Александър Драганов
Черната корона (15)

Глава четиринадесета

Следващите няколко дни минаха в нервно очакване. Предводителите на армиите — Камарай, Мюлер и Венсан — се консултираха помежду си за различните стратегии, като обсъждаха как да се изправят срещу връхлитащите армии. Съгледвачите на елфите донесоха сведения за огромни пожарища, които се виждат от километри в Кралството на джуджетата, и така за никого не остана съмнение, че Агамон и армията му възнамеряват да унищожат всичко по пътя си, като започнат от градовете на расата, създавала толкова главоболия на неговия народ в миналото.

Камарай разчиташе много на съветите на Казарада за приближаващата война. Вампирката бе живяла в Иррхас-Аббат и се бе борила на кървавата арена, която работеше ден и нощ, освен това познаваше обитателите на града и новия политически ред там. Именно тя съобщи на останалите грозната вест, че освен орките и троловете, към враговете им са се присъединили и хората-зверове, които обитаваха далечния остров Миной — минотаври и сатири.

Камарай се чувстваше несигурен как да организира защитата без напътствията на Алтиарин, но Казарада му даваше ценни съвети и информация как да се противопоставят на врага най-ефективно. Така например първоначално той смяташе да бори огъня с огън, като пусне рицарите на Мюлер срещу огромните тронове и чудовищата от Минойския остров, а пъргавите мускетари — срещу дребните орки. Вампирката бе тази, която му посочи, че ще е по-ефективно да изпрати тежковъоръжените рицари да попилеят орките и да остави пъргавите мускетари да объркат по-тромавите тролове и минотаври. Това бе тактика, с която Мюлер и Венсан се съгласиха. Що се отнася до елфическите рицари, тяхната задача бе ясна — те бяха единствените, имащи бързината и уменията да се изправят срещу аристократите от Иррхас-Аббат. Това бе битка, която Камарай очакваше с боязън, но и с известно нетърпение. Векове бяха отминали, откакто любимата му бе паднала под ударите на Алтиарин, а елфът, нанесъл фаталния удар, вече бе благородният мъж, превърнал се в Лорд на Светлината. Камарай виждаше злото, отнело живота на любимата му в Агамон и макар да знаеше, че такива чувства са опасни, изпитваше жажда за мъст към благородника-албинос, чиято мрачна слава предшестваше появата му на бойното поле.

Голяма помощ му оказваше и Тамарай. Мълчаливият му брат, който бе потънал в себе си след скандала помежду им в първата нощ след прибирането му от странство, сега осъществяваше ценна комуникация с джуджетата и техните учени, които приготвяха странни, но несъмнено ефективни оръжия срещу прииждащите войски на Мрака. Джуджетата бяха оскърбени от падането на родината си и копнееха да отмъстят, а Тамарай бе този, който най-лесно общуваше с тях. Огромна и приятна изненада бе появата на капитан Буч от „Пияната брада“. Старият приятел на Тамарай се бе спасил по чудодеен начин заедно с голяма част от екипажа си и разказа невероятната история за това как китове и делфини — най-благородните и умни измежду обитателите на морските дълбини — са се появили пред армадата на Иррхас-Аббат, за да избавят войската му. Появата на Буч сякаш успокои Тамарай и това бе добре дошло за брат му, който се тревожеше за него. Камарай чувстваше, че е направил грешка с думите, които бе изрекъл в онази вечер, когато бяха приютили жреца от Иррхас-Аббат, ала не можеше да схване къде точно бърка. Тревогите му бяха оправдани, а поведението на Таерин — скандално, макар през последните дни сякаш да се бе укротил. Той бе отишъл да учи при Лерта за лечител и според жрицата напредваше с изумителна скорост в това умение. Камарай не искаше да доверява ранените си воини на един жрец на Рамакар, ала не виждаше друг избор. Лерта го бе предупредила, че заедно с Алтира се готвят за сблъсък с Прастария — чудовищното същество, изпълзяло от най-черните бездни на миналото, за да излее яростта си върху тях. А магьосниците на Белия крал, координирани лично от владетеля, подготвяха менталните си защити за срещата с Влъхвите на Смъртта — елитния корпус магове на Иррхас-Аббат, избрани лично от владетеля на Града на Странните Удоволствия.

При все това Камарай бе доволен от състоянието на войската си. Мюлер и Венсан се оказаха разбрани хора, с които се работи лесно. Рицарят осъзнаваше сериозността на заплахата, надвиснала над тях, а воините му бяха верни и предани люде, подготвяни цял живот за такъв момент. Венсан бе по-лекомислен и припрян, но изпитваше искрена ненавист към силите на злото и сякаш се бе привързал към Гората на Всемайката за краткия си престой тук. Неговите мускетари бяха виртуозни бойци и почти не отстъпваха на елфите по умения. Тяхната помощ щеше да е неоценима.

Буч и джуджетата пък бяха приготвили мощни оръдия срещу противниците си, а старият морски капитан не спираше да говори нещо за „пиперници“, които щели направо да попилеят силите на врага.

Но най-голяма помощ оказваше Белия крал. Владетелят на Гората се появи пред закрилниците й, облечен в сияйна платинена броня, с дълъг шлем, увенчан с корона. Аурата на сила, която излъчваше, изненада всички — дори благородниците, които го познаваха. Той вече не бе просто мъдрият властелин, който изслушва и закриля всички. Той бе Пазителя на Всемайката, легендарен воин с невероятна мощ и изключителна вещина в магията. Най-силните елфически магьосници крачеха редом до него, с шушнещи дрехи от бръшлян, които искряха от събраната в тях магия.

Камарай нито можеше, нито искаше да повярва, че тази войска ще бъде победена. Тя съчетаваше силата на единството в многообразието, а участващите в нея бяха убедени, че се борят на страната на правдата. Преди финалното разположение на войските пред Гората на Всемайката, гордо се издигнаха знамената на три кралства — платинената корона на зелен фон, символ на елфите, кръстосаните мечове, символизиращи мощта на хората и гърнето със злато на фона на брадва, което бе герб на джуджетата.

Камарай вярваше, че враговете му не ще пробият тази линия, в която един до друг щяха да се бият елфически и човешки рицари, пъргави мускетари и опитни джуджета с мощни огнестрелни оръжия, ала бе предвидил и най-лошия вариант — в случай на нападение, войските щяха да се изтеглят така, че да вкарат противниците си в смъртоносен капан, между кръстосан огън на елфически стрели и джуджешки снаряди, между все още редките дървета в края на Гората. Бе важно да не се допуска врагът да оскверни вътрешността й — това щеше да е кощунство и светотатство за обитателите на Гората на Всемайката.

Накрая часът на битката наближи и съгледвачите донесоха вестта, че към Гората на Всемайката се приближава невъобразимо многобройна орда, над която се веят знамената на Иррхас-Аббат с черна корона на шахматен фон. Оставаше само вечер преди очаквания сблъсък и Камарай реши да си почине, прибирайки се в специалните хралупести дървета, засадени от магьосниците на елфите и израснали за една нощ. Те трябваше да приютят командирите на войската по време на битката и се намираха далеч от сърцето на Гората, в което бяха истинските им жилища. Най-голямото и добре защитено бе това на Белия крал, а от двете му страни бяха дървото-лазарет, в което щяха да бъдат Таерин, Лерта и Алтира, и дървото, в което бе самият Камарай. Брат му бе избрал да остане в шатрите на джуджетата, но зеленокосият рицар не бе сам — при него бе отседнала Казарада, която помоли за гостоприемството му. Елфът установи, че не може да й откаже. На него му харесваше компанията на вампирката, а съветите й бяха безценни.

И така, във финалната вечер преди решителната битка. Камарай се прибра у дома си и завари Казарада вече там. Вампирката отпиваше от бутилка кървава супа, изцедена от змейско месо, донесена от джуджетата. Изхранването й бе проблем в Горите на Всемайката, където тя трябваше да ловува животни — нещо, което наскърбяваше много елфи. Сега обаче, благодарение на странните кулинарни обичаи на джуджетата, тя можеше да се храни спокойно.

Камарай си бе приготвил мляко, ядки и сушени плодове, които изяде с голямо удоволствие.

— Справи се много добре — каза вампирката, — армията ти е максимално добре подготвена. Дори за Черния крал ще е трудно да пробие защитата ни.

— Надявам се да е така — отвърна Камарай, — няма да позволя на Черния крал да ми отнеме и Гората.

— И Гората? — повдигна вежди Казарада. — Имал си други сблъсъци с него?

— Аз… не… не точно. Всъщност да.

Елфът въздъхна. Той мразеше да се връща към тази тема и не говореше с никого за нея, дори с брат си Тамарай.

— Да или не? — подсмихва се вампирката. Слънчевите лъчи се бяха скрили и тя не носеше люспестите си доспехи. Изглеждаше красива в сумрака, но и някак тъжна.

— Не лично с него, разбира се — отговори Камарай, — но преди много време, близо два века…

Гласът му потрепери.

— Имах си годеница, красива и нежна като зората, силна като слънцето. Казваше се Инувиел.

Не знаеше защо, но почувства нужда да излее душата си.

— Обичах я много.

— Черните елфи са я убили — отгатна Казарада.

— Да — отвърна глухо Камарай, — тя бе подведена и попадна в капан, като се изправи срещу един от най-могъщите техни воини.

Лицето на вампирката се изопна от мрачно предчувствие.

— Агамон? — предположи тя.

— Не.

Внезапно Камарай усети как по бузите му се стичат сълзи. Дълбоко погребаните емоции излязоха на бял свят в най-неподходящия момент.

— Не беше Агамон.

Вампирката повдигна въпросително вежди.

— Беше Алтиарин.

Казарада замръзна.

— Същият Алтиарин?

— Да… и не — Камарай плачеше открито и някак безпомощно. — Когато бил млад, ръководил нападения над Брулените брегове. Инувиел се опита да помогне на джуджетата и загина. Години наред исках да си отмъстя. И когато Алтиарин най-после дойде в Гората на Всемайката, видях, че е друг, че няма нищо общо с воина, отнел живота на годеницата ми. Не можах… няма на кого да отмъстя.

— Ти си му простил — поклати глава Казарада, — сега разбирам защо ви наричат елфи на светлината. Това е доброта, на която не съм способна. Трябва обаче да простиш и на себе си.

Камарай вдигна очи.

— Живееш сам, а не си като брат си. Останал си верен на момиче, което е мъртво от векове. Това не е правилно.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна глухо Камарай, — дори не можах да отмъстя за нея. Поне мога да съм й верен.

— Ще й отмъстиш утре, когато прекършиш войската на Черния крал — възрази Казарада, — но ако искаш наистина да покажеш уважение към Инувиел, ще трябва да живееш, Камарай.

— Какво имаш предвид? — не разбра рицарят.

— Тя би искала да си щастлив, а не да страдаш — отвърна вампирката, след което прехапа устни. — Аз бих искала да си щастлив.

Камарай килна глава настрани.

— Особено след това, което ми разказа тази вечер. Няма да те лъжа. Камарай, харесах те от самото начало. Вие, елфите, сте красив народ. Имате скритата сила, която всяка жена иска от един мъж и нежната красота, която ни подлудява. А и тази зелена коса…

Казарада поклати глава.

— Това, което изпитвам надхвърля физическото привличане, Камарай. Ти си спокоен, мъдър и добър, но едва тази вечер разбрах колко. Ти си простил на убиеца на момичето, заради което живееш в самота вече двеста години. Аз не бих могла да го направя. Когато аз изгубих любовта си само заради това, че бях бедна, а младежът, харесван от мен — богат, се озлобих и се обрекох на Рамакар, а накрая се превърнах в изчадие на смъртта. Аз заслужавам да съм нещастна, ти обаче — не.

— Не заслужаваш да си нещастна, Каза — изправи се бавно Камарай, — ти рискува живота си за това, което смяташ, че е вярно. Защити брат ми и жреца по целия път от Иррхас-Аббат дотук и даде кураж на армията ни със самото си присъствие. Освен това може да съм всякакъв, но не съм глупав. Знам, че ми даваш да те победя по време на тренировъчните битки, за да могат воините ни да придобият кураж, че имат шанс да се справят със съществата на мрака. Но ти самата не си такова. И да си била, вече не си.

— Колко си наивен само — изсмя се Казарада.

— Моля? — не я разбра Камарай.

Вампирката също се изправи.

— Не ти давам да ме победиш, за да окуражавам армията ти, Камарай. Поне не само. Правя го, защото съм влюбена в теб.

Гърлото на Камарай се сви. Всичко се разви твърде бързо. Той не можа да схване какво му се случва. В един момент просто си стоеше, а в следващия прегръщаше тази странна жена, дошла от най-дълбокия мрак, и я целуваше — страстно, отчаяно, като удавник, успял най-сетне да подаде глава над вълните. А могъщата вампирка потъна в обятията му, внезапно отпуснала се, копнееща за някого, който да я закриля в свят, където прекалено дълго тя е била закрилница. Някак неусетно силните й, но внимателни ръце свалиха бронята от предводителя на армията светли елфи така, както неговите я освободиха от черната рокля. След миг двамата бяха под завивките, напълно отдадени един на друг.

Когато всичко свърши. Камарай потъна в сладък сън, изтощен емоционално и физически, но зареден така, че на сутринта да е изпълнен с нови сили.

Казарада остана будна. Вампирката също бе изненадана от начина, по който се бяха развили събитията. До тази вечер не бе подозирала, че изпитва чак толкова силни чувства към зеленокосия благородник и не смяташе, че е нещо повече от обичайното привличане, както към всеки хубав елф. Ала щом Камарай й разкри душата си, внезапно бе осъзнала, че той е мъжът, търсен от нея цял живот. Не жестокия Тимуриел или дори привлекателния човешки благородник Жофроа, когото бе харесвала в годините, когато бе смъртна. Знаеше, че двамата са споделили нещо, което ги е свързало по специален начин, може би завинаги. Бе невероятно, че мисли така само след една нощ, която дори не бе изминала, но бе сигурна. И именно затова реши, че трябва да помогне и на объркания брат на рицаря, потънал в саморазрушителен гняв, а също и на шантавия жрец, който ненавиждаше сам себе си. Точно в този миг, преди решителната битка за бъдещето на света на Тарр, Казарада видя шанс да създаде семейство. И проклета да е, ако го изпуснеше.

С тази мисъл вампирката реши да позволи на ума си да почине и потъна в сън, прегърнала рицаря на бял кон, когото бе чакала цял живот.

Ала сънят и на двамата не трая дълго.

Няколко часа преди настъпването на зората, когато нощта е най-тъмна, се разнесе писъкът.