Александър Драганов
Черната корона (12)

Глава единадесета

Беше рано сутринта, но Алтиарин вече бе на крака и наблюдаваше елфическите рицари, събрали се за обучение. Бе доволен от това, което вижда, но все още го мъчеше безпокойство. Воините на Всемайката по принцип бяха могъщи като всички представители на расата си, а увереността в правотата на тяхната кауза им даваше допълнителна сила. Тя бе различна от фанатизма на рицарите-инквизитори на Томан от миналото, тъй като поклонниците на Всемайката не искаха да налагат вярата си никому. Единственото, което желаеха, бе да бъдат оставени на спокойствие. Именно затова те бяха по-убедени в себе си, а силите и ловкостта им далеч надхвърляха тези на човеците. Действително тяхната бойна техника не бе така развита като тази на елфите на мрака, но Алтиарин се бе постарал да я коригира. Светлите елфи, освен това имаха страховити стрелци, които значително надхвърляха по умение тези от Иррхас-Аббат. Причината бе, че благородниците от Града на Странните Удоволствия не уважаваха стрелбата като средство за бой и я оставяха или за най-слабите елфи, или за представители на по-низши същества. Тяхна грешка, помисли си Алтиарин.

Това, което притесняваше някогашния елф на мрака не на шега, бяха магьосниците от Иррхас-Аббат.

Действително, светлите елфи също имаха заклинатели, включително такива, които разчитат на вродена магия, а не на божествените сили на Всемайката. Ала техните вълшебства отново бяха насочени повече в това да укрепват Гората, отколкото да се борят с други елфи.

Орките и останалите същества, съюзили се с Черния крал, бяха допълнителен проблем. Никой не знаеше колко точно са създанията, живеещи дълбоко в недрата на Ледената планина. Черните елфи редовно навлизаха там за нови роби и се възползваха умело от това, че орките са разделени на безброй много племена. Ако сега се бяха обединили под знамената на Иррхас-Аббат, това означаваше, че към тях приближават несметни пълчища.

И накрая, но всъщност най-сериозно, го безпокояха думите на Лерта. Вълшебницата не искаше да говори за загадъчните новини, които донесе Таерин — че в света на Тарр се е завърнал представител на Великата раса Ми-Го. Алтиарин чувстваше, че тя знае нещо за това, но не желае да го обсъжда. Черният елф бе търпелив и не искаше да я притиска. Преди много, много години тя го бе изчакала да се съвземе в малката си хижа на Иррхас-Аббат, сам да разкрие греховете, които е вършил, и така да намери истинско покаяние. Той щеше да й отвърне със същото, независимо от обстоятелствата, макар че те бяха повече от тревожни. Ми-Го бяха кошмарна раса, архитекти на омразата от прастари времена, а според изследвания на чернокнижниците от Иррхас-Аббат именно те бяха отговорни за създаването на някои от низшите раси на континента като сатирите и минотаврите, които притежаваха черти, невъзможни за получаване при естествена еволюция. Дори и един от тях щеше да бъде голям проблем. Лерта се държеше, все едно той е тук по нейна вина и е само нейна грижа. Алтиарин бе предложил помощта си срещу съществото, в случай че то наистина се е появило — вероятност, която трябваше да признае за все по-възможна. Вълшебницата обаче бе попарила надеждите му, като го предупреди, че него го чака друга, още по-тежка задача, заради която може да се наложи да изостави и нея, и народа на светлите елфи. Алтиарин все още не знаеше за какво става дума, но не можеше да си представи, че има нещо толкова значимо.

И въпреки това той остана търпелив към съпругата си.

Не след дълго на поляната, където рицарите тренираха за предстоящите схватки, се появи Камарай, следван от брат си, вампирката и — изненадващо — жреца. Те бяха облечени в пълно бойно снаряжение, като зеленокосия рицар още не бе сложил шлема си. Лицето му изглеждаше все така младежко, както и първия път, когато Алтиарин го бе срещнал, но някогашният елф на мрака не се заблуждаваше — Камарай бе само малко по-млад от него и бе видял много. Въпреки всичко обаче не бе изгубил идеализма си и посрещаше всяко ново предизвикателство с почти детски ентусиазъм.

Алтиарин чувстваше вина всеки път, щом го видеше, тъй като преди много десетилетия именно неговата ръка бе отнела живота на годеницата му. Камарай му бе простил и никога не го бе обвинявал, но и бе останал самотен, неспособен да си намери нова любима. Сега се бе вглъбил в подготовката за защитата на своята Гора и въпреки добродушната си природа, вероятно бе решен да отмъсти на черните елфи и за смъртта на жената, която бе обичал. Поне така разсъждаваше Алтиарин.

Неговият брат обаче го притесняваше. Тамарай бе показал страховито умение в боя с меч, но бе потънал напълно в себе си. Дори на бойното поле оставаше загадка — бронирана фигура със спуснато забрало на шлема, воин, вглъбен в свое незнайно страдание. Алтиарин подозираше, че се е случило нещо между него и брат му или между него и Таерин, но не можеше да се меси. Знаеше, че Лерта бе отишла предишната вечер при жреца и се бе върнала разстроена. Засега Таерин не бе предприел нищо, което да предизвика подозренията на Алтиарин, но черният елф все още се опасяваше, че той е шпионин, изпратен да ги отслаби в решителен момент. За Тамарай това можеше да се окаже тежък удар, тъй като и без това изглеждаше обзет от ярост. Алтиарин знаеше, че тя може да е както съюзник, така и предател на бойното поле и се надяваше пътят на завърналия се от странство елф да не завърши трагично.

Покритата от глава до пети със стоманени люспи Казарада изглеждаше отдадена на каузата им. Алтиарин имаше едно наум и за нея, но поне засега тя изглеждаше могъщ съюзник, чиято помощ не можеха да си позволят да отхвърлят. Освен това бе надарена с изключителна тактическа мисъл. След като бе показала огромната си сила още в първите тренировъчни битки, като срази Камарай и се бори с всичка сила срещу самия него, вампирката бе започнала да хитрува и понякога да губи битките с елфическите рицари, особено със самия Камарай. Алтиарин смяташе, че така тя се опитва да вдъхне кураж на воините, което според него бе отлична стратегия.

— Лорд Алтиарин — каза Таерин и Алтиарин го погледна изненадано. Досега жрецът го бе засипвал единствено с обиди и това обръщение му се видя странно. По отпуснатите рамене и кръговете под очите Алтиарин позна, че Таерин е бил разтърсен от нещо страшно, което е видял, и се досети, че е имал съновидение, може би отново изпратено му от Прастария. Черният елф се напрегна и се запита какво ли същество е призовал противникът им сега. С това Алтиарин си обясни и странната любезност на жреца — вероятно Таерин бе уплашен за живота си.

— Нося лоши новини.

— Значи обичайното — не се сдържа да отвърне черният елф.

— Този път е сериозно — обади се Тамарай. Светлият елф отново бе спуснал забралото си и се виждаха само сините му очи, които имаха почти пронизващ поглед.

— Сънувах ужасен кошмар — продължи Таерин. — Стори ми се, че видях предводителите на армията от Иррхас-Аббат, в нещо като каюта, и Прастария бе сред тях.

— Предугадих това — отвърна Алтиарин. — Черните елфи ще се изсипят върху Брулените брегове и най-после ще отмъстят на джуджетата за вековната им съпротива. Белия крал вече е изпратил писмо до техния владетел, с което им съобщаваме, че ще ги приютим. Що се отнася до Прастария…

Алтиарин се поколеба.

— Ще направим каквото можем. Въпреки магическите му сили той няма да е първият вещ последовател на черната магия, срещу когото се изправяме. Не забравяй, че и Лихваря, и Пилигримите на Тъмното Начало, които се кланяха на Кракена, приключиха земния си път след среща с нас.

— Това същество срази ангел с магията си — отвърна Таерин, — но не само то е проблемът. Видях предводителя на Черната армия и счетох за необходимо да Ви разкрия самоличността му, в случай че го познавате от някогашния си престой в Иррхас-Аббат.

— Кажи кой е — отвърна Алтиарин, макар сърцето му да се изпълни с лоши предчувствия.

— Лорд Агамон — отвърна Таерин, — един от най-жестоките…

— Знам го — въздъхна Алтиарин и потърка уморено слепоочията си.

— Лош ли е? — попита Камарай.

— Не, като агънце е — изсмя се Казарада. — Той е от Иррхас-Аббат. Какъв да е?

— Лош дори за стандартите на Иррхас-Аббат — отвърна Алтиарин, — много, много лош. Служех с него по време на една мисия срещу Брулените брегове. Дори като млад воин той бе известен с жестокостта си. Аз бях привърженик на бързите и точни удари.

Алтиарин вдигна очи.

— Не искам да ме разбирате погрешно. Аз бях отдаден на Рамакар и съм вършил неща, от които се срамувам.

По лицето на Камарай премина сянка, но рицарят не каза нищо.

— Бях обаче привърженик на ефективно извършваните мисии, с минимални жертви от наша страна и максимална от другите — продължи Алтиарин, — не харесвах излишните рискове. Агамон, от друга страна, беше изверг. Той бе склонен да рискува успеха на някоя задача само и само за да подложи пленените противници на страховити мъчения. Съмнявам се годините да са го променили.

— Не са — поклати глава Таерин, — в съня си видях как подлага мои другари жреци на ужасни изтезания.

— Измъчвал е жреци? — повдигна вежда Алтиарин. — Това наистина е изненада. Нещата в Иррхас-Аббат са се променили, откакто си тръгнах.

— И не за добро — промълви Таерин, след което вдигна поглед. — Лорд Алтиарин, вчера Вашата съпруга дойде при мен с молба, която прибързано отхвърлих. Бих искал да…

Но преди да довърши, към тях приближи вестоносец — елф, облечен с дрехи, направени изцяло от листа.

— Лорд Алтиарин! — извика той. — Римиел и дъщеря ви се завръщат с армия от паладини и мускетари на хората!

На лицето на черния елф се появи уморена усмивка.

— После ще ми кажеш какво желаеш, жрецо — отвърна той на Таерин, — сега трябва да посрещна гостите.

* * *

Гледката на човешките воини се оказа по-малко окуражаваща, отколкото Алтиарин бе предполагал. Техният крал Балдуин бе отпуснал помощ срещу армиите на мрака, които се задаваха от Иррхас-Аббат, ала хиляда войника едва ли щяха да бъдат достатъчни. Въпреки това черният елф приветства с добре дошли предводителите на хората — огромен паладин на име Мюлер и млад благородник, който се представи като Венсан — и се зарадва да види отново дъщеря си, помогнала на войската да стигне по-бързо Гората на Всемайката с магия, а също и Римиел. Вампирът бе изненадан да срещне друг представител на вида си в Леса, но приветства с добре дошла Казарада, която за първи път в живота си бе изгубила ума и дума. Римиел се бе превърнал в легенда за вампирите в света на Тарр — онзи, който крачи без страх в светлината — и къде тайно, къде явно всички искаха да бъдат като него. Още по-странно за новодошлите бе присъствието на Таерин, макар Римиел и Алтира да не изглеждаха изненадани от новината, че Рамакар вече не отговаря на молитвите на последователите си. Изглежда, по време на престоя си в Санпар двамата бяха научили нещо за обезпокоителните събития, които се разиграваха на континента. Време за предварителни разговори обаче нямаше — лорд Рисафай призова водачите на войската на аудиенция пред Белия крал, а изражението на лицето му подсказваше, че носи лоши новини.

Така Алтиарин, Римиел, Лерта, Алтира и Камарай бяха приети в тронната зала на владетеля заедно с водачите на хората Мюлер и Венсан, а също и с допуснатите по изключение Казарада, Таерин и Тамарай. Огромната хралупа, в която горският крал приемаше гостите си, изглеждаше претъпкана от необичайното количество посетители, към които се добавяха и редовно присъстващите на тези срещи благородници от Белия двор. Кралят приветства радушно всички с добре дошли, включително хората и дори Таерин и Казарада. Жрецът изглеждаше настръхнал в присъствието на архиврага на своя народ, но по някаква причина запази благоприличие, когато Белия крал даде думата първо на него.

— През вековете нашите отношения с братята ни от Града на Странните Удоволствия винаги са били антагонистични — призна Белия крал, — ала този млад жрец идва с новини, които подсказват, че може би Алтиарин не е единственото изключение на Иррхас-Аббат.

— За разлика от лорд Алтиарин, аз съм верен на бог Рамакар, владетелю — отвърна Таерин, — и винаги ще смятам вярата във Всемайката за остаряла и погрешна.

Благородниците от Белия двор се разшумяха. Тамарай уморено прокара ръка през косата си.

— В този момент обаче теологичните спорове между нас остават на заден план. Неотдавна пред мен и неколцина младши послушници на Рамакар се яви Сталкер на Мрака — ангел, дошъл от етерните селения на нашия господар. Той донесе грозни вести, че великият бог Рамакар е бил предаден и то от нашия владетел. В момента небесните селения са в пипалата на Кракена.

Присъстващите в залата се разшумяха.

— Невъзможно! — извика лорд Рисафай. — Богохулство!

Лерта остана смълчана, но видимо пребледня. Белия крал вдигна ръка.

— Моля, продължи разказа си — каза простичко той.

— Сталкера ми възложи задача да предупредя останалите народи за нашествие, което Черния крал подготвя срещу всички тях. Той иска да изличи вярата в боговете и да наложи култа към Кракена на всинца ни. Малко след това…

Гласът на Таерин потрепери:

— Малко след това видях как ангелът пада в битка с реликва от древни времена, които всички ние считахме за забравени.

Жрецът се сви в черната си роба.

— По земите на Тарр отново крачи Ми-Го, представител на Великата раса.

Този път в тронната зала избухна такава глъчка, че известно време никой не чуваше какво говорят другите.

— Това е абсурдно, владетелю! — каза Рисафай. — Ми-Го са изчезнали от векове!

— Какво е Ми-Го? — обади се Венсан.

Изненадващо за всички. Лерта бе тази, която отговори, макар бавно и с нежелание.

— Представителите на Великата раса Ми-Го, дошла в древното минало на Тарр от звездите. Първоначално те се представили за учители, които искат да дадат на народите от нашия свят дара на познанието. Чак по-късно сме разбрали, че идват като завоеватели и последователи на Кракена — демонът на първичния Хаос, който съществува отвъд Битието. Тъй както бог Рамакар се изправил срещу него, така и расите от нашия свят се възправили срещу Ми-Го и успели да ги сломят, а онези елфи, чиито сърца по-късно щели да бъдат обречени на мрака, ги изтребили до крак.

— Което очевидно не е вярно — отговори Казарада, — този Ми-Го е все още жив.

— Но как е възможно това? — попита Тамарай. — Аз съм изучавал древната история на континента. Всички наши летописци са категорични, че представителите на Великата раса са били унищожени. Именно затова култът към Кракена оцелял само сред представители на другите народи и така се зародило ужасното братство на Пилигримите на Тъмното Начало. Ако Ми-Го продължават да съществуват, защо не са се появили, за да помогнат на Пилигримите?

— Добър въпрос, племеннико — кимна одобрително Рисафай. — Можеш ли да дадеш отговор на това, магьоснице?

— Мога — кимна Лерта, но лицето й бе станало тебеширено бяло.

В тронната зала настъпи мълчание.

— Да го чуем тогава — обади се накрая Мюлер.

Алтиарин отвори уста да защити жена си, но Лерта махна с ръка.

— Това е нещо, което трябва да споделя — каза тя, — но ми е трудно да започна.

— Когато се съмняваш в нещо — усмихна се Белия крал, — започни от началото.

Лерта кимна замислено.

— Така да бъде… — отвърна тя.

* * *

Преди много, много години аз бях все още млада и неопитна магьосница. На изкуството ме учеше моята майка, която бе стара и веща лечителка и живееше с баща ми Крау. През целия си живот майка ми се опитваше да помага на хората, на болните, на отчаяните, на онези, на които няма кой да помогне. Това обаче не се хареса на Църквата, почитаща на думи Томан Изкупителя. За нея магията бе грях, независимо кой я употребява и с каква цел. Нейните инквизитори я заловиха и я разпънаха на Колелото на Мъченията, а след това запалиха клада, която погълна трупа й.

А аз дори не можах да я изпратя в последния й път, защото иначе щях да последвам съдбата й. Крау ме отведе надалеч, в подножието на Планината на Ледените Хребети, и там живяхме дълги години, докато накрая не срещнах моя Алтиарин. Там аз продължих живота си на лечителка и оттогава до ден-днешен се стремя да помагам на онези, които не могат да си помогнат сами.

Но преди това поисках отмъщение. Ще ви помоля да ми простите, тъй като бях млада и изпълнена с гняв. Тогава за пръв път се сблъсках с нетолерантността на религията и възненавидях боговете. Исках да си отмъстя, исках го толкова силно, че се обърнах към най-тъмните дълбини на душата си, към най-лошите надежди — онези, които обещават смърт и разрушения. Избягах от баща си и навлязох дълбоко в пещерите под Ледената планина, а там потънах в медитация за три дни, призовавайки черната магия в себе си. Исках да унищожа онези, наранили майка ми, исках да ги ударя там, където най-много ще ги заболи, да обезсмисля вярата им. Яростта клокочеше в съзнанието ми, а когато най-после излязох от транса — измършавяла и озлобена, същинска вещица — видях пред себе си трупа на орк шаман, оставен незнайно от кого, докато съм медитирала. В ръцете си той стискаше свитък, който, подозирам, е бил препис от много по-древна книга и то вероятно не първият. Езикът на книгата бе с архаична форма на думите, използвани от орките, но аз чудодейно разчетох словата, написани вътре. Това бе магия за призоваване, за комуникация с един конкретен дух на мъртвец, чието име е непроизносимо на езиците, използвани от народите в Тарр. Ала аз успях да го разчета в ума си. В свитъка пишеше, че той е пръв измежду Учителите — ония, които искат да донесат просвещение от звездите и да загърбят вярата в боговете.

Заклинанието, описано на ронливия пергамент, бе изключително трудно, всяка дума се произнасяше отделно в продължение на седмици, преди да може да даде резултат. Аз обаче бях неуморна и забравих за нуждите на тялото си, хранейки се с лишеи и отровни гъби, които растяха по скалите вътре в пещерите на Ледената планина, а омразата ми се подхранваше от отровата. Не правех нищо друго, освен да спя и да произнасям архаичните думи, а когато спях, съзнанието ми пресичаше шеметни бездни във времето и пространството. Виждах градове с причудлива архитектура, издигащи се под пурпурни небеса, и същества, чиито форми са толкова кощунствени, че езикът ни е беден, за да ги опише. Видях как целият им свят — лилава сфера, рееща се в безкрая на звездите — избухва като гнила ябълка в нищото, а от нея излита чудовищен кораб, конструиран така, че да прекоси вечния мрак между слънцата. Видях как този кораб каца на континента Тарр и от него излизат Учителите, които се опитват да унищожат вярата в боговете, и се възрадвах. Видях най-мъдрия измежду древните същества и се събудих с писъци от неестествените форми на тялото му, а после в захлас засънувах речите му за далечни светове и древни тайни, оставени ни от невъобразимо древни времена, когато самото Битие не е съществувало и е имало нещо Друго, което дори не можем да възприемем. Тогава обаче усетих, че зад тези същества стои разрушителна, ужасна сила, която мрази Съзиданието и иска да върне света в състояние, в което материята не съществува. Много по-късно научих, че това е съществото, известно в митологиите на Тарр като Кракена, Демона на Пустотата. Черно отчаяние ме обхвана, когато научих за тази сила, изгубих вяра в боговете и реших, че тя е единствената във Вселената, а после се заклех, че няма да допусна това чудовище да нахлуе в нашия свят. Така прекратих наричанията, които трябваше да върнат предводителя на Ми-Го в света на живите, произнесох магическите думи, които го призоваваха на обратно и изгорих свитъка, така че никой никога повече да не намери прокълнатите тайни. Сънищата от стари времена избледняха и аз се върнах, изнемощяла и отслабнала при баща си, като го заклех да не ме пита какво съм видяла в пещерите и с какво съм се занимавала. Минаха години, а после и десетилетия. Когато намерих Алтиарин, вече напълно бях забравила тази история. Неговите разкази за континента Тарр и света, в който живеем, ме подсетиха за Ми-Го, а когато научих от него, че Великата им раса е унищожена, почувствах огромно облекчение, макар от една страна да бях угнетена от гибелта на цяла една цивилизация, а от друга — объркана от това, че съм влязла в досег с нея, макар и косвено. Годините обаче изминаваха, а сблъсъкът ми с Пилигримите на Тъмното Начало ме убеди, че Ми-Го никога няма да се върнат — в противен случай Кракена не би разчитал на съмнителната помощ на едни немъртви монаси. За нещастие, се оказа, че греша. Малко създания в Тарр знаят повече от мен и съпруга ми за заплахите, които Черния крал стоварва върху нас. Знаем, че той умее да изкривява самата същност на битието. Надвихме Лихваря, който бе най-опасният от обитателите на Града на Странните Удоволствия, справихме се и с неговия шпионин в двора на Гората — коварния Телмакин. Опасявам се обаче, че победите ни са имали пагубен ефект върху съзнанието на нашия враг. Вероятно Черния крал се е свързал с духа на прастария повелител на Великата раса, когото опитах да призова от глъбините на миналото. Подозирам, че той е довършил това, което аз започнах, и е намерил съюзник, далеч по-могъщ и безскрупулен дори от бога, в чиито нозе всякога се валят трупове. Защото Рамакар, в своето помътняло от сблъсъка с Кракена съзнание, вярва, че това, което прави, е за доброто на Тарр, а Прастария, както се нарича господаря на Ми-Го сега, дори не е от този свят — участта му за него е по-нищожна от тази на муха, тъй като копнее да разруши самото сътворение. Аз обаче не ви разказах защо свитъкът на стария орк ме привлече толкова, защо виденията за онова отблъскващо далече, което срещнах в сънищата си, ми подейства тъй опияняващо. Според това, което видях, Прастария повелител на Великата раса познава заклинание, което може да окове боговете и да ги принесе в жертва на Кракена, а в замяна изреклият го негов ученик ще получи господство над целия свят, макар и не във вида, в който го познаваме, а също и забранено познание от отвъд. По някаква причина, която не мога да проумея, самият Ми-Го не може да изрече магията — за целта трябва да намери могъщ магьосник, който е родом от самия свят, наречен за унищожение. През онези дълги дни и нощи в недрата на Ледената планина аз узнах, че не мога да бъда този магьосник. В лицето на Черния крал обаче Прастария е открил ученик, по-жесток и от самия него. С това заклинание кралят ще обрече на погибел самото съзидание, ще отмъсти на Рамакар, задето не му е дал силите да ни завладее, и ще покоси останалите богове. Всички ние вероятно ще загинем при този акт, но за някого, решил се на тази магия, това няма значение. Кралят вероятно планира да навлезе в ниво, намиращо се отвъд етерните селения — хаотично измерение, в което ще бъде по-велик от боговете. Затова е започнал и цялата тази война. Трябват му много смърт и разруха, за да отприщи магиите, които са му необходими, за да погуби вече пленените богове. Ако не бъде спрян, това може да е краят най-малкото на нашия свят, а може би и нещо още по-лошо. Черния крал трябва да бъде победен, а армията му — спряна. Преди да стане много късно за всички ни.

* * *

Когато Лерта приключи разказа си, навън се бе мръкнало, Алтиарин постави ръка на раменете й, след което я притисна към себе си.

— Не си сторила нищо лошо — каза той, — ще спрем краля и армията му, преди безумието, за което говориш, да се осъществи. Заедно, както винаги досега.

Алтира и Римиел закимаха, но повечето благородници на светлите елфи останаха смръщени.

— Това, което разказа, противоречи на всички догми, които са ми известни — заяви Таерин.

— И затова сигурно е вярно — промърмори Тамарай.

Венсан нервно се изсмя. Не бе разбрал половината от разговора, но схващаше, че нещата отиват много на зле.

— Има ли други — отвори уста Мюлер — неприятни тайни, които трябва да узнаем?

— Да — отвърна Алтиарин и в залата се разнесоха въздишки, — не се съмнявам в правотата на това, което Лерта разказа. Знам историята на Великата раса Ми-Го и съм наясно, че представлява гибелна заплаха за нас. Но ако всичко, което каза Лерта, е вярно, срещу нас има дух от миналото, озлобено и отчаяно същество, бледа сянка на древното величие на вида си.

— Звучи доста като Лихваря — поклати глава Римиел, — само че в пъти по-зле.

— Ми-Го са много по-смъртоносни от Последния силф — пророни Белия крал, който стоеше прегърбен на трона си, — дори един от тях е заплаха за целия свят, а говорим за не кой да е, а техния прастар владетел от древността!

— Несъмнено — кимна Алтиарин, — но доколкото разбирам от Лерта, той в момента е марионетка в ръцете на Черния крал, нали така? Някой, който просто трябва да го научи на пъкленото заклинание, което се готви да изрече?

— Алтиарин — отвори уста Лерта, — ти нямаш представа какво умеят тези същества.

— Но имам представа кой е лорд Агамон, предводителят на Черната армия — отвърна съпругът й. — Той е лош, по-лош, отколкото може да си представите. Служих с него, докато бях командир в армиите на Иррхас-Аббат. Още тогава си бе спечелил мрачна слава. Има слухове…

Алтиарин се поколеба.

— Има слухове, че той е дете на самия Черен крал, заченат от робиня, отведена в Поднебесната кула от Купола на Насладата. Подозирам, че това е вярно и затова Черния крал му е доверил успеха на мисията си. Искам да знаете, че Агамон е моя грижа. Аз съм се обучавал до него. Познавам го отлично.

— Няма да можеш да се справиш, Алтиарин — въздъхна Лерта.

— Скъпа… — отвори уста черният елф.

— Изслушай ме — прекъсна го вълшебницата. — Дори в момента, докато си говорим. Черния крал набира сила. Той се кани да изрече заклинанията, които ще принесат боговете в жертва на Кракена, и единственото, което му трябва за това, е битките с неговата армия да започнат. Алтиарин, независимо дали печелим в тази война, или не, магията ще бъде изречена и ще погинем.

— Значи всичко е безсмислено? — попита лорд Рисафай. — Затова ли се събрахме на този печален разговор?

— Не — разбра внезапно Таерин, — виденията ми!

— Какви видения? — попита Белия крал.

— Видях Иррхас-Аббат в съня си, пуст и неохраняван! Черния крал е изпратил цялата си армия срещу нас! Вероятно само жените от Купола на Насладата са останали в града, ако не са избягали, оставени без охрана!

— Искаш да кажеш, че трябва да отида до краля и да го убия? — Алтиарин поклати глава. — Това е невъзможно. Как ще мина покрай армията му? И как ще се изправя срещу него, дори да стигна до Поднебесната кула? Той е магьосник с огромна мощ. Прекалено могъщ е за мен.

— Но не и за мен — намеси се Римиел.

— Рими, не! — извика Алтира.

— Чуй ме, Тира. Откакто съм с теб, силите ми не спират да нарастват. Вече съм много по-могъщ и силен, от който и да е друг вампир. Дори не съм сигурен къде са границите на моите мощ и бързина. Аз мога да отлетя до Иррхас-Аббат и да убия Черния крал, докато той мърмори заклинанията си.

— Това означава ли, че всъщност не сме завършили наравно в кралския турнир? — попита съвсем не на място Венсан.

— Добрутро — отговори Мюлер.

— Колкото и да си силен и бърз, Римиел, ще се изгубиш сред криволичещите улици на Иррхас-Аббат. Ще виждаш Поднебесната кула, но тя ще бъде недостъпна за теб. Това е лудост — поклати глава Алтиарин.

— Тогава ела с мен — рече вампирът, — от теб познанията, от мен силата.

— Идвам с вас — каза Алтира.

— Не, дъще, не идваш — поклати глава Алтиарин, — няма да те пусна в Града на Странните Удоволствия, нито теб, нито Лерта. Вие оставате тук.

— Така е — кимна Лерта.

— Така ли? — обърка се Алтиарин. Той бе очаквал жена му да изяви желание да го придружи и вече се чудеше как ще я разубеди. Отказът й да дойде го хвана неподготвен.

— Ние имаме друга битка — каза простичко Лерта.

— Прастария — промълви Камарай.

— Аз започнах това, аз ще го довърша — каза магьосницата.

— Сама? — попита Таерин. — Имаш самочувствие, вълшебнице. Прастария победи ангел.

— Паднал ангел, почти лишен от небесните си сили — уточни Лерта, — а и няма да съм сама.

Тя погледна към дъщеря си.

Алтира изглеждаше, сякаш ще се пръсне.

— Това не е честно — каза тя, — не можеш да искаш да избирам дали да защитя теб, или него.

— Не можеш да ме защитиш — отвърна Римиел, — можеш само да ми попречиш.

Алтира се обърна към него, занемяла от обида.

— Знаеш, че никога няма да позволя на някого да те нарани — продължи вампирът.

— И кралят ще използва това — кимна Алтиарин. — Не, дъще, остани с майка си. Не бих отишъл с теб в Иррхас-Аббат. Ако откажеш да ни пуснеш сами, ще останем редом с теб до края.

— Аз мога да помогна в битката с Прастария — внезапно каза Белия крал. Лерта обаче поклати глава.

— При цялото ми уважение. Ваше величество, той очаква тъкмо това. Вашата закрила ще е нужна на Гората срещу магьосниците и жреците на Иррхас-Аббат, които по всяка вероятност вече отправят молитвите си към самия Черен крал и черпят сили от него. Вие сте единственият, който може да противостои на силата му. Но за Прастария ще се погрижа аз. Заедно с Алтира, ако реши да ми помогне.

Алтира сведе глава.

— Знаеш, че не бих те изоставила — каза по-младата магьосничка, — просто не мога да повярвам, че оставяш татко и Римиел сами срещу Черния крал.

— Никога не съм го правила и не бих го направила и сега — отвърна Лерта, — ако не бях сигурна, че магията ми не може да помогне срещу някого, който не само че не вижда грешка в пътя, по който е поел, но и се гордее с него. Ти също не можеш да помогнеш. Предчувствието ми е, че баща ти единствен може да срази господаря на Иррхас-Аббат, но помощта на Римиел ще му е необходима, за да стигне дотам.

Магьосницата погледна вампира.

— Ще трябва да отлетите по обиколния път, от планината — в противен случай Прастария ще предугади идването ви и ще ви посрещне със заклинанията си. Дори да оцелеете след такава среща, вероятно ще бъдете много отслабени, за да се изправите срещу краля.

— Значи всичко ще свърши там, откъдето започна — отговори Римиел, — по Ледените Хребети.

— Не — поклати глава Алтиарин, — ще свърши там, откъдето тръгнах аз. В Иррхас-Аббат.

След това погледна към Камарай.

— Ти ще трябва да водиш армията в мое отсъствие, докато Негово величество се бори с жреците, а жена ми и дъщеря ми — с Прастария. Не забравяй това, което ти предадох като познания.

— Никога, Алтиарин — отвърна Камарай и се обърна към Белия крал: — Ваше величество, моля за разрешение да предвождам войските ви срещу черната армия.

Белия крал не отговори веднага. Отпуснат назад на трона си, изглеждаше безкрайно уморен, все едно всичките хилядолетия от възрастта му внезапно са го настигнали.

— Една част от мен иска да напомни на всички, че не съм дал разрешение за нищо — каза накрая той, — но за съжаление, съм достатъчно стар, за да видя, че Лерта е права. Взирам се в бъдещето, ала не виждам нищо, освен мрак. Дано бъркам. Продължете с плана така, както сте го замислили, а аз ще се приготвя за сблъсъка с агентите на моя брат по могъщество. Вие пък ще трябва да подготвите Гората за пристигането на джуджетата.

Белия крал въздъхна, преди да продължи:

— Сутринта долетя ястреб-вестоносец от крал Уилям.

Неговите съгледвачи са забелязали приближаването на огромен черен флот. По всяка вероятност става дума за армията, която идва от Иррхас-Аббат. Военноморските сили на Уилям ще се опитат да се изправят срещу нея, но…

Белия крал поклати глава. Нямаше нужда да довършва.

Джуджешките моряци бяха отишли в битка не на живот, а на смърт. Целта им бе само да спечелят време на бегълците от техните градове.

Войната бе започнала!