Александър Драганов
Черната корона (5)

Глава четвърта

За пръв път от много години в тронната зала на Белия крал цареше такова оживление. Благородниците по дървените тронове, намиращи се във вътрешността на огромно, подобно на кула дърво със снежнобяла кора, бяха напрегнати, а мнозина, сред които и Камарай Зеленокосия, бяха облекли красивите доспехи, отличаващи рицарите от тяхната раса — знак, че съвещанието е за предстояща война. Погледите на аристократите се местеха предимно върху две фигури — тази на Белия крал, елф, толкова стар, че и косата му бе побеляла, и тази на Алтиарин, някогашния елф на мрака, отишъл в светлината. Сега последният бе облечен в сребърна броня и се бе наметнал с тъмносин плащ — дрехи, твърде различни от тези, които бе носил в битието си на воин от Иррхас-Аббат. От дясната му страна стоеше красивата Лерта, върховна жрица на Всемайката, а от лявата — дъщеря му Алтира, вълшебница и ловък боец, която почти не отстъпваше на самия него. До Алтира пък бе странният вампир Римиел, със златиста кожа и дрехи, изплетени като от тъмнозелени листа. Такива бяха одеждите на мнозина от елфите в мирно време, но Римиел не виждаше нужда от доспехи — силата му бе внушителна, а ако тя не стигнеше, той носеше на гърба си огромен меч, който нормален човек никога не би могъл да вдигне. Римиел от десетилетия не бе вкусвал кръв, защото бе стигнал върховно единение с любимата си Алтира. Нейната любов бе единственото, от което се нуждаеше, за да живее. Сега обаче дори той изглеждаше напрегнат.

— Всемайката не отговаря на молитвите ми — започна Белия крал след кратко встъпително слово, в което приветства присъстващите, — нито на моите, нито на жреците. Това е безпрецедентна ситуация, с която се сблъсквам за пръв път в историята на моето кралство. Бих помолил върховната жрица Лерта да обясни станалото на гостите в тази зала.

Лерта кимна и заговори. Магьосница от човешкия род, тя бе достигнала с помощта на магията дълголетие. Косата й оставаше все тъй черна, както в деня, когато бе спасила Алтиарин от отвратителния снежен човек Йети. Сега елфите я признаваха за свой най-вещ съветник по отношение на Майката Природа, тяхната богиня и закрилница.

— Нашата богиня вече не чува молитвите ни. Магията, която аз и дъщеря ми използваме, все още работи, но тя идва от нас, а не от Всемайката. Някой или нещо блокира силите й.

— Но кой би могъл да стори това? — обади се лорд Рисафай, стар елф, известен с вечния си скептицизъм.

— Това е въпрос, на който все още нямам отговор — разпери ръце Лерта, — но не минава и ден, в който да не размишлявам върху него. Не мога обаче да не се сетя за изконните врагове на Всемайката, черните елфи от Иррхас-Аббат. През годините те са доказали, че не се колебаят да нарушават баланса в нашия свят, за да постигнат своето. Едва ли е нужно да припомням, че техният жрец Телмакин се опита да изврати вярата във Всемайката само преди век, като я превърне в култ към Сталкер на Мрака.

— А има и други, още по-обезпокоителни слухове — намеси се Алтиарин. — В човешките предели на Тарр, а и в кралството на джуджетата, се говори, че от недрата на Ледената планина излизат раси, отдадени на злото, които се присъединяват към Черния крал в Града на Странните Удоволствия.

— Говорим за повече от слухове — допълни Римиел, — самият аз прелетях преди няколко месеца над планината на Ледените Хребети и забелязах черна колона орки, която се стича към Иррхас-Аббат. С тях имаше огромни тролове, чиито стъпки буквално разтърсваха земята.

— Но откъде да знаем, че те не искат да нападнат самия Иррхас-Аббат? — попита отново Рисафай. — Лорд Алтиарин е първият, който би потвърдил, че старата му раса редовно е взимала роби от тези същества, които най-често хвърля на гладиаторската арена.

— Това несъмнено е така — потвърди Алтиарин — и именно затова поведението, описано от Римиел, е озадачаващо. Съществата от расите, които нашият приятел описва, изпитват суеверен ужас от Иррхас-Аббат и неговите господари. За да тръгнат натам, трябва да са били поканени от благородниците на града, може би от самия Черен крал, макар да не мога да си обясня защо той би направил това.

— Да разбирам ли — намеси се Камарай, като се приведе напред, — че Черния крал се готви за война?

— Така изглежда — отвърна Алтиарин. — Благородниците от Града на Странните Удоволствия едва ли са били щастливи от мира, настанал през последния близо век. Най-вероятно жреците на Рамакар са заплели заклинание, което да забули етерния свят на боговете от нашия. И сега, уверени от многочислеността на своите подчинени раси, ще се опитат да ударят.

— Тълкуванието ти е обезпокоително, Алтиарин — промълви Белия крал. Той говореше тихо, ала всички го слушаха.

— Нивга досега нашите братовчеди не са изковавали такъв съюз на злото. Досега те са считали, че е под достойнството им да искат помощта на други създания. Ала ето че жаждата им за власт е надделяла дори над гордостта. Какъв е пътят, по който биха ни атакували?

— Нашите земи са отдалечени от тези на моите някогашни събратя — отговори Алтиарин, — но това не бива да ни успокоява. Има два маршрута, по които Черния крал би насочил армиите си. Единият е през пещерите на Ледената планина и през човешките предели.

Алтиарин сви устни.

— Не искам да ме разбирате погрешно, но аз познавам мисленето на моите събратя и не бих избрал този път. Ледената планина е пълна със свирепи зверове, опасни дори за елф на мрака, а мразът в нея би отнел живота на мнозина, колкото и закалени да са. Дори да я прекосят, това ще отнеме много време и ще изправи уморените войски на Черния крал срещу могъщото кралство на хората, които са многочислени и умели воини, с все по-смайващи технологични открития.

— Това наистина е така — съгласи се Лерта, — откакто Инквизицията на Томан охлаби мъртвата си хватка над кралството им, те направиха много подобрения в обществената си система, макар все още да отстъпват по нововъведения на джуджетата.

— Въпросът е — прекъсна я Рисафай, — по кой маршрут би тръгнал ти?

— По море и след това през Брулените брегове и Долината на мълчанието отвъд нашата гора — отвърна Алтиарин.

— Но това би изправило черните елфи пред джуджетата! — възкликна Камарай.

— Да, така е — кимна Алтиарин, — но пътят на бързите им галери няма да изтощи войската така, както минаването през Ледената планина. А макар да са свирепи воини, джуджетата са далеч по-малобройни от хората и няма да окажат такава съпротива, особено ако преди това хвърлят срещу тях пълчища орки и тролове.

— Това, което казваш, е много тревожно — облегна се на трона си Белия крал. — Трябва да изпратим вестоносец, който да предупреди крал Уилям за надвисналата над него гибел. Тозчас ще изпратя ястреб, който да го предупреди за надвисналата опасност. За джуджетата ще е по-добре да се скрият в нашата гора.

— Ако защитата на Всемайката липсва — обади се отново Алтиарин, — силата й няма да е достатъчна. Дори воините на светлината не са дотолкова силни, че да спрат комбинираната мощ на черните ни братовчеди и примитивните раси от Планината.

— Ти си прав — кимна Римиел — и затова аз ще отида в кралството на хората за предупреждение. Макар отдавна да не живея сред тях, все още имам връзки с някои от родовете в Санпар, а човеците вече не страдат от предразсъдъци, както преди.

— Ще е важно да осигуриш помощта им — каза му лорд Рисафай.

— И затова ще отида с него — намеси се за пръв път Алтира, — аз съм дете на елф и човек, символ на единството между двете раси. Моето присъствие ще убеди крал Балдуин да ни помогне.

— А и никога не би ме оставила сам — усмихна се Римиел закачливо. И макар да бяха минали много години, откакто вампирът и магьосницата са заедно, останалата младолика Алтира отново се изчерви.

— Значи е решено — кимна Белия крал, — ще изпратим ястреб до крал Уилям, с покана да приютим народа му в Гората. Лично ще напиша писмото. А Римиел и Алтира ще отидат в Санпар. Лорд Алтиарин, бих искал да подготвиш защитата ни. Едва ли някой познава черните ни събратя по-добре от теб.

— Ще бъде сторено — кимна Алтиарин.

— Има и още нещо — каза Лерта и всички я погледнаха въпросително. Вълшебницата се загърна в наметалото си на жрица на Всемайката, изплетено от плат и листа, все едно й е студено.

— Долавям някакъв лукав интелект, който наблюдава всичко, ставащо до момента: причудлив ум, който ми напомня за нещо, макар да не мога да се сетя за какво… Според мен той помага на враговете ни. Нещо ужасно се е случило съвсем наскоро. Създание с неописуема мощ е призовано от света на мъртвите.

Лерта се изправи.

— Аз съм тази, която трябва да го спре.

— Няма да те оставя да отидеш сама — изправи се Алтиарин. — Владетелю, защитата ще трябва да почака.

— Разбира се, че нашата жрица на Всемайката не бива да остава сама в такъв момент — съгласи се Белия крал. — Лорд Камарай ще приготви войските до вашето завръщане. Можем само да се молим противникът ни да не е лич от Пилигримите на Тъмното Начало.

— С тях е свършено — отвърна Лерта, — това е нещо друго.

— Може би и аз трябва да дойда — намеси се Римиел. — Ако съществото идва от света на мъртвите, кой би могъл да се справи с него по-добре от мен?

— Силата ти няма да помогне тук — поклати глава Лерта.

— А и мисията при хората не търпи отлагане — намеси се Алтиарин.

Римиел се досети, че той не иска да подлага дъщеря си на излишна опасност, тъй като тя не би го оставила сам в такава битка.

— Значи е решено — сложи край на аудиенцията Белия крал. — Успех в задачите ви и дано най-лошите ни опасения се окажат погрешни.

* * *

Невиждано множество бе изпълнило централния площад в Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия. Макар да бе огромен колкото Санпар, цялата столица на човешкото кралство, той оставаше потънал в сенки, хвърляни от Черната кула, пробиваща небесата на височина от стотици метри, а също и от храма на Рамакар, който, макар и необичайно запуснат, оставаше една от внушителните сгради в Града, заедно с луксозните дворци на благородниците наоколо.

В центъра на площада стояха черните елфи — бойци с надменни лица, объркани жреци и високомерни магьосници — красиви, но жестоки същества, приготвили се за война. Брони от черни метални люспи покриваха телата им, а очите им блестяха от вълнение. За пръв път от векове владетелят им. Черния крал, щеше да общува директно с тях, а не чрез посредник.

Наоколо се тълпеше море от чудовища — орки с разлигавени лица, тролове с дълги зъби, подобни на изпочупени кости, минотаври с глави на огромни говеда, сатири с лукави ко̀зи или тъпоумни овчи лица и дълги завити рога. Всички те вдигаха врява до небето и очакваха посланието на онзи, който ги бе привикал.

Не чакаха дълго. Огромен черен облак се образува в средата на Черната кула и от него, на летящ килим, от чиито краища капеше кръв, се спуснаха три злокобни фигури. В центъра стоеше Черния крал, надменен и красив, с метална корона, чиито върхове напомняха на остриета, и пръстени, обсипали дългите му пръсти. Говореше се, че във всеки от тях има демон, който владетелят бил способен да отприщи срещу враговете си. От дясната му страна бе безформената фигура на Прастария, покрита с широки лилави дрехи, с ниско спусната качулка и дълги ръкави, които почти скриваха щипците, с които завършваха ръцете му. Дори най-смелите от елфите на мрака потръпваха при вида на това създание, но орките и троловете го обожаваха и започнаха да се кланят доземи. От лявата страна на краля бе застанал благородник на черните елфи, чиято физиономия излъчваше могъщество и злоба. Роден албинос, той имаше дълга бяла коса, която се развяваше на вятъра, и свирепи кървавочервени очи, а тялото му бе покрито с тъмни доспехи и тежък плащ. Това бе лорд Агамон, един от най-близките съюзници на владетеля и прословут изверг, който прекарваше всяка своя вечер, подлагайки робите си на страховити мъчения. Според мълвата, дори безмилостният Черен крал, чийто ум бе станал свидетел на ужасите от безброй измерения, и загадъчното същество, наричано Прастария, се чувстваха неудобно по време на увеселенията на Агамон, който понякога посягаше и на елфи на мрака за изтезанията си.

Черния крал разпери ръце и тълпата под него изпадна в екстаз, тъй като от пръстените му изригнаха светкавици, които озариха целия град. Единствено Прастария и Агамон останаха равнодушни към тази проява на сила, но посланието бе ясно. Рамакар не бе оставил своя град. Кралят все още владееше неописуема мощ.

— Скъпи мои поданици — отвори уста Черния крал и всички замлъкнаха като хипнотизирани, — душата ми се изпълва с радост, когато виждам всички вас в нашия прекрасен град. През последните години сърцето ми омекна и аз реших да покажа цялата щедрост на доблестния елфически народ към нашите по-низши събратя. И както виждате, всички можем да живеем заедно, в мир и любов, славейки Иррхас-Аббат. Града на Удоволствието и Благочестието!

Настъпи тишина. Черните елфи не разбираха думите на своя властелин, тъй като не се радваха на присъствието на пришълците в града си. Орките и троловете пък не схващаха значението на думата низши, но се досещаха, че то едва ли е ласкателно.

— Но това — продължи властелинът — не е достатъчно, скъпи мои деца. Трябва да отнесем нашия светъл пример за мирно съвместно съществувание в целия континент, из цял Тарр! Всички трябва да живеят добре, в любов и хармония!

Мълчанието в Иррхас-Аббат стана още по-тежко. Все по-странно звучаха думите на владетеля в ушите на неговите поданици.

— Но уви — тежко въздъхна Черния крал, — има и такива, които не искат да живеят така, както е редно, и настояват да се делим. Нашите братя, които искат да ослепят останалите със силите на светлината. Джуджетата, които тровят моретата с присъствието на своите кораби. И горделивите хора, които забравят, че са еднодневки, получили милостта да живеят на Тарр… в нашата сянка.

Това вече бе по вкуса на тълпата и тя завика одобрително.

— Но това — не спря речта си кралят, — не бива да ни обезкуражава. Ще поведем с железен юмрук народите на Тарр към щастие! А онези, които са против нас, ще се продънят в пъкъла, поразени от силата на нашите мечове!

Оглушителен рев отекна из целия Иррхас-Аббат. Това очакваха черните елфи. Това искаха орките и троловете. Смърт, убийства и разрушения!

— Затова, на рат, деца мои! Нека всички вкусят от Странните удоволствия! До края на месеца целият свят ще бъде в краката ни!

Орките и троловете започнаха да удрят с мечове о щитовете си и увлечени от техния ентусиазъм, дори черните елфи последваха примера им.

— За тази цел ви оставям в ръцете на моя главнокомандващ, върховния маршал на Иррхас-Аббат — лорд Агамон, а също и на съветите на Прастария, който просветли този честит и хубав град. Ще потеглите на кораби към Брулените брегове и ще ги накарате да заслужат името си. След това ще минете през Долината на мълчанието и ще стигнете Гората на нашите омразни братовчеди, която ще направите на пепел. А накрая ще повалите и хората, за да видят колко глупави са били да се противят на нашата сила. А когато всичко свърши…

Черния крал се усмихна.

— Е, тогава ще има изненада! Тогава ще видите как Чудноомайните поля, обещани ни в отвъдното, идват в нашия свят!

Гръмки аплодисменти разтърсиха сградите на Иррхас-Аббат и само жреците останаха да се споглеждат неразбиращо.

Черния крал забеляза това и ги посочи.

— Виждам, деца мои, че някои от вас са объркани, че молитвите им не срещат отговор.

Настъпи тишина, а кралят се усмихна очарователно.

— Не се безпокойте, деца. Молитвите ви ще подействат отново, когато ги изречете правилно. Спрете да се молите на бога, който ви е загърбил. Вярвайте в мен!

Черния крал посочи към гърдите си.

— Молете се на мен! Изричайте заклинанията си в мое име! И тогава те ще подействат! Хайде, опитайте!

Няколко от жреците пребледняха и започнаха да треперят, но други изпълниха указанията на владетеля си и скоро нечестиви сияния озариха градския площад.

— Много добре — изръкопляска Черния крал, — а сега избийте онези, които се съмняваха в мен, и тръгнете на поход! Не забравяйте какво ви казах! До месец целият свят ще е мой!

С тези думи Черния крал полетя във въздуха, без да разчита на помощта на килима и отново изчезна в черния облак, а Прастария и лорд Агамон се спуснаха към новата си армия.

В същото време, новите жреци на Черния крал се разправиха с последователите на Рамакар.

В Иррхас-Аббат имаше нов бог.