изчезнала, заедно с тази на боговете, а най-опасният враг на Тарр, Кракена, бе по-близо от всякога до пълната победа.

Дългият и печален разказ допълнително обезсърчи Римиел, но някак си отпусна Алтиарин. Той чувстваше, че по един или друг начин цялата история на насилие ще приключи. Можеше само да се надява, че това ще стане с успеха на мисията им, а не с гибелта на целия свят.

Двамата бяха на един ден път от Иррхас-Аббат, когато се приготвиха за нощувка край една огромна скала, съборена незнайно от кого край реката. Нейното корито се бе разширило и се подготвяше за вливане в морето, а кроткият й ромон действаше успокояващо и на мрачния елф, и на вампира. Това, че двамата не бяха срещнали други противници по пътя си, им вдъхна надежда. Позволиха си да повярват, че може би козовете в ръкава на Черния крал най-сетне са към изчерпване или поне, че той няма пазители с мощта на Прастария и дракона, които да изпрати срещу тях.

— Ти си този, който ще поеме основната тежест от силата на Черния крал — каза Алтиарин, — понеже аз няма как да победя заклинанията му. Ти ще трябва да привлечеш вниманието му, а аз да се погрижа да нанеса фаталния удар, докато той е зает с теб. Затова обаче е редно да си починеш, може би повече от мен. И макар тялото ти да е неуморно, време е умът ти да се отпусне, за да е бистър в съдбовния дуел утре. Затова поспи.

С приближаването на Иррхас-Аббат някогашният благородник от Града на Странните Удоволствия неусетно възвърна високопарната си реч от едно време — старинен елфически, който Римиел трудно разбираше, макар да бе научил мелодичната реч на този народ от престоя си в Гората на Всемайката. Вампирът обаче разбра посланието на Алтиарин и го остави да поеме първия пост от нощуването им, като самият той потъна в сън.

* * *

Събуди го предупредителният съсък на Алтиарин. Римиел отвори очи и незабавно осъзна, че нещо не е наред. Цялата планина бе притихнала, а обичайните звуци на дивата природа, които съпътстваха живота в нея, ги нямаше.

Вампирът се изправи на крака и кимна на черния елф в знак, че е разбрал посланието му. Алтиарин бе изтеглил меча си, готов за битка с незнаен враг.

Скоро противникът им оповести присъствието си. Римиел чу отвратителен плясък, който нямаше нищо общо с ромона на реката и му навя мисълта за скверно, безформено създание, което се разлива към тях. Косъмчетата на врата му настръхнаха, когато острото му обоняние долови непозната и отвратителна миризма, която почти блокира съзнанието му.

Вампирът погледна към черния елф и видя, че Алтиарин целият трепери, въпреки огъня, който пукаше в близост до него. Вампирът се шокира да види безстрашния си приятел обхванат от такъв ужас, но това бе нищо в сравнение с шока, който изпита, когато неканеният гост най-сетне се разкри на светлината на пламъците.

От пътеката, по която бяха дошли, се разля огромно, белезникаво туловище. То не напомняше на никоя от формите на живот, които Римиел някога бе виждал. Съществото беше по-голямо от мечка и нямаше обособена фигура, а буквално се изливаше като гъста течност, долетяла от мерзко селение, безкрайно отдалечено от тяхното. Гроздове очи се образуваха и изчезваха по белезникавата, увиснала плът, а от нея неуморно мляскаха десетки уста и устици, от които изскачаха червеникави езици, лакомо облизващи се и неоставящи никакво съмнение за какво е дошло създанието.

Римиел бе сигурен, че тази твар не е естествена и не принадлежи към несъмнено опасните същества, които населяваха Ледената планина, тъй като можеше да ги изтреби всичките, дори ужасния снежен човек. Това бе още един от демоните, подчинени на Черния крал, но той нямаше представа каква точно е скверната му същност.

— Какво, в името на боговете, е това? — попита вампирът, потресен.

— Шогот — отвърна късо Алтиарин. Звучеше покрусено и отчаяно, дори повече, отколкото при срещата им с дракона. — Това е същество от друго време и друг свят, изключително силно и зло. Според нашите летописци представителите на Великата раса го създали като основна бойна единица на армията си, но дори те се бояли от силата му, загубвайки контрол върху него и подобните му. Нашите митове твърдят, че Рамакар изпратил Сталкерите на Мрака, чиито немилостиви пламъци изличили гнусния експеримент от лицето на континента, но явно едно е било пощадено като защитник на черните елфи. Сега кралят го обръща срещу нас.

Докато Алтиарин говореше, създанието приближи и вторачи десетките си очи към двамата противници.

— Бягай, Римиел — каза Алтиарин, — сега едничката надежда да победим краля си ти. Не бива да рискуваш живота си срещу това изчадие. Отлети.

— Зарежи това, Алтиарин — отвърна вампирът. — Ще те отнеса до Иррхас-Аббат. Няма да те оставя на това същество.

— Ако го направиш, то ще те последва — отвърна черният елф. — Няма как да удържиш и владетеля на Иррхас-Аббат, и това скверно творение. Остави ме. Това създание е примитивно, може би, ако ме разкъса, ще реши, че е изпълнило мисията си и ще се прибере в тъмнината, от коя го е изпълзяло.

— Не мислиш трезво, Алтиарин — поклати глава Римиел, — нито имаш гаранция, че това ще стане, нито това би било приемливо за мен. Ако ще мрем, ще е заедно.

Алтиарин го погледна и внезапно изправи рамене. Думите на вампира му вдъхнаха кураж, така както самият той го бе подкрепил преди много години, по време на бягството от Пилигримите.

— Така да бъде тогава — кимна черният елф. — Какво пък, може отново да ни провърви.

С тези думи Алтиарин скочи напред и посече цял грозд от очите на съществото, което изкрещя разгневено и насочи вълна от тялото си към елфа. Огромна паст се образува по слузестата му повърхност, готова да налапа Алтиарин, но Римиел полетя към нея и преодолявайки погнусата си, откъсна горната й половина, като я захвърли настрани.

Шоготът изрева — отвратителен звук, симфония от десетки различни гласове на различни същества, някои от които изобщо не произхождаха от Тарр. Вопълът му дезориентира Алтиарин, който изтърва меча си и падна на колене, хванал се за ушите. Римиел полетя към него, сграбчи го и го отнесе върху голямата скала, покрай която бяха нощували, а след това се извърна към съществото.

Откъснатото парче се стече като локва обратно към основното туловище и се обедини с него, а шоготът изсъска заканително с множеството си усти. Тялото му сякаш подлудя и започна да образува различни фигури — на трол, на орк, на снежен човек — очевидна мимикрия на същества, които бе абсорбирало през вековете в собствените си гени. Уродливи глави се образуваха по краищата на псевдоподите му, задната част на аморфната маса изплю огромни криле, които убедиха Римиел, че бягството наистина е невъзможно — трябваше да победят това изчадие тук или да загинат.

Шоготът пристъпи към скалата и размаха новообразуваните криле, за да се издигне към Алтиарин. Очевидно си беше наумил да докопа черния елф. Римиел полетя, за да го изблъска, но трябваше да отстъпи назад, когато в тялото на звяра се появи грамадна паст с остри зъби, готова да го схруска на две.

Алтиарин скочи от скалата на земята тъкмо когато създанието я сграбчи и я захвърли настрана. Черният елф остана невъоръжен и беззащитен пред грамадната твар, но шоготът бе забравил за Римиел, очевидно доволен от това, че го е прогонил. Вампирът полетя като стрела към захвърлената скала и я хвана във въздуха, макар да изпъшка от усилието, след което я метна обратно към съществото.

То се пръсна на десетки отвратителни капки, които оцапаха тревата наоколо. Алтиарин се стрелна напред и вдигна падналия си меч, а Римиел кацна до него.

— Това не беше толкова зле — каза вампирът, но черният елф поклати глава.

— Не е толкова просто.

Пред ужасения поглед на двамата приятели, капките се събраха и образуваха първоначалното туловище на шогота, безформената локва от очи и усти, които отново се насочиха към тях. Изчадието се понесе едновременно към Римиел и Алтиарин, като се раздели на две вълни.

Изумително бе, че черният елф не отстъпи. Алтиарин развъртя меча си с убийствена точност и отново, и отново започна да поразява очите на чудовището, като в същото време режеше и противната му, слузеста тъкан.

В същото време Римиел избегна своята вълна тъкмо когато в нея отново се образува зъбатата паст, която искаше да го захапе. Челюстите на шогота изщракаха напразно и вампирът долови яд в звука, нададен от създанието. Неуспяло да докопа вампира, то реши да се съсредоточи върху черния елф и събра двете си вълни около него.

Алтиарин развъртя меча си със скорост, която се стори впечатляваща дори за Римиел, и мерзката твар трябваше да отстъпи с нова доза разсечени очи, ала раните му заздравяха още докато се отдръпваше. Вампирът видя, че Алтиарин вече се е задъхал от усилието да го отблъсква. Стрелна се напред и отново отнесе елфа далеч от съществото, на другия бряг на реката.

Шоготът се извиси като стълб от другата страна и ги погледна с множеството си очи, а устите му гневно засъскаха. После противната твар образува ново туловище, като на грамаден лигав паяк с дузина дебели крака, и нагази в реката. Римиел забеляза, че изчадието потръпва от допира на течащата вода и видя как малки парченца от него се отмиват по течението.

В този миг вампирът осъзна, че съществото има слабо място. Трябваше да действа бързо, докато още имат шанс.

— Дай ми меча си! — извика той на Алтиарин.

Черният елф отвори уста да възрази, но нещо в погледа на вампира го разубеди. Алтиарин хвърли оръжието си на Римиел и вампирът ловко го хвана във въздуха, след което полетя към приближаващия шогот.

Това, което последва, стъписа и елфа, и кошмарното същество от древността. Римиел полетя с най-високата скорост, на която Алтиарин бе ставал свидетел, и размаха меча на елфа с цялата сила, с която любовта на Алтира го бе заредила. Един по един краката на шогота паднаха от тялото му, а огромното туловище се пльосна във водата. Множеството усти закрещяха в гняв и паника, а Римиел направи невъзможното и полетя още по-бързо, удряйки с меча си отново, и отново, и отново. Шоготът се разпадна на малки късчета, които бързото течение отнесе, без да им позволява да се съберат отново. След кратки гърчове, те увисваха безжизнени — гнусни парцали от изчадие, което никога не е трябвало да съществува.

Всичко приключи по-бързо, отколкото Алтиарин допускаше за възможно. След няколко минути вампирът се върна при приятеля си, като преди това изми острието на меча му във водата, а безжизнените останки на скверната твар бяха повлечени от реката навътре към морето, където щяха да се разтворят без остатък и спомен за кошмарния си притежател.

Поразен от видяното, черният елф падна на едно коляно пред приятеля си.

— Ти наистина си избран — промълви Алтиарин. — Мислех го, когато уби ларвата на Кракена, но вече съм сигурен. Ако някой може да победи Черния крал, това си ти.

— Стани — отвърна нежно Римиел и подаде ръка на черния елф, за да се изправи. — Никога не коленичи пред мен — продължи вампирът, — мястото ти е до мен, като приятел и като равен.

— Но аз никога нямаше да мога да победя шогота — поклати глава черният елф.

— А аз нямаше да се справя с дракона — отвърна Римиел. — Всеки има своята роля в тази мисия, а най-трудното тепърва предстои. Вземи меча си.

— Може би трябва да го задържиш… — отвори уста Алтиарин.

— Няма да ми трябва меч, за да нанеса удар на краля, но на теб ще ти е необходим — настоя вампирът.

Накрая Алтиарин прибра оръжието си, а след това импулсивно прегърна Римиел. Вампирът отвърна на прегръдката му, а когато двамата се разделиха, изненадан установи, че по бузите на приятеля му се стичат сълзи.

— Какво не е наред, Алтиарин? — попита той.

— През цялото време знаех, че Черния крал ще дойде за мен — отвърна елфът, — още когато заживях с Лерта в гората. Когато дойде да ни убиеш. Когато се сблъскахме с Лихваря. Когато срещнах Телмакин. Всичко това бе очаквано. Знаех, че Черния крал няма да ме остави да живея спокойно, нито мен, нито тези, които обичам. Жена ми, дъщеря ми и най-добрия ми приятел, който си ти. Когато разбрах, че Прастария се е върнал, за да обедини армиите на Иррхас-Аббат с тези на орките, не исках да го повярвам, тъй като се опасявах, че това ще е краят. Когато драконът се появи, бях сигурен, че ще загинем. Спаси ме само магията на Лерта и Алтира. Когато видях шогота, видях смъртта си — моята и на всички, които обичам.

Гласът на Алтиарин потрепери.

— Това, което се опитвам да ти кажа, е, че винаги съм вярвал, че всеки ден ми е подарен, че рано или късно всичко ще приключи така, както приключи някога с Лертиена. Че Черния крал ще ми отнеме живота, любовта и близките.

— Никога не си ми го казвал — отвърна потресен Римиел.

— Нито на Лерта. На никого — поклати глава Алтиарин, — защото не исках да ви плаша. Защото се надявах, че може би ще забравят за нас, че ще ни оставят на мира.

— Не бива да пазиш такива страхове, Алти — повиши глас Римиел, — те едва не ме погубиха някога. Мислех, че си над тези неща.

— Това ми е силата — усмихна се криво Алтиарин, — да се правя на по-силен, отколкото съм, да играя ролята на закрилник. Но в тази мисия аз бях този, който е закрилян.

— И това те притеснява? — попита Римиел.

— Не — отвърна черният елф, — не, Рими, не ме притеснява. Харесва ми. Мисля, че…

Алтиарин се поколеба.

— Мисля, че ти си този, който ще сложи край на всичко това. И че най-сетне ще заживея в мир.

— Ще заживеем — поправи го Римиел, — заедно, както е било писано още от онзи ден, в който Лерта ни наля мозък в главите.

Вампирът се ухили при спомена за първата си среща с Лерта и Алтиарин, когато Лихваря го бе изпратил да ги убие.

— Но ни остава още малко.

Алтиарин погледна настрани, към Иррхас-Аббат, който се издигаше като проклятие насреща им. Особено сияние осветяваше небето над Града на Странните Удоволствия и елфът прозря, че думите на вампира имат двояко значение, макар Римиел да не го осъзнаваше.

— Наистина ни остава малко — въздъхна той. — Да вървим!

И така, двамата приятели тръгнаха към последната си битка.